Неделя, 10 Март 2024 13:45

"Каин и Авел" от Джефри Арчър

 
"Каин и Авел" от Джефри Арчър

Започвам романа "Каин и Авел" от Джефри Арчър (Издателство "Бард", превод Емилия Масларова) с особено високи очаквания, посяти от информацията върху задната корица. Значителният обем от близо 570 страници вдъхва допълнителен респект, като възглагам големи надежди и без това ограниченото ми свободно време да бъде качествено вложено.
Бостънското начало на книгата носи лек повей от "Странният случай с Бенджамин Бътън" от Франсис Скот Фицджералд. Положителният развой на рождествените събития около младия наследник на богата фамилия обаче бързо отклонява тази мимолетна асоциация. Това е и едва половината от началото. На хиляди километри от Щатите, в полската провинция край град Слоним, в същия този ден – 18 април 1906 г., се ражда "просякът" в романа. 
Историята се разгръща чрез паралелно проследяване на съдбите на двамата, които очевадно предстои да се кръстосат. Кога и как обаче това ще се случи – читателят предстои да почака доста, докато разбере. Междувременно животите и на двамата биват "пришити" към знаменателни събития от 20 век, сред които потъването на Титаник, Първата световна война, Голямата депресия, Втората световна война и т.н., а с това и към някои реални исторически личности. Начинът, по който Джефри Арчър го реализира, за мен не е достатъчно органичен и ми създава известно усещане за претенциозност на историята без нужните качества.
Уилям Каин (американецът) и Владек Коджекевич, впоследствие Авел Розновски (полякът), още от ранно детство правят впечатление със своите умове, прогресивност и сила на духа. За съжаление, техните образи не търпят съществено развитие. Нещо повече, железният характер на Каин на моменти против всякаква логика проявява излишна колебливост; прагматичната мисъл на Авел пък е завладяна от също толкова необяснима омраза. Тези отклонения от общите впечатления биха могли да се обяснят, ако характерите им бяха изградени в пълнота, каквато липсва, защото повествованието препуска през събитията. Излишно е да обяснявам, че дълбочина няма как да се търси и в останалите герои, като може би по-интересен е второстепенният персонаж на Тадиъс Коен, чието мимоходно подбудителство се оказва ключово за развоя на враждата.
А тя, враждата, е леко необяснима и по-скоро насилена. И пак, ако образите бяха по-пълноценно изградени, е възможно да не стоеше толкова измислено. В крайна сметка, от всичко, което преживяват двамата герои, може за пореден път да си напомним колко е важно хората да разговарят помежду си. По-малко его, повече комуникация – и това би спестило толкова беди. Е, и по-малко романи за враждата.
Сред средата има кратко просветление, което ме кара да чувствам живинка в романа. След това обаче отново забива в адска предвидимост и посредственост. Последните 50-100 страници все пак мога да заявя, че са най-силни и действително на самия финал, учудващо удовлетворяващ, се случва изненада, която ме спасява от пълно омерзение.
Клеймосаният като бестселър роман "Каин и Авел" остави у мен впечатления за повърхностен сюжет и безинтересни герои. Ако все пак търсите развлекателна книга, която не е глупава, тази положително е добър вариант. Немалкият ѝ обем пък ще ви даде занимание за поне известно време.

Публикувана в Дневник

Спа, без да съзнава това, но усещаше, че продължава да е жива в съня, че другата половина на леглото й е в излишък, че лежи както винаги на левия край, но и липсва тежестта на другото тяло в отсрещния край. Мислейки насън, тя разбра, че никога вече нямаше да спи така, и се разрида насън, и спа в ридания, без да променя позата си, в своя край на леглото много след като пропяха първи петли и я събуди нежеланото слънце на утринта без него. И чак тогава си даде сметка, че беше спала дълго, без да умре, че бе ридала насън и че в риданията на съня беше мислила повече за Флорентино Ариса, отколкото за покойния си съпруг.

"Любов по време на холера" от Габриел Гарсия Маркес

След "Отнесени от вихъра" на Маргарет Мичъл имам нужда от следваща разтърсваща класика, която да ми помогне да превъзмогна разгорелите се у мен читателски вълнения. Кратко проучване и бегъл поглед без риска да разкрия сюжета бързо ме хвърлят на "Любов по време на холера" от Габриел Гарсия Маркес (Издателство "Лъчезар Минчев"*, в превод на Тамара Такова).
Романът ме изпраща в повехнал колониален град нейде из Карибието в края на XIX и началото на XX век. Увертюра от близо 70 страници въвежда читателя, не без хумор, в настоящия момент. След края ѝ часовникът се пренавива назад с петдесет и една години, 9 месеца и четири дни – точност с каквато би могло да отмери единствено едно сърце в изгнание. Към вече известните ни доктор Хувенал Урбино и Фермина Даса, се присъединява Флорентино Ариса и оттук започва историята по същество.
Това, което много скоро успява да ме изненада, е приличната налудничавост в образите на героите и поведението им. В допълнение, любовните им терзания и съпътстващите ги неволи са подправени с известна комичност. Тези стилови характеристики ми действат ободряващо и вдъхновяващо за роман, предварителните очаквания за който са се заключавали основно в понятието "драматичен".
Съвсем без изненада, това е книга, изпълнена със страст, плам и любов в най-различни форми. Да се опазиш "девствен" за любовта на живота си и същевременно да срещнеш още толкова любови по пътя си. По прекрасен начин Маркес разглежда темата за брака с някое и друго предписание за дълъг и щастлив съвместен живот с всичките му несгоди. Паралелно и много силно са застъпени ключовите линии за остаряването, за старостта, за смъртта и за живота. Специално внимание обръщам и на епизода с връщането на Фермина Даса към корените – досегът до възобновителната мощ на родното място в труден момент, досущ като Скарлет О'Хара и нейната Тара.
При все че не изпитах дълбоките чувства към "Любов по време на холера", за които се надявах, подозирам, че съвсем няма да остане единствената ми среща с Маркес. В разкошен стил и с ярки образи, силно препоръчвам романа на всеки читател, който желае да се наслади на "размисли за живота, любовта, старостта и смъртта". Отдайте се на това изкусно творение, а на финалът ще бъдете наградени със спокойствие и удовлетвореност в унисон със самото послание и душевно състояние на героите.

* За нещастие съм разочарована от печатните грешки, които откривам в книга с претенции за луксозно издание. Старая се да не обръщам внимание, но забележката е неизбежна

• "Всеки човек е стопанин на собствената си смърт и единственото, което можем да направим [лекарите - б.м.], когато удари часът му, е да му помогнем да умре без страх и болка."

• "Чувстваше се добре, далеч бяха останали вековете на железните корсети, на пристегнатите талии, на задниците, изкуствено повдигнати с подплънки. Освободени, телата дишаха на воля и се показваха такива, каквито са. Дори на седемдесет и две години."

• "[...] мъдростта идва, когато вече не служи за нищо."

• "Жалко, че все още се среща самоубийство, което да не е от любов."

• "Ако не беше дълбоко, в същността си един старомоден християнин, навярно би се съгласил Херемия де Сент Амур, че старостта e неприлично състояние, което трябва навреме да се прекратява."

• "Напомни му, че слабите никога няма да влязат в царството на любовта, защото то е безмилостно и алчно царство, и че жените се отдават само на решителните мъже, защото им вдъхват тъй жадуваната увереност, с която да се изправят пред живота."

• "Беше още твърде млад, за да знае, че паметта на сърцето отхвърля лошите спомени и преувеличава хубавите и че благодарение на това изкуство успяваме да понесем миналото."

• "Съзнаваше, че е същият като баща си, и към това сега се прибави потресаващото съзнание, че е също така смъртен като него."

• "Той я научи, че нищо, което се прави в леглото, не е неморално, щом допринася любовта да продължи."

• „Езици трябва да знаеш, когато продаваш нещо – казваше тя със закачлив смях. - Но когато купуваш, всеки ще те разбере.“

• "[...] човешките същества не се раждат веднъж завинаги в деня, в който майките им ги даряват на света, ами че животът ги заставя още неведнъж да родят сами себе си."

• „Проблемът на светския живот e да можеш да преодолееш страха, проблемът на брачния живот е да преодолееш скуката."

• "Никой не се оказа по-различен от това, което искаше да види в него, както се случваше и с градовете — не се оказваха по-красиви или по-грозни, ами каквито ги бе създала в сърцето си."

 • "Човек трябва да има две съпруги, една за обичане и друга — да му шие копчетата.“

 • "Вече толкова се познаваха един друг, че още преди да навършат трийсет години брачен живот, те бяха сякаш едно и също, разделено на две същество, и се сконфузваха, задето много често си отгатваха мислите, без да искат, или пред хора изпадаха в смешното положение единият да изрече това, което другият току-що се е канел да каже. Заедно бяха преодолели ежедневните разногласия, мигновените омрази, дребнавостите и лъжливото блаженство от съпружеското съзаклятие. През този период те сеобичаха най-добре, без бързане и прекаляване, като и двамата съзнаваха и бяха благодарни за невероятните си победи над превратностите на съдбата. Животът им бе отредил и занапред нови смъртни изпитания, разбира се, но вече нямаше значение: те бяха доплували до отвъдния бряг."

• "[...] няма по-добро лекарство от точната диагноза."

• "Професорът му по детски болести от „Салпетриер“ го бе съветвал да избере педиатрията като най-честната специалност, защото децата се разболяват само когато наистина са болни, и не могат да казват на лекаря условни термини, a само конкретни симптоми на действително съществуващи болести. Докато възрастните, натрупат ли години, имаха симптоми без болести, или нещо по-лошо - имаха тежки болести със симптоми на други безобидни заболявания."

• "Сърцето има повече стаи и от публичен дом."

• "Веднъж и бе казал нещо, което тя не можа да проумее: ампутираните усещали болки, спазми, гъдел в отрязания крак. Така се чувстваше и тя без него, чувстваше го да присъства, където вече го нямаше."

• "Никога не забравяй, че най-важното за един добър брак не е щастието, а стабилността."

• "Не вярвам в Бог, но имам страх от него."

• "Флорентино Ариса се качваше и слизане по стълби особено внимателно още от млад, защото винаги бе смятал, че старостта започва от едно първо незначително падане, а смъртта идва второто."

Публикувана в Дневник

 

"Приказки за белите цветя" от Терез Никол

Макар все още да не съм споделила впечатленията си от предходното ми четиво – "Любов по време на холера" от Габриел Гарсия Маркес, не мога да не отбележа приятната приемственост с откриващото присъствие на бялата роза в актуалното. Още по-хубаво е, че то излиза от печат тъкмо сега, в края на една година, която започнах именно с предишната част. Преди да сте се объркали съвсем, става дума за "Приказки за белите цветя", продължение на "Белите цветя" от Терез Никол.
Издадена отново под логото на Издателство "Екрие", веднага се забелязва кардиналната разлика в стила на илюстрациите и формата на книгата. Художник на първата част е Виктория Томова, а на новата е Анна Бабич. Промяната, която вероятно би смутила традиционалистите, съвсем естествено буди размисли и у мен относно предпочитанията ми. Истината е, че са различни и харесвам и двете. Проблем ли е смяната във визията на персонажите? Ако беше сериал, може би щеше да събуди някакво недоволство у мен, но за книга мисля, че различните визуални интерпретации върху текст, единен в духа си, могат само да допринесат.
В настоящата част е запазена и структурата от отделни глави в съответствие с календарните месеци, този път за второто полугодие. Белият букет е допълнен от роза, хортензия, лилия, хризантема, орхидея и калина в сърцето на всяка от новите истории. С тях развитие търпят познатите ни приказни персонажи Пролет, Лято, Есен и Зима и свързаните с тях лица. Вярвам не сте забравили и малката Теди и семейството ѝ, чиито живот също се озарява от сбъдването на съкровена мечта. А в края на книгата любознателният читател отново бива награден с интересна информация за всяко едно от цветята.
Приказката за водната лилия е тази, която обикнах най-силно. На вас и вашите деца оставам да изберете своята любима история.

С благодарност към Терез Никол и Издателство "Екрие" за предоставената книга!

Публикувана в Дневник
Четвъртък, 16 Ноември 2023 13:33

"Отнесени от вихъра" от Маргарет Мичъл

Сега не представлява нищо и ценности не обещава -
ни на земята божа, ни в океана,
ала залог на нация, потънала в забрава
e туй, приятелю - единственият, що остана.
Пази го и показвай го навред на хора,
които ще се вслушат в разказа на тази вещ
за жаждата за свобода и борбен порив
на нация, отнесена от вихъра зловещ.

 "Отнесени от вихъра" от Маргарет Мичъл

Ако има нещо, което съм вярвала за себе си като читател през годините, то е клонящото ми към нула привличане от класическите класики. Не, че в списъка ми на прочетени и предстоящи заглавия липсват добре известни имена, напротив, но обичайните ми интереси обичайно гравитират около философските романи, научнопопулярната литература и някои дребни забежки. Ето обаче как почти по случайност и съвсем ненадейно посегнах към произведение, чието заглавие е съвсем извън собствените ми норми: "Отнесени от вихъра" от Маргарет Мичъл. А моят личен вихър действа толкова безотказно, че дори изправена пред над общо 1000-та страници на двата тома, не успях да се противопоставя на порива си.
Изминала вече около 150 страници, се изумявам от способността на авторката в тях да помести едва 24 часа от живота на героите, разбира се, не без отклонения, които да обрисуват по-ярко образите и тяхната същност с препратки към миналото им. Готова да изпитам отегчение, по-късно ще съжалявам за стремлението си да бързам напред, а сърцето ми често ще усеща леко болезнено присвиване при мисълта за безметежното битие на Юга преди Гражданската война в Щатите. Истината е обаче, че ще са ми нужни още доста страници, за да ме заинтригува наистина романът, та сетне и да го обикна от цялото си сърце. Годините на битки са пълни с куп детайли, които не ме вълнуват, а образите на главните герои не търпят особено развитие.
Истинският катализатор на романа за мен е падането на Атланта, последвано от капитулацията на Конфедерацията и достигането на все по-дълбокото дъно от затегнатата примка около врата на Юга. Пораженията от войната са така покъртително обрисувани, че е невъзможно читателят да не бъде завладян от непреодолима покруса. Във "възкръсналата от пепелта" Скарлет избуяват скрити надълбоко до този момент качества. От позицията на лицемерен моралист може да определя това като началото на нейната деградация, но истината е, че промяната, която претърпява, буди (и) възхищение. Редом до "порочната" ѝ личност се разкрива и градира образът на благочестивата Мелани, като двете, противно на волята на Скарлет до самия финал, неусетно заживяват в своеобразна симбиоза. С мъжките образи на отнесения Ашли и саркастичния Рет като че ли не настъпва значителна промяна, а само леко попълване на техните портрети, като изключим дълбокото униние налегнало Ашли след рухването на стария ред.
Има отделни моменти, които засега помня детайлно, но един от тях съм сигурна, че ще съхраня за дълго. Първата среща на Рет и Скарлет ми направи дълбоко впечатление, защото в спомените ми от екранизацията, излъчвана по телевизията в моето детство, това бяха иконичните герои от "най-великата любовна история на всички времена". Бях донякъде разочарована, че много дълго време след нея, връзката им не търпеше очакваното от мен развитие. Имаше големи промеждутъци, в които те изобщо не се срещаха, но направеха ли го – хвърчаха искри (и искрено ме забавляваха!). Сега мога да кажа, че това е най-доброто развитие, което тяхната история можеше да претърпи.
Нима класическите любовни истории си ги бива толкова? Любовният ореол около романа доста опростява неговата същност. Заглавието, добило нарицателен характер, в действителност реферира към последствията от Гражданската война върху цивилизацията на Юга. Това е повече роман, който се фокусира в детайли върху влиянието на историческия момент над обществените нрави и реакция на събитията, семейното възпитание, влиянието на кръвта и корените, като се изграждат отделни характери, ясно откроени и подчертани в контекста на екстремните обстоятелства. Интересна е йерархията богати плантатори, междуособиците в негърските среди и дъното, на което се намират "белите отрепки", както и отношението на "освободителите" янки. Особено внимание е обърнато върху положението на мъжа в обществото и у дома, както и на жената в услуга и поддръжка на неговата личност – взаимовръзка, в контраст, на която е изграден образът на Скарлет и гравитиращите около нея мъже. И ако дълго време чета романа с възмущение от образа на Скарлет, то неусетно падам в плен не на кухата чаровница с потрепващи клепачи и трапчинки, а пред нейния прогресивен ум, сила и порив за живот.
Финалът на първи том застява читателя да продължи възможно най-скоро със следващите над 600 страници, а заключителният "спринт" в последните 100-ина страници на втори том и перфектният за мен завършек ме държат омагьосана дни наред, след като затварям историята. Рет и Скарлет са разкошна двойка "негодници", които обиквам искрено и без уговорки. Макар 2023-а да не е приключила все още, без съмнение мога да кажа, че романът "Отнесени от вихъра" попада в челото на тазгодишните ми читателски похождения и положително сред първенците за всички времена. Иска ми се моментално да забравя прочетеното, за да мога отначало да се посветя на историята. Това, разбира се, е невъзможно, поради което търся утеха в иконичната екранизация и следващото ми четиво, което този път имам крещяща нужда да е силно, много силно.
Споделям ви цитати със забележката, че изданието, от което са, е друго и доста по-старо от "Отнесени от вихъра" на Издателство "Кръг", което виждате на снимката по-горе. Но нямаше как – след прочита беше неизбежно да не попълня домашната библиотека с разкошния роман, който разгоря такива чувства у мен, а кориците на Мила Янева-Табакова бяха неизбежният избор.

ТОМ 1:

• "Щастие може да има само когато се женят хора от едно тесто."

• "Никоя съпруга не е променила мъжа си ни на йота, това да го запомниш."

• "Членовете на семейство О'Хара бяха свързани помежду си и се държаха здраво един за друг както в успеха, тъй и в несгодите не поради някаква силна семейна привързаност, а защото бяха разбрали през трудните години, че за да оцелее един род, пред хората той трябва да се показва единен."

• "Всъщност майкитее на всичките и приятелки внушаваха на дъщерите си необходимостта да бъдат безпомощни, плахи и зависими създания. В действителност беше нужен доста ум, за да се усвои и поддържа подобна поза."

• "Глупаците, които хлътваха по превземки, припадания и ласкателства, не заслужаваха усилията да ги спечелиш."

• "Повечето девойки бяха насядали по пейките с придружаващите ги младежи, но Скарлет, с ясното съзнание, че всяко момиче има само две страни и следователно до него могат да седнат само двама мъже, беше избрала място встрани, за да събере около себе си колкото е възможно повече кавалери."

• "[...] поклонниците й [на Мелани - б.м.] бяха малко, защото й липсваха упорство и себичност, тъй важни при пленяването на мъжките сърца."

• "Човек трябва да загуби репутацията си, за да осъзнае какво бреме е била тя за него и колко ценна е истинската свобода."

• "Това, което много хора не схващат, е, че може да се забогатее не само при създаването на една цивилизация, но и при крушението й."

• "От опит знаеше, че лъжецът най-горещо защитава своята искреност, страхливецът — смелостта си, невъзпитаният — маниерите си, а безчестникът — честта си."

• "Всички войни са свещени за онези, които ги водят — отговори той, — Ако хората, които подпалват войните, не ги обявят за свещени, кой глупак ще тръгне да се бие?"

• "Англия никога не залага на губещата страна. Затова е и Англия."

• "Войни ще има винаги, защото мъжете ги обичат. Жените не, но мъжете ги обичат дори повече, отколкото обичат жените."

• "Скарлет, никога не изпускайте новите преживявания. Те обогатяват човешкия ум."

• "- Нямам нужда от вас, за да се спасявам. Благодаря, но мога прекрасно да се грижа за себе си.
Не бива да казвате това, Скарлет!
- Можете да си го помислите, но не трябва да го казвате гласно па
един мъж. Точно това е бедата на момичетата от Севера. Те са очарователни, но развалят всичко, като кажат, че сами могат да се грижат за себе си. Всъщност те говорят истината, господ да им е на помощ. Затова мъжете ги оставят сами да се оправят."

• "От плач нямаше полза. Женските сълзи можеха да помогнат единствено в присъствието на мъж, от когото очакваш услуга."

• "[...] никак не е добре жената да познае най-лошото, което може да и се случи, защото после нищо вече не може да я уплаши истински. А за една жена не е хубаво да не се бои от нищо. [...] винаги пази дълбоко в сърцето си нещо, от което да се боиш... и нещо, което да обичаш."

• "За Скарлет религията винаги бе представлявала нещо като сделка. Тя обещаваше на бога добро държане в замяна на благоволение от негова страна."

ТОМ 2:

• "Скарлет не съзнаваше, че всички правила на играта са променени и че честният труд вече не гарантира справедливо възнаграждение."

• "Загледан в мрачината към Уил, той си мислеше, че никога не е виждал такава сърцатост, както у Скарлет О'Хара, тръгнала да завладява света в дреха от кадифените завеси на майка си и с.перомот петльова опашка."

• "Влиянието е най-могъщата сила ма света, Скарлет. Спомнете си за това, когато ви арестуват. Всичко се корени във влиянието, а въпросите за вината и невинността представляват само академичен интерес."

• "По принцип той бе готов да угажда на жените. Те бяха такива забавни създанийца, че човек можеше спокойно да удовлетворява безобидните им капризи."

• "Но най-лошото бе, че тя [Скарлет - б.м.] действително печелеше от дъскорезницата, а нито един мъж не би могъл да се чувствува спокоен със съпруга, която има успехи в подобна неженска дейност."

• "Не може вече да се разчита на негрите. Работят ден-два, а после си дават почивка, додето изхарчат надниците си, и нищо чудио някой ден никой от тях да не се появи. Колкото повече време мипава, толкова по се убеждавам, че освобождаването им си беше живо престъпление. То просто провали негрите."

• "Знаеше какво иска и се насочваше към обекта на желанията си по най-прекия път — като мъж, а не по потайни и обиколни пътечки, както бе присъщо на жените."

• "Нещастни са онези хора и онази нация, които седят и ронят сълзи, защото животът не отговаря точно на техните очаквания."

• "Ако сте различна, ще бъдете откъсната не само от хората на вашата възраст, но от поколението на родителите ви, а също и от връстниците на децата ви. Те никога няма да ви разберат и както и да постъпвате, все ще бъдат възмутени. Ала вашите предци вероятно биха се гордели с вас и биха казали: „Личи си нашата семка“, докато внуците ви ще въздишат със завист, ще казват: „Баба трябва да е била опасна лудетина навремето!“ — и ще се опитват да бъдат като вас."

• "Несгодите изграждат личността или я пречупват."

• "Що се отнася до долари и центове, ти си дори мното умна. Умна си по мъжки. Ала женският усет и мъдрост напълно ти липсват. Та ти понятие си нямаш от истинската същност на хората."

• " - [...] След като се налага да крадете, Скарлет, защо вместо от бедните и слабите не крадете от богатите и силните? Още времето на Робин Худ, та чак до наши дни това се счита за признак на висока нравственост.
- Защото - кратко обясни Скарлет - къде по-лесно и безопасно е "да крадеш", както вие се изразявате, от бедните."

• "Хубаво, ама онез янки, дет за пръв път ме виждаха, ме именуваха „мистър О'Хара" и се току ме канеха да седна при тях, сякаш съм им равен. Само че аз нивга не съм бил на равна нога с белите хора, пък вече съм стар да се уча тепърва. Знаете ли, мис Скарлет, уж се държат с мене кат да съм някой големец, а усещам, че вътре, в сърцето си, не ме приемат, щот съм черен, пък те не ги обичат черните."

• "Стига ми толкоз свобода. На мене ми дай някой да ми поднася готвено три пъти на ден, да ми казва кво да правя и да ме гледа, кат съм болен."

• "Лицето му веднага просия от облекчение, че отново имаше кой да му нарежда какво да върши."

• "- [...] За бога, Том, има поне петдесет свидетели, които ще потвърдят, че те са били у Бел.
- Винаги се намират петдесет свидетели, които да потвърдят, че някой южняк е бил там, дето не е и стъпвал — намусено измърмори капитанът."

• "Та нали споменът за миналото щастие винаги се заплаща с душевни страдания, болка и неудовлетворение."

Публикувана в Дневник
Понеделник, 21 Август 2023 14:21

"Норвежка гора" от Харуки Мураками

 But as with all kisses, it was not without a certain element of danger.

"Норвежка гора" от Харуки Мураками

Ден след като съм затворила последната страница на последното си четиво, сядам да пиша отзива си. Мислите и чувствата ми са почти толкова объркани, колкото тези на лирическия герой – Тору, когато на 37 години той се връща в спомените си към към хора, с които си е взел сбогом далеч в своето минало. Не защото съпреживявам историята му дълбоко, колкото него самия, а защото си задавам въпроса какво остави тя у мен.
Беше неизбежно да не съпроводя още първите редове на "Норвежка гора" от Харуки Мураками (в превод на английски от Джей Рубин; в превод на български от Людмил Люцканов може да я откриете под логото на Издателство "Колибри") с едноименното парче от The Beatles. Дори след като престава да звучи от колоните, в главата ми не спира да отеква мелодията, която великолепно допълва текста и допринася за вълнението и трепета от този мой първи досег с автора. Дълбоката меланхолия, отчужденост, дистанцираност от света и затваряне в собствената вселена на героите, предадени с японска естетика, ме очароват дълбоко. Изпълнена с блогоговение преминавам през първата четвърт на романа.
С приближаването към средата и разгръщането на сюжета се надига и моят скептицизъм. Критичното ми мислене не подминава детайли в сюжета, които ме дразнят. Веднъж настръхнала, до самия финал противоречието се бие в ума ми.
Действието се развива в Япония, най-вече в Токио, през 1969 и 1970 г. Изключително удоволствие за мен е, че имам възможността да опозная бита и културата заедно с местните. Герои са няколко младежа в края на своето тийнейджърство и зората на 20-те си години, което съвсем резонно включва доста секс и рокендрол в повествованието.
Животът в тази възраст обаче съвсем не е само студенстки общежития и младежки бунтове. В романа сериозно е застъпена темата за съзряването – път, който съвсем не всеки ще успее да извърви докрай. Трудно ми е да не го кажа по този начин: така по японски се случват няколко самоубийства. И докато първото ми се видя в реда на нещата като спусък на сюжета, макар и без особена идея какво изобщо го е предизвикало, в историята се завъртaт още няколко, не по-малко нелепи.
Чудя се дали, ако бях по-близо до възрастта на героите, щях по иначе да почувствам терзанията и трепетите им? Не съм убедена, но горе-долу по онова време прочетох "Спасителят в ръжта" на Селинджър, за който не само се пробуждат асоциации, но и директно е назован веднъж. Самата "норвежка гора" при Мураками е аналогия на "ръжта" при американеца, в чиито дебри е потънала любимата на Тору – Наоко. Диаметрално противоположен е образът на чудатата Мидори – девойка, която за разлика от материално осигурените си, декадентски настроени връстници, се е хванала здраво за живота. Невъзможно е да не спомена и Рейко, но за мен тя беше един натрапник в сюжета, който не мога да приема. Въпреки противоречивия си и по-скоро негативен образ, най-смислен с твърдата си логика и принципи за мен е Нагасава.
Селинджър съвсем не е единственият западен автор, който присъства. Любимата творба на Тору – "Великият Гетсби" от Франсис Скот Фицджералд, и "Вълшебната планина" от Томас Ман се споменават нееднократно, а списъкът се допълва от още имена, някои от които японски. Музикалният съпровод също не се изчерпва с едноименното парче от заглавието. Плейлистът се изпълва с песни на The Beatles, The Rolling Stones и други.
Дали харесах "Норвежка гора" и Мураками, или не? Книгата ме заинтригува и е факт, че не я оставих до самия финал, но не бих отправила обща препоръка за четенето ѝ. Сигурна съм, че ако сте харесали "Спаистелят в ръжта", ще ви допадне и този роман. Ако обаче не ви се чете за житейските драми на съзряването, в това число депресии, секс и самоубийства (така изредено звучи пошло, но съвсем не е), в японски контекст, не ви препоръчвам книгата. Аз лично ще се върна за нова среща с Мураками, защото лекият му стил на писане ми допада и вярвам, че има какво да открия в творбите му.

Публикувана в Дневник

 "Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други" от Соня ТодороваЗа книгата "Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София" от Соня Тодорова, издадена от "Колибри" през 2015 г., знаех доста отдавна, но докато не ми дойде темата до главата, не рискувах да посегна към нея. И ето ме – със сходно семейно положение, на възраст, та дори и с докторска степен в същото направление като авторката. Такова match-ване с писател съвсем не се случва всеки ден.
Познавайки творчеството на Соня Тодорова от романа "Перлите на Ади Ландау" и беглите впечатления за "Незнайните образи хорски" от премиерата на сборника ѝ с разкази, очаквам определението "Наръчник" да е заблуждаващо за книга с художествено съдържание. Въведението потвърждава подозренията ми, но с напредване в съдържанието се разколебавам. Книгата ту поема курса, зададен от заглавието, ту се хвърля в истории, които сякаш авторката е имала единствено и само вътрешна потребност да сподели. В унисон се лута и съзнанието ми – от силен порив да се сдобия с още няколко бройки, които щедро да раздам на близки млади майки и напиращи такива, които да посветя в лежерните насоки и родителски неволи, предадени с чувство за хумор, ентусиазмът ми угасва сред страници, които не виждам какво място ще намерят в смутеното ежедневие на новоизлюпения родител.
Дългото и изчерпателно заглавие перфектно описва съдържанието на книгата. В малко над 150 страници ще откриете квинтесенцията на родителството. Насоките действително са във възможно най-краткия и стегнат формат, като дори ще откриете обобщения в таблички и структуриране в булети, а за повече информация може да се поинтересувате в направените препратки. Самата аз се припознавам до голяма степен с изложените виждания и особено ми допада като "книга, писана от дилетант за дилетанти". Не подценявайте обаче наглед невинната вметка "и други", криеща не един и два подводни камъка.
Епилогът е напълно в духа на това, за което разчитам на авторката. Чудесен "бонус трак" и полезни за мен са  кулинарните съвети и рецепти, поместени в последните страници.
Ако темата за родителството не ви е на дневен ред в момента, тази книга несъмнено не е за вас. Ако и децата са ви поотраснали – също; освен ако не искате да си поприпомните миналото по обезопасяването на дома, захранване с пюрирани субстанции и прочее. Ако обаче ви предстои да ставате родител или едва сте станали такъв, но ви е прикипяло от поучения в сериозни четива и mom-shaming из групите, може нелошо да се разведрите с "Наръчника" на Соня Тодорова.

Публикувана в Дневник

— На първата чаша чай с човек от моя народ ти си непознат, при втората — почитан гост, при третата — член на семейството, а за своето семейство ние сме готови да сторим всичко, дори да умрем.

"Три чаши чай" от Грег Мортенсън и Дейвид Оливър Релин

Първите страници на най-новото ми четиво преминават под звуците на "The End" от The Doors. Не защото действително слушам песента в момента, просто гледките, които се "откриват" пред очите ми напомнят история, разказана ми от мой приятел алпинист: нейде из Памир, в палатката звучи същото това парче, а отвън се разнася грохотът на лавина. На покрива на света ни отвежда в своето начало и "Три чаши чай" – биографична книга за бившия вече алпинист Грег Мортенсън, написана със съдействието на журналиста и писател Дейвид Оливър Релин.
Ако разреденият въздух не ви понася, бързам да споделя, че четивото е посветено не на височинния спорт, а на филантропското дело на Мортенсън. Историята все пак започва с ключовия момент на неуспешното му изкачване на К2 през 1993 г., което го отвежда в Корфе – затънтено пакистанско село, обитавано от една от най-бедните общности в света. Срещата с местното население е повратна точка в живота на алпиниста. Критична за жителите е липсата на училище и Мортенсън се ангажира да промени това.
С връщането си в Щатите той подема инициатива за набиране на средства, но колелото се завърта мъчно за никому неизвестния Грег, сам разполагащ с ограничени ресурси и повече напомнящ неудачник. При все това, упоритостта му го отвежда до срещата с Джийн Хоърни, който става първият ключов дарител. През първата половина на книгата се разказва именно за трудностите да се случи построяването на това първо училище, като действието прескача ту сред суровата красота на централноазиатските планински титани, ту в благоустроения Запад, гледащ с романтична представа на този далечен свят, чужд със своите проблеми. Включени са и интересни бележки от детството и младежките години на Мортенсън, белязани от живота със семейството му в Африка, "в сянката на Килиманджаро", връщането в Щатите, военната служба в Германия, постъпването в колеж и увлечението му по алпинизма.
Въпреки интересните детайли и впечатляващи пейзажи в първата половина на книгата, доста повече ме запалва втората. След средата динамиката на действията вече е на друго ниво: през 1996 г. по предложение и финансиране на Хоърни, Грег Мортенсън основава Централноазиатския институт, около който започват да се трупат и средства, и съратници за изграждането не само на плеяда от училища, но и на други обществени центрове, както и инфраструктура, с която да бъдат подпомогнати хората.
В разказът постепенно навлизат местните религиозни фундаменталисти и военните конфликти от края на 20 и началото на 21 век. Ставам "свидетел" на атентатите от 11 септември 2001 г. в САЩ и последствията от тях, но на територията на Пакистан и Афганистан. Междувременно, далечни на картата и в съзнанието ми, двете страни, придобиват все по-ясни очертания със своите граници и същност.
Докато чета книгата, полюбопитсвам допълнително и проверявам в мрежата. Достоверността в бестселъра на Ню Йорк Таймс е оспорена, което хвърля смущаваща сянка на съмнение върху документалния характер на историята. Вълнуващият разказ обаче я кара бързо да избледнее. Доколко има моменти, които са преувеличени, аз не съм се задълбочавала да изследвам. Вярвам обаче, че "Три чаши чай" създава цялостна реалистична представа за бита на хората с неговите несгоди, радости и обичаи, с фокус върху проблемите, свързани с образованието, в основата на избуяващия фундаментализъм. Пропита с дълбок хуманизъм, тя завършва с благодарности към всички спомоществователи на Мортенсъновото дело и списък с възможности за съдействие от страна на читателите, сред които закупуване на книгата от www.threecupsoftea.com. У нас тя е издадена от ИК "Хермес" през 2010 г., в превод от английски на Светлозара Лесева.

• „Еверест е сурова и негостоприемна необятност. Отправянето на предизвикателство към него е равнозначно на обявяване на война. Щурмът на върха трябва да се планира с вещина и безпощадност с каквито се подготвя военна операция. И когато битката приключи, планината остава все така непокорена. Няма победители, само оцелели.“

• „Сега, когато можеха да се върнат още същия следобед, имаха възможност да се виждат със семействата си всеки петък, обяснява Мортенсън. Мостът скрепи връзките между майки и дъщери и направи жените много по-щастливи и много по-малко изолирани от света. Кой да предполага, че нещо толкова просто като един брод над реката ще им помогне да станат по-свободни и силни.“

• „Седяхме на една маса, смеехме се и кротко сърбахме чай, разказва Мортенсън. Един неверник и представители на три враждуващи течения в исляма. Тогава си помислих, че щом въпреки различията си се погаждаме толкова добре, можем да постигнем всичко. И ако Великобритания е господствала над тези земи с девиза "Разделяй и владей", то моето мото ще бъде: "Обединявай и владей."

• „Ако искаме да повлияем благоприятно върху една култура, да осигурим равноправие на жените, да подобрим хигиената и здравеопазването и да намалим смъртността сред децата, отговорът е да осигурим образование за момичетата.“

• „Бащи и родители, призовавам ви да принесете своите най-искрени усилия, за да получат децата ви дара на познанието. Ако не, те ще бъдат като овцете, които пасат на полето на произвола на стихиите и страховитите катаклизми, които преобръщат познатия ни свят."

• „Единственият начин да унищожим тероризма е като направим така, че обикновеното население на тази страна, която откърмва атентатори, да се научи да ни уважава и обича, заключавал той, както и като самите ние се научим да им отвръщаме със същото. Каква е разликата между гражданина, полезен за своето общество, и терориста? Според мен разковничето е в образованието.“

• „Останахме само минута, колкото да ме представят, разказва той. Ще ми се да можех да се похваля,че съм казал на Доналд Ръмсфелд нещо много умно, нещо, което да го подтикне да се усъмни в цялата си стратегия във войната срещу тероризма, но всъщност почти през цялото време зяпах обувките му."
   Не съм познавач, но дори за мене бе видно, че са много хубави. Изглеждаха скъпи и блестяха от чистота. Спомням си още, че министърът носеше изискан сив костюм и миришеше на одеколон. И тогава си помислих, че макар Пентагонът да бе станал пряка жертва на атаките от 11 септември след като в него се заби един от самолетите всъщност тук бяхме безкрайно далеч от войната, от жегата и прахоляка в Кабул.“

• „Тази победа ме накара да се засрамя, казва Грег. Ето какво излиза — консервативният ислямски съд в сърцето на шиизма в Пакистан защитава един американец, докато в същото време Америка, страната, която претендира за справедлива съдебна система, държи в продължение на години мюсюлмански военнопленници в Гуантанамо без повдигнати обвинения.“

 

Публикувана в Дневник
Неделя, 29 Януари 2023 14:23

"Белите цветя" от Терез Никол

 "Белите цветя" от Терез Никол

"Белите цветя" от Терез Никол пристига при мен тъкмо навреме – в навечерието на новата 2023-а. Защо ли? За всяко от тях – кокиче, теменужка, зюмбюл, нарцис, божур и ирис, авторката е отредила по една приказна история в съответствие с първите шест месеца от годината. За по-пълноценното и естетическо изживяване към текста пък се радвам на нежните илюстрации от Виктория Томова, които грабват вниманието и сърцето още с корицата.
Кратък увод ме въвежда в живота на малката Теди, семейството, дома ѝ и света в непосредствена близост. В ролята на сладкодумния разказвач е баща ѝ, а главни герои в неговите сюжети са три сестри и един брат – Пролет, Есен, Зима и Лято. В живота и взаимоотношенията им съвсем резонно свое място имат Леденият вятър, Южнякът, Зефир и други персонажи, които се явяват в хода на повествованието. А то, макар и разделено в шест отделни, завършени глави, има своя обща линия, която остава непрекъсната и те кара да тръпнеш в очакване на следващата история, досущ като в приказките на Шехерезада.
Всяко цвете е фин детайл, под чиито знак преминават отделните разкази. В тях ставам свидетел на вълнуващи чувства и действия, докато се разиграват сцени на дързост, себичност, съревнование, приятелство, любов. И докато някои герои имат епизодично присъствие, то други извървяват път, през който наблюдавам вътрешните им терзания и израстване, а с тях неусетно се менят и годишните времена. Затварям книгата с букет бели цветя, увит в нежност и наслада.
В последните няколко страници откривам и специална изненада – карти със символиката и допълнителна информация за шесте цветя. Едва ли ще ви изненадам – оригиналите със сигурност няма да изрежа, но вече обмислям как да направя пълноценни копия. Обещанието на финала пък ме кара да се питам едно – кога ли ще видим продължението на книгата за втората половина на годината?

Публикувана в Дневник
Вторник, 31 Януари 2023 13:27

"Котешка люлка" от Кърт Вонегът

Четиринайсетата книга е озаглавена: "Каква надежда може да храни разумният човек за бъдещето на човечеството, щом познава събитията от последните милион години?"
Четиринайсетата книга не е дълга. Тя се състои от една дума и от точка.
Ето какво гласи Четиринайстетата книга:
"Никаква."

"Котешка люлка" от Кърт Вонегът

Причината да се спра на "Котешка люлка" от Кърт Вонегът е повече от прозаична. Имах нужда от неособено дълго произведение, което да е налично на четеца ми. Затова не разсъждавах и миг, когато се изпречи пред погледа ми – веднага се впуснах в тази дълго лелеяна първа среща с автора.
С разгръщането на първите страници попивам с особено внимание всяко изречение. Изостреният ми фокус е в противовес на разсейващите фактори около мен, но и началната постановка си сюжетът ме вълнува и ми е близък. Помагат ми още късите глави, които дават възможност да реагирам максимално бързо на родителския си дълг.
Заявкатата на лирическия герой, че ще пише книга за деня, в който е хвърлена първата атомна бомба и това как е преминал той за значими личности, ме кара да възкликна: "ВЕЛИКО!" (за още лични впечатления, свързани Проекта "Манхатън" вижте "Сигурно се шегувате, г-н Файнман!" от Ричард Файнман). Неговото проучване се завърта около учения Филикс Хоуникър и семейството му. Най-малкото от децата му – Нютън Хоуникър, смътно си спомня онзи момент, но ключов детайл в него е Котешката люлка. Към прастарата игра предавана през поколенията, която нито е люлка, нито е котешка, ще се връщаме още неведнъж в хода на повествованието.
В неговото развитие първоначално маргинално присъствие има философско-религиозната принадлежност на разказвача. Т.нар. бокононизъм буди любопитство, но едва след половината книга той ме блъсва с пълна сила. По това време става и същинското "събуждане" на сюжета, който до момента сякаш е бил едва в своята увертюра. На този етап вече съм доста разколебана в отношението си към книгата. Това, което съм взела първоначално за посока, поема съвсем различен курс, качавайки се на самолета за остров Сан Лоренсо, на който преминава една немалка част от книгата. Спихналият ми ентусиазъм все пак намира сили да се понадигне с достигане на местоназначението, където темите наука, религия и политика и взаимовръзката им с обществото достигат своята кулминация.
С наближаването на финала, усещането за "Надежда всяка тука оставете" става все по-осезаемо. Постапокалиптичният епилог на "Котешка люлка" е краят, до който просто трябваше да стигна. Любимата ми част от книгата си остава семейната история на Хоуникърови, както и срещите в Айлиъм в началото. Въпреки че в цялост творбата не спечели място в сърцето ми, посланията и авторовият стил чувствам близки до мен самата. Вярвам, че с Вонегът тепърва ни предстоят вълнуващи срещи.

• „Но честно да Ви кажа, не си спомням да съм виждал баща си да чете. Както вече Ви казах, от целия ръкопис го интересуваше само връвчицата. Такъв си беше. Никой никога не можеже да предскаже със сигурност какво ще го заинтересува утре. В деня на бомбата например го интересуваше само връвчицата.
   Попадала ли Ви е речта му при връчването на Нобеловата награда? Ето Ви и цялата реч: "Дами и господа, днес стоя пред вас, защото никога не съм преставал да зяпам и да се шляя, подобно на първокласник, който в ранна пролетна утрин отива на училище. Всичко може да ме застави да се спра, да разглеждам, да си задавам въпроси и понякога да научавам неща. Аз съм много щастлив човек. Благодаря ви."

• „Защо да си губя времето с толкова измислени игри, когато има толкова много истински?"

• „Те не щат да се бият, освен ако не тръшкаш буркана от време на време."

• „Знаете ли например какво станало, когато за пръв път изпитвали бомбата в Аламогордо? Когато онова чудо експлодирало и всички се уверили, че с една бомба Америка може да затрие цял град, един от учениците се обърнал към татко и казал: "Днес науката позна греха." А знаете ли какво отвърнал баща ни? Той попитал:
   – Какво е грях?"

• „В този свят има достатъчно любов за всички, хората трябва само да я потърсят."

• „Нещастията в света идват – продължи тя колебливо, – защото хората все още са суеверни, а не учени. Каза всеки да учи повече и тогава няма да има никакви нещастия."

• „[...] всяко нещо, над което работели учените, рано или късно щяло да послужи като оръжие, подобно на бомбата."

• „[...] всеки учен, който не е в състояние да обясни работата си на едно осемгодишно дете, е шарлатанин."

• „Новите знания са най-ценната стока в света. Колкото повече истини откривам, толкова по-богати ставаме."

• „Чудото на Филикс –и аз искрено се надявам, че ще го споменете в книгите си – се състоеше в това, че той винаги подхождаше към старите загадки така, сякаш са нещо ново."

 • „Хората на чистата наука работят върху онова, което привлича тях, а не върху онова, което привлича другите."

• „Рекох им: тоя д-р Хоуникър, той не е мъртъв.
   – Така ли?
   – Само е влязъл в ново измерение."

• „Като бокононист бих се съгласил с радост с всяко предложение да се отиде някъде. Както казва Боконон: "Странните предложения за пътешествия са уроци по танц от бога."

• „Работа, работа, работа", шепнем ние, бокононистите, щом ни се стори твърде сложна и неразгадаема загадката на нашия живот.
   Но тогава бях християнин и единственото, което можах да кажа, беше: "Странен е животът понякога."

• „Завиждам ти.
   – Знаех си аз – въздъхна той, – че ако съм достатъчно търпелив да чакам, все ще се намери някой да ми завиди. Казвам си: имай търпение, рано или късно все ще се намери някой да ти завиди."

• „Като умра, всичко ще забравя – и ви съветвам и вие да сторите като мен."

• „На хората им е нужно да говорят за нещо, за да не им ръждясват гласовете, защото ако се намери нещо важно, което искат да кажат, а гласовете им са ръждясали..."

• „– И как е станало, та са го обявили извън закона?
   – Той сам си го измисли. Поиска от Маккейб да забрани религията му, а него самия – да постави извън закона, за да придаде на религиозния му живот на хората повече жар и повече усърдие."

• „Тигърът трябва да ловува, / птиците да летят, / а човекът да седи и да пита: / "Защо? Защо? Защо?" / Но време е тигрите да спят, / птиците да кацнат, / а човекът да твърди, / че всичко е разбрал."

• „Дворецът те караше да питаш, както винаги се пита при вида на каменни грамади: как са могли тези човечета, строителите, да преместят такива големи камъни? Подобно на всички каменни грамади, и дворецът веднага ми отговори: немият страх беше преместил тези огромни камъни."

• „Науката е магията, която действа."

• „Видях, че не ми е възможно да мина без Бога. Дотогава неговата помощ не ми беше нужна и не вярвах, че такава помощ съществува.
   Сега разбрах, че няма да се оправя без него, и наистина повярвах в помощта му."

• „– Сър, как умира човек, лишен от утехата на литературата?
   – По един или два начина. Или от окаменяване на сърцето, или от атрофия на нервната система."

• „Всъщност той [Боконон], разбира се, ни учи колко безплодни са усилията да се пише или чете историята. "Ако няма точни записки за миналото, как ще могат мъжете и жените да избягват сериозните грешки в бъдеще?" – пита той иронично."

• „Бяхме блажено спокойни и ведри – като всяка чистачка, като всеки портиер."

• „Но ако днес наистина е ден в памет на стоте деца, избити във войната – продължи той, – дали вълнуващите зрелища са най-подходящият начин да ги честваме?
   Отговорът е "да", но при едно условие: че ние, участниците в тържествата, работим съвестно и неуморно, за да унищожим глупостта и злобата у себе си и у цялото човечество."

• „Помислете в какъв рай би могъл да се превърне светът, ако всички сме добри и мъдри."

• „Както е казал поетът, майче: "от всички думи за мишките и хората най-печални са: "А можеше..."

• „Знаете ли защо мравките винаги успяват? – питаше ме той за хиляден път. – Защото се под-кре-пят една друга."

Публикувана в Дневник
Събота, 26 Ноември 2022 09:48

"Жега" от Ричард Касъл

 

"Жега" от Ричард Касъл

От сантимент към сериала "Касъл" си взимам първата книга от въздългата поредица за Ники Хийт. "Жега" от Ричард Касъл излиза у нас през 2012 г., благодарение на Издателство Pro Book, в превод от Емануил Томов. Приятна закачка е и името на Ричърд Касъл и снимката на актьора, изпълнил неговата роля в сериала, представени като авторови, както и посвещението на К.Б. и 12-и участък, с което на фикцията се вдъхва усещане за истинност. Любопитството ми към четиво, откровено попадащо извън обичайните ми апетити, ме кара незабавно да разгърна неговите 272 страници и да разбера за какво иде реч.
Жега ни връхлита още с първите редове, мен, главната героиня Ники Хийт и всички нюйоркчани насред тамошните горещници. Откриващата сцена е в типичния за сериала стил – директно предаване от местопрестъплението. В този първи "епизод" са включени дребни въвеждащи детайли, но авторът не губи време и ни запраща във вихрушка от много диалози и силна динамика при разнищването на извършеното убийство.
За разрешаването на случая към Хийт, с прототип екранната героиня Кейт Бекет, се присъединяват репортерът Джейми Руук, a.k.a. Рик Касъл, Роули и Очоа – аналози на тандема Райън и Еспозито, и приятелката ѝ Лорън Пери – Лейни. Маргинално присъствие имат още няколко персонажа с роли и в сериала. При подобен паралел е невъзможно, докато чета, в главата ми да не звучат и гласовете от дублажа.
И тук нашата топ следователка е загубила своята майка в следствие на престъпно деяние. Остава въпросът как ще се разреши този по-съществен случай в хода на цялата книжна поредица, както и дали ще се появи зловещ гений, аналогичен на демоничния Троен убиец. Далеч по-тривиален е настоящият казус, в който жертва е стротелен магнат с не един и двама "доброжелатели".
Усещането, което дава книгата, е досущ в духа на сериала. Въпреки някои схватки, действието върви леко, без излишно напрежение и няма какво да крия – случаят се разрешава в познатия ни стил. Обичайно хората сравняват екранните и книжните версии, като превзето отсъждат в полза на четивото, но тук припокриването между двете е пълно, като дори си позволявам да се изкажа в полза на сериала. Характерните хумор и лекота в книгата не ми допадат, но от друга страна, ако човек подходи с реалистични очаквания без изисквания за особена литературна стойност – бъдете сигурни, че няма с какво да ви разочарова, защото "Жега" е точно това, което трябва да бъде. Не бих препоръчала книгата на сериозните читатели, но на феновете на сериала и търсачите на развлечение – защо не!

• „[...] спокойните винаги имат най-много гняв за изливане."

• „Понякога най-добрият начин да зададеш въпрос бе да не го зададеш."

Публикувана в Дневник
Страница 1 от 11

Социална мрежа

Бюлетин

Име:
Имейл:

Приятели и каузи

TanyArts КЛУБ "ЕКСТРЕМ" koral trans  СТАРИТЕ ГОРИ

 

© 2024 Таня Славова