Ако на този свят имаше някаква справедливост, досега щях да съм умрял поне два пъти. [...] Но все още съм тук. И съм изненадан от това. Изненадвам се всеки ден.

Обичате ли да готвите? Или да угаждате на вкусовите си възприятия? Ако се наслаждавате на някакви наченки в тази посока или поне симпатизирате на иконичния образ на Антъни Бурдейн, то следващите редове са за вас. Ако ли не – подминете автобиографичната му книга "Поверително от кухнята". Издадена за първи път през 2000 г., у мен държа най-новото, разширено издание на български език от 2019 г., излязло около година след смъртта на автора. Издателството е "Кръгозор", преводът е на Татяна Виронова и Анелия Данилова, а дизайнът на корицата – на Габриела Стайкова.
Книгата е фрагментирана на няколко основни части. Започва с класическо въведение, след което продължава с кулинарно озаглавени раздели, всеки от които съдържащ по няколко глави, оформящи книжното меню, което ни е поднесъл Бурдейн. Подготвям небцето си за хумора, който към който съм се привързала от телевизионния му образ, и вкусвам от литературното гурме.
Логиката повелява да започнем от ранните години на готвача. И ето ни насред Атлантическия океан, където той – четвъртокласник, пътува със семейството си към Франция – страна, с която е родствено обвързан. Насред морските течения и ветрове, една друга вълна удря със страшна сила възприятията на хлапака. Впечатлен от супа, поднесена на борда, тепърва започва вълнуваща ваканция, която ще го потопи в света на вкусовете.
Завоят към кулинарията се случва години по-късно. Животът на около 20-годишния Бурдейн общо взето е "секс, наркотици, рокендрол", а професията на готвач изглежда обединява и трите. Типично по младежки светът е в краката му и всичко е възможно с верен пиратски екипаж. Следват срещите с реалността и личностите, които го изграждат като професионалист – от страниците получаваме ценни съвети, които са отнесени към бранша, но немалка част от тях са с общовалиден характер. Получаваме още практически указания как да оцеляваме като клиенти на ресторантите и също как да доближим кулинарните си въжделения на хоби-готвач до реалността на големите.
По страниците откриваме и изобилие от храна, сред което неизбежно се губим въпреки чинните бележки под линията. По същия начин успявам да се увъртя и сред множеството ресторанти, които вписва в биографията си Бурдейн, и хората, за които разказва. При все че остават някои емблематични образи (аз съм очарована от личността на Браян Скот, няма как да не спомена и Голямата стъпка) и места – от "Дреднаут" до "Ле Ал", най-впечатляващи са историите, които споделя. Емблематична такава е мисията му в Токио, за коята разказва почти на финала на своята книга.
Епилогът под заглавието "Кухнята затворена" е кратко обобщение от професионалиста, отдаден на своята професия. Можеше ли да бъде другояче – може би, но не и за него, кулинарния пират Бурдейн.

• „Оказа се, че храната може да бъде нещо важно. Можеше да бъде събитие.Тя имаше своите тайни."

• „Имахме само костура, парченце масло и лимон, но сготвихме този кучи син на малката домашна скара и го сервирахме върху алуминиево фолио, като го късахме с пръсти. Небето беше ярко осветенео от луната, високият прилив се блъскаше в основите на къщата ни, прозорците започнаха да се тресат в рамките и миризма на бяла пяна и сол напои въздуха, докато се хранехме.Това беше най-свежото парче риба, което някога съм ял, и не знам дали се дължеше на драматичното време, но ме халоса право в черепа – това бе храна, която ме накара да се чувствам по-добре, направи ме по-добър, някак си по-мъдър. Беше протеинов удар в мозъчната ми кора, чист трисъставен шедьовър, изяден с ръце. Можеше ли на света да има нещо по-добро от това?"

• „Вселената е подредена, когато вашето работно място е подредено по начина, който ви харесва: знаете къде да намерите всичко, дори и със затворени очи, всичко, от което се нуждаете по време на работа, е на една ръка разстояние, всички защити са разгънати."

• „Онзи ден пред един китайско-японски хибрид, каквито започнаха да се пръкват из целия град, видях табела, рекламираща "Намалено суши". Не мога да си представя по-добър пример за "храна, от която трябва да се пазиш" в областта на кулинарията, от суши на разпродажба."

• „Колкото по-екзотична е храната, колкото по-любознателен е сериозният лакомник, толкова по-високи са вероятностите от дискомфорт впоследствие."

• „Вегетарианците и отцепилата се от тях фракция, подобна на "Хизбула" – веганите, се постоянен повод за раздразнение на всеки майстор-готвач. За мен живот без телешки бульон, свинска мас, наденичка, карантия, запръжка и дори миризливо сирене е живот, който не си струва да се живее. Вегетарианците са врагове на всичко хубаво и почтено в шовешкия дух, те са оскърбление към каузата, зад която заставам – пълната наслада от храната.Тялото, както смятат, тези празни тикви, е храм, който не бивало да се замърсява с животински протеини. Настояват, че било по-здравословно, макар че всеки сервитьор вегетарианец, с когото съм работил, се разболяваше дори само от слуховете за настинка."

• „Погледнете лицето на сервитьора. Той знае. Това е още една причина да бъдете учтиви с него: този човек може да спаси живота ви само с едно вдигане на веждите или въздишка."

• „Всички тези ужасяващи твърдения уплашиха ли ви? Ще престанете ли да се храните навън? Ще се бършете ли с антисептични кърпички всеки път, когато минете покрай ресторант? Няма начин. Както казах и преди, вашето тяло не е храм, а увеселителен парк. Наслаждавайте се на ездата, на въртележките, на всичко."

• „Както професионалните комарджии, така и професионалният ресторантьор никога не променя стила си на залагане. Той не се притеснява от магии, не променя стратегията, нито менюто. Със стоманена решителност, изправен пред лицето на враждебността, ще понесе трудностите, ще ги преглътне и ще удвои своите усилия, за да направи ресторанта такъв, какъвто е искал и планирал да бъде – надявайки се, че накрая публиката ще го открие, ще му повярва и ще го заобича."

• „Той никога не си позволи да стане жертва на синдрома на мениджъра – постоянно да гледа часовника, чудейки се кога и дали работниците му ще дойдат. Щом той ръководеше парада, знаеше кога ще се появят – петнайсет минути преди започване на смяната, ето кога! Това беше закон."

• „[...] характерът е далеч по-важен от уменията или миналото на работника [...] Уменията може да бъдат научени или придобити. Характера или го имаш, или го нямаш."

• „Всеки човек рано или късно забравя, че барманът не е лекар, нито свещеник и не е длъжен да пази тайна."

Досега винаги бях свързвала "Sympathy for the Devil" на The Rolling Stones с "Майстора и Маргарита". Но ето че тези дни добавих асоциация и с друго литературно произведение – "Пътуващият проповедник" на Ърскин Колдуел (издателство "Георги Бакалов", преводачи Цв. Стоянов и Ал. Стефанов). Едно непознато за мен заглавие, което ловко ме подхлъзна с малкия си обем. Дяволска работа, бих казала сега.
И ето ме редом с Клей Хори – седим си безметежно на верандата му в Роки Комфорт. Априлският ден по нищо не изглежда различен от предишния и дори когато пред портите ни се натриса непознат автомобил, е трудно да се доверим на сетивата си. Да би било мираж, биха се спестили някои неудобства, но не – чини ми се, че ще трябва да ревизираме непознатия. Това, оказва се, е Саймън Дай – пътуващ проповедник, за който Клей е чувал нещо, но това не е нищо. Е, хайде, ще приеме божия човек за гост – хем ще му помогне за плануваната проповед, хем ще създаде и своите си истории с него.
Нашият проповедник намира сгодно място в дома на Хори. Младата домакиня Дийн и готвачката им Шугар са по-вкуса му, царевичната ракия на Том Роудс е екстра, а слабият хазартен ангел на Клей е допълнителен бонус. Като добавим и Лорен – бившата жена на домакина, която се появява тъкмо по същото време, бърканицата става пълна. Разбира се, няма за какво да се тревожите, защото божият човек, повтарям, божият човек държи ситуацията под контрол.
И ако ви се струва, че проповедта остава на заден план, то бъдете сигурни – ще се състои. Мероприятието е кулминация в творбата и адски ми напомня на финала на "Парфюмът" на Патрик Зюскинд. Раздиращи емоции – пътуващият проповедник влага всичко от себе си, за да отърси от злото и последния грешник в този тъй порочен Роки Комфорт. Тук не мога да сдържа възхищението си от Лорен, която проявява небивал стоицизъм в противовес на отношенията ѝ с мъжете.
След седмицата прекарана в дома на Хори, паля гумите без да се сбогувам и без да обръщам поглед назад. Едва ли ще препоръчам "Пътуващият проповедник" на когото и да било, освен ако отсрещната страна не ме умолява за странно четиво, семпло по американски, с елементи на порочност, расизъм и без особен смисъл.

Едва много малка част от видовете са си направили труда "да си отгледат мозък". А и преди тяхната поява нима светът е бил представление пред празна зала? И е ли изобщо свят светът, който никой не наблюдава?

През 2018 г. издателство "Бард" издават у нас, в превод на Милена Илиева, "Какво е животът?" на нобеловия лауреат по физика Ервин Шрьодингер. Да, същият онзи с котката, която е ни жива, ни умряла. Аз, с любопитство сходно с това на клетата животинка, купих си книгата веднага, след което обаче я оставих едновременно харесвана и нехаресвана на лавицата. Допреди няколко дни, когато им дойде време на 250-те страници, скрити зад елегантната черна корицата с новоизлюпен живот.
Книгата включва три части, като подзаглавието ѝ "Физическият аспект на живата клетка" ни отвежда директно към първата. Създадена е по лекции, изнесени от Шрьодингер в Дъблинския научен институт към Тринити колидж през 1943 г. С ентисиазъм подхващам съдържанието, но скоро откривам, че въпреки приличната ми обща култура по биология и физика, трудно удържам вниманието си. Очакваната теоретична постановка продължава твърде дълго за моите стандарти и влагам малко старание в проумяването на текста, като изключим някои отделни примери и изводи. Все пак интересен е паралелът между квантовата теория и съвременната генетика, които възникват почти едновременно и впоследствие се оказва, че имат доста общо помежду си. Какво точно? Ще научите, ако прочетете първите 130 страници от книгата.
Далеч по-интригуваща за мен е следващата част: "Ум и материя", по лекции от 1956 г., изнесени в Тринити колидж. Тук вече научнопопулярното четиво е богато напоено с философски размисли, както ми харесва. Изпитвам истинско удоволствие и проследявам внимателно темите, свързани с физическата основа на съзнанието, еволюционните особености при човека и бъдещите перспективи пред него, единствеността на света и съзнанието, наука и религия (този въпрос разглежда и Ричард Файнман в "Смисълът на всичко това") и загадката на сетивните качества. Кое е първото – физическата промяна или умението да си служим с нея? Достигнали ли сме оптималната фаза на еволюционното си развитие? (Още интересни размишления в това направление ще откриете в "Дракони в райската градина" от Карл Сейгън.) Унаследява ли се поведението и как влияят възпитанието и образованието в естествения отбор? Кои сме, откъде идваме и накъде отиваме?
Последната част също ми харесва. Скромно и обрано Шрьодингер споделя автобиографични бележки, свързани с етапите на неговия живот, интересите и хората в него. Впечатлена съм от някои лични детайли, свързани с връзката му с неговите родители и особено баща му.
А какво стана в крайна сметка с котката? Аз съм удовлетворена от книгата и вярвам, че ще се хареса на изкушените в биологията, физиката, философията и феновете на научнопопулярната литература като цяло. Оставям ви с част от записките си, които, можете да бъдете сигурни, в оригинал са далеч по-подробни:

• „По-всичко личи, че животът е подредено и законосъобразно поведение на материята, което не просто преодолява в голяма степен естествената склонност на реда да се разпада в хаос, а отчасти се бзаира на съществуващия ред и го поддържа".

• „Скоро започвате да говорите за "младежкото си аз" в трето лице, а героят в романа, който четете, ви се струва по-близък, по-жив и по-познат от човека, който сте били преди години."

• „Във всички епохи и при всички народи основата на всеки етичен кодекс е себеотрицанието."

• „Животно, което се опита да създаде общност, без да ограничи съзнателно егоизма си, е обречено на провал."

• „Вярвам, че нарастващата механизация и съпътстващото я "оглупяване" на повечето промишлени процеси вещае сериозна опасност за масова дегенерация на нашия орган на интелигентността. Колкото повече шансовете за развитие на умния и на безразличния работник се изравняват заради репресията на машините и разпространението на отегчителния, еднообразен труд край поточната линия, толкова повече силният ум, сръчните ръце и острото око стават излишни. Нещо повече, неинтелигентният човек, който по правило се примирява лесно с монотонния труд, ще получи предимство; за него ще е по-лесно да се нагоди, да създаде дом и потомство. Резултатът като нищо може да доведе до негативен отбор по отношение на талантите и дарбите."

• „[...] като облекчаваме товара на отговорността, която всеки човек би трябвало да има спрямо собственото си добруване, и като изравняваме шансовете на всички хора, елиминираме в голяма степен съревнованието на талантите и така слагаме спирачки на билогичната еволюция."

• „Машините трябва да поемат задачите, които са под нивото на човека, а не човекът да върши работата, за която машините са твърде скъпи, както твърде често се случва."

• „[...] науката никога не налага, науката просто излага факти."

• „"Макар материята, от която е изтъкана представата ни за света, да идва основно от сетивата ни като периферия на мозъка, така че представата на всеки човек неизменно остава идея, родена от собствения му ум и без друго доказуемо съществуване освен в съзнанието му, в същото време съзнателният ум остава извън представите за света, няма място в нея, не може да бъде засечен никъде в пространството."

• „Едни и същи елементи изграждат мозъка ни и света. [...] Светът ни е даден само веднъж, а не два пъти – един, който съществува, и друг, който възприемаме. Субектът и обектът са едно."

• „Математическата истина е безвременна, тя не се появява само защото ние сме я разкрили."

Тогава този Рай
без мъка ще напуснеш ти, защото ще добиеш
в самия себе си друг рай, далеч по-честит.
[...]
И двамата ръка в ръка, със стъпки колебливи
поеха бавно през Едем самотния си път.
"Изгубеният рай" – Джон Милтън

Дали този път не сбърках четивото? Първите страници от "Дракони в райската градина" на Карл Сейгън ме подхващат с популярния космически календар, в който цялата ни известна вселенска история е сведена до една астрономическа година, но след това продължават с термини и идеи по-близки до познанията на един невроанатом. И тук се зачитам в подзаглавието: "Размисли върху еволюцията на човешкия интелект" – може би е трябвало по-отговорно да възприема това послание. Решавам да подкарам книгата полека, пък ще видим докъде ще я докарам.
Собственият ми ум се гнети с разсъждения върху концепцията на Пол Малкийн за триединния мозък – идеята, че той обхваща три отделни единици – рептилоидния комплекс, лимбичната система и неокортекса, които освен че са еволюирали самостоятелно, също толкова автономно изпълняват своите функции. Първият дял – див и първичен, свързан с йерархичните принципи и ритуалността, вторият – отговорен за емоциите, а третият – ето тук виждаме същността на хомо сапиенса и неговия разум. Или както авторът прави препратка към Фройдовите То, Аз и Свръх-Аз и дори неговото по-точно разделяне на ума на несъзнателен, предсъзнателен и съзнателен, а също и платоновия диалог "Федър", в който Сократ метафорично оприличава човешката душа на карета с два коня – черен и бял, сиреч рептилоидния комплекс и лимбичната система, почти неконтролирани от кочияша – неокортекса.
Подобно на хилядолетната физическа еволюция, през която човек неизменно преминава от момента на зачеването до своето раждане, когато вече има сходен на вида облик, така и скрито вътре в черепната кутия се пази зрънцето на дивака, от който някога сме произлезли. Може би в тази дълбоко съхранена родова памет се крият на пръв поглед необоснованите ни на пръв поглед страхове и първичното ни човешко поведение? Дали в недрата на съзнанието ни все още не воюваме със своите дракони? Карл Сейгън нищи историята от самия ѝ зародиш, като се изкачва по еволюционната стълбица не на отговорите, а на въпросите, които поставя. Отправна точка на разсъжденията са хилядолетните митове, библейските сюжети и научните изследвания.
Особено внимание авторът обръща на най-новата ни придобивка във времето, а именно неокортекса. Любопитна е връзката, която прави между родилните болки – единствено свойствени за нашия вид, и интелекта. Изглежда увеличеният сравнително наскоро мозъчен обем е в основата на това "неудобство", а фонтанелите – несъвършенните "кръпки" на черепа при новородените, са още едно доказателство колко отскоро разполагаме с разум.
Интересна дисекция прави и на самия неокортекс, чиито две половини вероятно са възникнали като два аналогични еднаквосложни компютъра, чиято функционалност във времето е поела по различни пътища. Днес свързваме дясното полукълбо с интуицията, творчеството, разкриването на модели, а лявото е ситото на аналитичните разсъждения и критичното мислене. Кой управлява мислите ни, когато спим? По "моста" на мазолестото тяло същевременно се осъществява връзка между възприеманата сетивна информация и препращането и от едната страна на тялото към срещуположната част на мозъка. Какво се случва, когато този път е нарушен?
Какво да очакваме занапред като развитие на човешкия ум? Към днешна дата вероятен отговор може да потърсим в колаборацията ни с изкуствения интелект. А една евентуална среща с извънземни? Сейгън е оптимист за възможността на комуникацията, предвид че всички ние сме поставени пред еднаквите закони на природата.
Разчитайки перспективите пред нас, нека не пропускаме да отбележим, че книгата "Дракони в райската градина" излиза в оригинал през вече далечната 1977 г. Дистанцията на времето обаче не умаловажава споделените размишления и през 2014 г. се появява на българския пазар в превод от Милена Боринова, а издателство неизненадващо е "Изток-Запад". Оформлението на корицата е на Деница Трифонова.

Общност. Еднаквост. Устойчивост.

 
"Прекрасният нов свят" накратко в анимирана версия. Потърсете още филмите, създадени по книгата

Трите думички, които виждате горе вдясно, са не какво да е, а лозунгът на Световната държава. Да, има такова животно, за наш късмет (или пък не) между кориците на небезизвестната антиутопия "Прекрасният нов свят" на Олдъс Хъксли. Изданието, което държа в ръцете си, заема номер 104 в култовата "Библиотека Галактика", в превод на Виолета Чушкова, издадено през 1990 г. Самият оригинал е от 1932 г. – какво ли прекрасно и ново ще да намерим близо век назад?
Авторът не губи време и ни поставя директно във фабриката за генериране на съвременното общество – "Главният лондонски център за инкубация и обучение". Присъединяваме се към група нови студенти, за да се запознаем с процесите на серийното производство на хора. Ахаа, вече звучи противно, нали? Но те всъщност са така създавани и обучавани, че да бъдат щастливи, да изпитват удовлетворение от своя живот, да не се терзаят за глупости – та нима ние не се стремим към това? Въпреки това отстрани погледнато си звучи неприятно, особено когато не е въпрос на личен избор, а е предопределено от обществения ред. Тогава почва да ти се струва далеч по-привлекателно да страдаш в изолация.
Така измежду веселите зомбита се откроява първият пресонаж с наченки на самостоятелна мисъл. За Бърнард Маркс се говори, че нещо са го пообъркали във фабриката, поради което е малко странен. Така изглежда дългогодишната обучителна пропаганда с многократни повторения на лозунги насън и дресировка наяве не са оказали пълно влияние върху психиката му, както при останалите индивиди. А те, в зависимост от кастата, към която са разпределени, са преминали през дългогодишно обучение, което да ги направи максимално удовлетворени в живота. За спокойствието на обществото е помислено както в духовен, така и във физически аспект – стимулира се свободният сексуален живот, в който отсъстват терзанията и страстите на моногамния индивид, нуждите от екстремни усещания се задоволяват чрез терапии, а ако нечия мисъл се обърка в някой момент – на разположение е винаги таблетка сома, която да успокои блуждаещия ум, без махмурлук на следващата сутрин.
Бърнард е част от висшите прослойки, но неортодоксалният ум неизбежно създава пречки. Обречен е на самота в груповите сеанси, а желанието му за интимност е посрещнато от неразбиране от неговата избраница Линайна, дълбоко възпитана в духа на "всеки принадлежи на всеки". Като него обаче има и друг – приятелят му Хелмхолц Уотсън. Ситуацията започва да изглежда почти оптимистично, когато към тях се присъединява и Дивакът Джон – единственият съвременен индивид, който има родители, при това самите те създадени в инкубатор. Той е и най-интересният и прогресивен образ от тримата, защото е роден, отраснал и възпитан в резерват извън цивилизацията, за разлика от другите двама, чиито анархистични мисли са откъслечни проблясъци.
Колкото и да ни се иска да бъдат строшени оковите на личността, блюстителите на реда не спят. Тук размахването на пръст от Вселенския контрольор не е толкова брутално, колкото в "1984" на Оруел, а по-скоро обяснява спокойно и аргументирано предимствата на новия свят. Тогава може би се питате какво прави това въже около врата на Дивака върху корицата на Текла Алексиева? Ще разберете само ако стъпите в "Прекрасния нов свят", от който ви оставям малко "пропаганда":

• „Цветенцата и пейзажите, изтъкна той, имат един сериозен недостатък: те са безплатни. Любовта към природата не създава заетост на фабриките."

• „Дом, дом – няколко тесни стаички, в които са натъпкани: мъж, периодично раждаща жена и паплач от момчета и момичета на всякакви възрасти. Никакъв въздух, никакъв простор – извънредно нехигиеничен затвор, мрак, болести и смрад."

• „Ние винаги изхвърляме старите дрехи. По-добре хвърли, но не кърпи; по-добре хвърли, но не кърпи; по-добре..."

• „Човек не може да консумира много, ако си седи мирничко и си чете книжки."

• „Думите биха могли да бъдат като рентгеновите лъчи, ако човек ги използвува правилно – биха проникнали през всяко препятствие. Четеш, а те те пронизват."

• „Ако човек е различен, той е обречен на самота."

• „Колкото е по-надарен човек, толкова е и по-голяма вероятността да се отклони от правия път."

• „Какво ви пречи всички да сте щастливи и послушни?"

• „– [...] В нашето общество нямаме нужда от овехтели неща.
   – Даже и когато са красиви ли?
   – Най-вече когато са красиви. Красотата е привлекателна, а ние не искаме хората да бъдат привличани от овехтели неща. Искаме да харесват новите неща."

• „А сега светът е устойчив. Хората са щастливи – получават онова, което искат, и никога не искат онова, което не могат да получат. Те са заможни, здрави и читави, никога не боледуват, не се боят от смъртта, блажено невежи са по отношение на страстта и старостта, не се тормозят с разни майки и бащи, нямат съпруги, деца и любими, за които да се вълнуват много, те са така възпитани, че в действителност не могат да се държат другояче освен по правилата за обществено поведение."

• „Оптималният кастов състав на населението [...] се моделира на принципа на айсберга – осем девети под водолиният и една девета – над нея."

• „Не само изкуството е несъвместимо с щастието – несъвместима е и науката. Науката е опасна и ние трябва най-предпазливо да я държим на синджир и с намордник."

• „Но се течение на времето те [младите – б.м.], както и всички люде, ще открият, че независимостта не е създадена за човека – че тя е нещо неестествено, че е полезна само за кратко време, но че с нея няма да стигнем благополучно до своя край..."

• „Човек вярва в нещата, защото е обучаван да вярва в тях."

 Почувствах се заобиколен от милиони пренебрегнати страници, от останали без собственик вселени и души, които тънеха в океан от мрак, докато светът, пулсиращ отвъд тези стени, ден след ден неусетно губеше паметта си и колкото повече забравяше, за толкова по-мъдър се смяташе.

По стъпките на героите от романа – карти, направени от самия Карлос Руис Сафон. Източник: www.lomography.com

Какво ме накара да отворя "Сянката на вятъра" на Карлос Руис Сафон (издателство "Изток-Запад", 2007 г., превод: Светла Христова) в горещия юлски ден? Може би испанското име в унисон с времето, може би сянката и вятъра с идея за разхлаждане, може би кой знае какво. Със сигурност обаче не е обемът на книгата, който тежи на другия край на везната. А в крайна сметка през многото страници минавам за отрицателно кратко време и съвсем не се оказват най-страшното в книгата.
Началото загатва известна енигматичност, но не въвлича в стремглаво действие. Разказвачът – Даниел Семпере, е едва на 10 години, когато в ръцете му попада една специална книга – романът "Сянката на вятъра" от Жулиан Каракс. Това е причината да срещне и близо двойно по-вързастната от него Клара, която оказва се е познавач на загадъчния автор. Това събитие се оказва и пагубно за нашето момче, което години наред се обрича на несподелена любов.
За щастие, тази драма скоро остава на заден план и действието се завихря основно върху разследването на Даниел около странностите, свързани с попадналата у него книга. Край дома му се завърта странен господин, който напомня мрачен персонаж от романа на Каракс. Следват поредица от събития, които започнали като мистерия постепенно се изправят почти на ръба на ужаса. (Припомням си, че в началото съм прочела и положителен коментар на Стивън Кинг за творбата на Сафон.) Не познавам творчеството на автора и леко настръхвам от мисълта какво ми предстои.
Сюжетът се заплита все по-успешно, а героите, които се появяват, вкарват допълнителни детайли в историята. Най-хубавото е, че новата информация съвсем не помага в разплитането на мистерията, което е чудесен двигател за напредването по страниците с бясни темпове. Тайната, която всички искаме да разгадаем, се изяснява чак към финала, а той, уверявам ви, е доста удовлетвярващ.
Тук е моментът да отбележа, че "Сянката на вятъра" на Карлос Руис Сафон е едва първият роман от тетралогията "Гробището на забравените книги". Ако тя ви е спечелила така както мен, може да продължите с "Играта на ангела", "Затворникът на Рая" и "Лабиринтът на духовете". Изпълнена съм с големи очаквания за тях.

• „Всеки път, щом дадена книга попадне в нечии ръце, всеки път, щом някой плъзне поглед по страниците ѝ, неговият дух израства и укрепва."

• „[...] бъдещето се чете по-ясно, ако се взираш в улиците, фабриките и казармите, а не в сутрешната преса."

• „Никога не се доверявай на когото и да било, Даниел, особено на хора, на които се възхищаваш. Тъкмо от тях ще получиш най-коварните удари."

• „Подаръците се правят за удоволствие на даряващия, а не заради заслугите на подаряващия [...]"

• „[...] равнодушен съм към седмото изкуство. По мое мнение то е само храна за оскотялото ппростолюдие, от която то затъпява още повече. По-лошо е даже от футбола и от коридата."

• „Човек не знае какво е животът, докато не съблече жена за пръв път."

• „– Човекът, както подобава на една добра маймуна, е социално животно и за него са свойствени другарлъкът, шуробаджанащината, мошеничеството и клюкарството като правила за етическо поведение – изтъкваше той. – Това си е чиста биология."

• „Военната служба помага само да се открие какъв е процентът на идиотите сред народонаселението – твърдеше той. – И това се разбира още през първите две седмици, не е нужно да минат цели две години. Армията, бракът, църквата и банковата институция – това са четирите конника на Апокалисписа."

• „– Телевизията е Антихристът, друже мой Даниел; казвам Ви, че само след три или четири поколения хората вече няма да знаят как да пръднат сами."

• „Там е работата, че мъжът – ако се върнем пак към Фройд и с извинение за метафората – се сгорещява като електрическа крушка; в един миг е нажежен до червено, в следващия вече е изстинал. Женската, от друга страна – и това си е чиста наука – се нагрява като ютия, разбира те ли? Малко по малко, на бавен огън, като хубава яхния. Ама нагрее ли се веднъж, вече няма спиране – също като доменните пещи на Виская."

• „Някой е казал веднъж, че щом се замисляш дали обичаш някого, значи вече завинаги си престанал да го обичаш [...]"

• „Запомнете: горещо сърце, хладен ум; това е кодексът на прелъстителя."

• „Пара̀та е като всеки друг вирус: щом веднъж отрови душата на своя гостоприемник, тръгва да търси свежа кръв".

• „Най-ефикасният начин да обезвредиш бедните е да насадиш у тях желанието да подражават на богатите."

• „Годините на преподаване му бяха оставили този решителен и дидактичен тон на човек, който е свикнал да го чуват, но не е съвсем сигурен дали го слушат."

• „Вижте, Даниел, съдбата винаги се спотайва току зад ъгъла. Досущ като крадец, проститутка или продавач на лотарийни билети – това са трите ѝ най-често срещани въплъщения. Онова, което съдбата никога не прави, са визити по домовете. Човек трябва сам да търчи след нея."

• „Глупаците говорят, страхливците мълчат, а мъдрите люде слушат."

• „Не се доверявай на онзи, който се доверява на всички [...]"

• „– Да печелиш пари не е трудно само по себе си – оплакваше се той. – Трудно е да печелиш, като правиш нещо, на което си струва да посветиш живота си."

• „[...] нищо не всява по-голям страх от един герой, който е оживял, за да разкаже своята история, да разкаже онова, което падналите крайн него никога не биха могли да разправят."

• „Знае ли лудият, че е луд? А дали не са луди другите, които се стараят да го убедят в неговото безумие, за да опазят собствената си илюзорна реалност?"

Трейлър на едноименния филм от 1978 г. Ако имате нужда от нещо освежено,
може да се поинтересувате и от новата версия, която се очаква
да се появи на големия екран в началото на 2022 г.

Понеже "Странният случай с Бенджамин Бътън" се оказа твърде кратка глътка за почивка, все още имам нуждата от някое и друго ненатоварващо, но пък интересно четиво. Сигурна съм, че няма как да сбъркам със "Смърт край Нил" на Агата Кристи. За пръв път романът е публикуван през 1937 г., а екземплярът у мен е издаден от Издателство "Народна младеж" през 1983 г., в превод на Огнян Дъскарев.
От резюмето научавам, че предстои смъртта на богатата и красива Линет Дойл. Това не ме изненадва. Затова през следващите страници с повишено внимание проследявам поредицата от сцени, в които Агата Кристи ни запознава с героите. Опитвам да запомня имената им, диалозите, които водят помежду си, и нещо издайническо в поведението, което ще ми помогне при разплитането на убийството на Линет, все още Риджуей по фамилия. Това упражнения, както по-късно ще се окаже, съвсем не е безполезно, но и не мислете, че ме е довело до окончателния извод.
Е, нека не се бавим повече, а да стягаме багажа за Египет. Там ни чакат, случайно или не, героите, които вече сме срещнали из различни точки на света. Компанията на някои от тях е повече от неприятна за младоженката Дойл, което засилва усещането за надвиснала опасност. Нащрек сме, но и знаем, че с толкова хора наоколо, няма как нещата да са прости.
И ето го първото, неуспешно покушение срещу Линет. Оптимистът в мен ме кара да си мисля, че току-виж пък и се разминало. Но не – макар и не в този момент, скоро след това ще се случи фаталното действие. Сега вече Поаро е на ход. Ще успее ли да се справи и с това заплетено престъпление? Едва ли някой се съмнява, но каква ли ще се окаже истината? Докато я научим, убийството вече няма да е само едно.
"Смърт край Нил" е чудесно четиво за жежките летни дни, досущ като разхладителен коктейл за мисълта. Оставям ви няколко бучки лед от този египетски трип:

• „– Мотивите за убийство понякога са съвсем банални.
   – Кои са обичайните мотиви, мосю Поаро?
   – Най-често парите. Така да се каже, изгодата в най-различните ѝ форми. След това отмъщението, любовта, страхът, обикновената омраза, благотворителсността..."

• „– Мисля, че човешките същества струват повече от камъните.
   – Но не са трайни като тях – отбеляза Поаро.
   – По-приятно ми е да видя сит работник, отколкото което и да е така наречено произведение на изкуството. Бъдещето има значение, не миналото."

• „За да строиш, първо трябва да събаряш и рушиш."

• „Образованието отне жизнеността на бялата раса."

Трейлър на едноименния филм от 2008 г., с участието на Брад Пит и Кейт Бланшет

След последното четиво, за което ви споделих, имах нужда от нещо леко, непретенциозно, а защо не и малко по обем. Нима "Странният случай с Бенджамин Бътън" от Франсис Скот Фицджералд не е перфектният избор? Речено-сторено.Историята вероятно е известна на много от вас и без да сте чели романа или пък гледали филма. Бенджамин Бътън е чаканото първородно дете в уважавано и заможно балтиморско семейство. За зла участ, неговата поява на бял свят ознаменува началото на труден живот. Нашето бебе се ражда в облика и с уменията на 70-годишен старец. Това предизвиква поредица от неприятни събития, само началото на които е реакцията на екипа в родилното. Бащата – Роджър Бътън, дотолкова не приема факта, че купува на своя син облекло и играчки за деца и се държи с него в съответствие с рождената, а не видимата му възраст. Не по-леко е изпитанието и за "малкия" Бенджамин.
С времето обаче нещата се променят в положителна посока и сякаш си идват на мястото. През годините Роджър остарява, Бенджамин се подмладява и след близо две десетилетия, ако не да изглеждат като баща и син, то поне приличат на двама братя, които по-леко споделят компанията си заедно. Нещата се понаместват дори още по-добре до момента, когато махалото не преминава равновесното си положение и подминава в обратна посока.
Оказва се, че младостта не е чак такова благо и живял повече от 60 години на този свят, героят ни достига юношеска, сетне ранна детска, а накрая бебешка възраст. Подобно на старец той губи своята сила, а славните години остават в миналото. Накрая спомените избледняват и настъпва краят.
В книгата няма герои, които да ви спечелят, които да обикнете, намразите или просто запомните. Сюжетът е интересен, но самата книга напомня на кратък преразказ, с бързи спирки на някои по-забележителни етапи от живота на Бенджамин Бътън. В този случай допускам, че дори филмът би ме оставил с по-вълнуващи впечатления.

Първата екранизация по едноименния роман, годината е 1968 г.

Изглежда, че доста съм се заземила напоследък и е време да поема на трансгалактическо пътешествие. Космическият кораб, на който се качвам този път, е "Планетата на маймуните" на Пиер Бул. Романът е издаден през 1963 г. Изданието, което чета, е от 1983 г., в превод на Райна Стефанова и заема знаменателния номер 42 в "Библиотека Галактика".
Пътуването не продължава дълго. Още в самото начало на романа аз и тримата ми спътници кацаме на непозната планета близо до звездата Бетелгейзе. Толкова напомня на Земята, че ѝ даваме името Сорор, сиреч "сестра" от латински. Това, разбира се, е крайно подозрително и както можете да се досетите, ще доведе до неприятни изненади, свързани с някои "дребни" несъответствия. Надявам се, че не съм ви оставила твърде много време и ще изпреваря мисълта ви, за да съобщя, че на тази планета себеподобните ни са примитивни същества, изместени от маймунската цивилизация. Кофти, а? И на мен не ми се нрави особено.
В неизгодната позиция, в която се намираме аз и спътниците ми, се налага да бягаме и да се спасяваме от властващия вид. Това не продължава много и вече в намален състав някои от нас се озовават зад решетките. Ако мисълта за стандартен затвор ви стряска, то още по-притеснително е попадането в лабораторната клетка. Именно там прекарваме доста от следващите страници.
Подобно на човешкия натюрел, с който сме свикнали, и маймунските индивиди на Сорор показват известно многообразие. Това е и големият ни шанс да открием нашите в тази чужда цивилизация. Така около ни се заформя кръг с приятели, врагове и някои противоречиви персони, лавирайки между които евентуално бихме могли да отървем кожата. Пътят към спасението никога не е лесен, а драпайки по него научаваме интересни детайли около еволюцията, която се преминали жителите на това далечно място. За всички ни май ще е по-добре да се прибираме там, откъде сме дошли.
Романът на Пиер Бул се чете бързо и леко и представя интересна концепция за разменените роли на човека и маймуната. Въпреки това те не са механично преобърнати, а както ще стане ясно от сюжета, в основата им са заложени някои характерни особености на двата вида. Как би се почувствал един разумен човек, попаднал сред диви себеподобни и цивилизовани маймуни? Май никой "културен" вид не е толкова благоразположен към смятаните от него за по-нисши създания. Осмелете се да стъпите на "Планентата на маймуните" и ще се уверите в това.

Разговор с Виктория Бешлийска в студиото на "Дарик"

В уюта на коледните празници се посветих на книга, за която бях сигурна, че ще допринесе за топлото усещане в душата и сърцето ми. Купих си "Глина" на Виктория Бешлийска на преордър и поради стеклите се обстоятелства, тя скоропостижно предреди не едно и две достойни заглавия. Получих я и с автограф, чието послание ще запазя за себе си, и съм много щастлива да държа дебютния роман на Вики в ръцете си, защото съм страхотен почитател и на нея, и на блога ѝ "По дирите на думите". Обичам начина, по който тя представя избрана, често позабравена или диалектна дума, с цяла една история, често иначе тривиална случка, преобразена през нейната сетивност и разказана по извънредно интригуващ начин. Бях сигурна, че цялото това вдъхновение ще се излее в истинска съкровищница на словото в "Глина".
Действието в книгата се развива в трънското село Бусинче, по днешному Бусинци. Дотук ни отвежда неспокойния път на Зевна, чиято рожба всеки момент ще излезе на бял свят. След като рожденият плач на Жара огласява бачията край селото, a стихията отнася родителите на Велико, реката ще потече в руслото на ежедневните си житейски грижи и ще минат години преди настоящия момент на повествованието. Не са един и двама богато изградените образи, които се открояват в романа, и положително плитката на сюжета, в която са втъкани историите им, е орисана да развълнува читателя. Личните взаимоотношения и терзания се развиват на фона на тъмна сянка, спуснала се над цялото село. Разбойници гнетят майсторите на глината, напуснали домовете си в търсене на пазар за своята стока. Жителите на Бусинче не са воини, а занаятчии, затова и вземат решение да се справят с проблема по свой начин – като изработят прекрасни дарове, с които да спечелят милостта и покровителството на султана. Това пък ни отвежда до един от любимите ми епизоди, подправил романа с феерия от цветове и аромати, каквито само Стамбул може да разпръсне около себе си. А накрая – кръгът ще се затвори, за да отговори и на последното неизяснено "защо".
"Глина" е приказен сандък, който ако понечите да отворите, ще ви озари с богатство на думи, герои и вълнения. Пищното слово на Виктория Бешлийски остави у мен усещане, което само класическите български автори са ми донасяли, и същевременно нито в миг не предизвика желание да прескачам редове. Архаичните думи, вплетени в романа, са умело инкрустирани, а езикът е подбран да бъде разбран без затруднение от съвременния читател. Препоръчвам "Глина" на всеки, който цени диалектните думи, обича легендите, интересува се скътаните съкровища на родината ни или желае да прочете добре написан роман на съвременен български автор.

• „Жената тръгна с такава сила към своето бленувано убежище, с каквато в пролетна утрин първият слънчев лъч пробива небето и стига до гнездата, до кошерите, до мравуняците, до нивите и до сърцата на хората, за да ги запали за новия ден."

• „[...] защото животът дори когато тече като голяма спокойна река, винаги се намира едно камъче, което да събуди водите му, и тогава трябва да се изправи и втвърди брегът, за да го върне в тихото русло."

• „Тревогата се оттегли от него с тихи стъпки като самодива преди изгрев."

• „Колко странно е човешкото сърце – колко малко му трябва, за да се озари от чаяние, понякога даже в нищото го съзира."

• „Колко чудно нещо е човекът – мислеше си старият майстор, – как трудно изстива гърнето, което ври в гърдите му. Голяма сила трябва, за да спре кипежа, и само свитка, за да го събуди отново."

• „Защото мъртъв е само онзи, който не може да плаче."

• „Върху цялата маса цареше съвършен порядък, като че ли Бог бе опънал чисто бяло платно и се канеше отново да нарисува Земята."

• „Устните ѝ бяха полуотворени, като че искаше да каже нещо, но думата се бе спряла на езика ѝ, търкулнала се бе назад и бе цопнала в корема като в бездънен кладенец."

• „Паницата е голяма, колкото човек гледан отвътре. Колкото юмрук е сърцето, колкото шепа – храната, която ни стига. Ако удвоиш това, стигнал си точната мярка. Затуй, защото до сърцето може да стои само още едно сърце и трябва да имаш шепа храна и за другия", така мереше Велико живота и хората за своите двайсет и пет лета."

• „Мисълта води ръката ти, но тя се пълни от две места: от окото и от сърцето [...] колкото повече си видял с очите сии колкото повече си сложил в сърцето си, толкова повече умееш. Събирай свят и хора и чудесата сами ще излизат от ръцете ти!"

• „Ала в човешкото сърце има един малък пезул, отреден за страха, който никога не нощува празен. Ако от него се изниже страх от едно, веднага след туй се провира страх от друго."

• „Ханът бе мястото, където светът, препускал цял ден от единия до другия си край, влизаше, за да си почине, трупясваше се в ъгъла, наливаше се с вино и палеше чибук, ала никога, никога не спеше и с двете си очи."

• „Шепа от калта ако дадеш на някого, всичко си му дал. Ако той ти върне от калта сърце, значи всичко имаш."

• „Разкайващият се е гол човек, той е свлякъл всичките си дрехи, разтворил е гърди и е пуснал душата си да излезе от клетката на тялото му като мокро птиче, чакащо да бъде стоплено."

• „Сухият студ бе прибрал всички по къщите и от комините пушеците излизаха на вълнисти кълбета, които пишеха на мастиления небосвод всичко, що си бяха издумали стопаните край огнището."