Започвам романа "Каин и Авел" от Джефри Арчър (Издателство "Бард", превод Емилия Масларова) с особено високи очаквания, посяти от информацията върху задната корица. Значителният обем от близо 570 страници вдъхва допълнителен респект, като възглагам големи надежди и без това ограниченото ми свободно време да бъде качествено вложено.
Бостънското начало на книгата носи лек повей от "Странният случай с Бенджамин Бътън" от Франсис Скот Фицджералд. Положителният развой на рождествените събития около младия наследник на богата фамилия обаче бързо отклонява тази мимолетна асоциация. Това е и едва половината от началото. На хиляди километри от Щатите, в полската провинция край град Слоним, в същия този ден – 18 април 1906 г., се ражда "просякът" в романа. 
Историята се разгръща чрез паралелно проследяване на съдбите на двамата, които очевадно предстои да се кръстосат. Кога и как обаче това ще се случи – читателят предстои да почака доста, докато разбере. Междувременно животите и на двамата биват "пришити" към знаменателни събития от 20 век, сред които потъването на Титаник, Първата световна война, Голямата депресия, Втората световна война и т.н., а с това и към някои реални исторически личности. Начинът, по който Джефри Арчър го реализира, за мен не е достатъчно органичен и ми създава известно усещане за претенциозност на историята без нужните качества.
Уилям Каин (американецът) и Владек Коджекевич, впоследствие Авел Розновски (полякът), още от ранно детство правят впечатление със своите умове, прогресивност и сила на духа. За съжаление, техните образи не търпят съществено развитие. Нещо повече, железният характер на Каин на моменти против всякаква логика проявява излишна колебливост; прагматичната мисъл на Авел пък е завладяна от също толкова необяснима омраза. Тези отклонения от общите впечатления биха могли да се обяснят, ако характерите им бяха изградени в пълнота, каквато липсва, защото повествованието препуска през събитията. Излишно е да обяснявам, че дълбочина няма как да се търси и в останалите герои, като може би по-интересен е второстепенният персонаж на Тадиъс Коен, чието мимоходно подбудителство се оказва ключово за развоя на враждата.
А тя, враждата, е леко необяснима и по-скоро насилена. И пак, ако образите бяха по-пълноценно изградени, е възможно да не стоеше толкова измислено. В крайна сметка, от всичко, което преживяват двамата герои, може за пореден път да си напомним колко е важно хората да разговарят помежду си. По-малко его, повече комуникация – и това би спестило толкова беди. Е, и по-малко романи за враждата.
Сред средата има кратко просветление, което ме кара да чувствам живинка в романа. След това обаче отново забива в адска предвидимост и посредственост. Последните 50-100 страници все пак мога да заявя, че са най-силни и действително на самия финал, учудващо удовлетворяващ, се случва изненада, която ме спасява от пълно омерзение.
Клеймосаният като бестселър роман "Каин и Авел" остави у мен впечатления за повърхностен сюжет и безинтересни герои. Ако все пак търсите развлекателна книга, която не е глупава, тази положително е добър вариант. Немалкият ѝ обем пък ще ви даде занимание за поне известно време.

Тези дни не ми остава толкова време за (художествена) литература, колкото ми се иска. А за да не се лиша съвсем от него, ревютата са още по-кът. Никак обаче не желая да прекъсвам тази вече станала дългогодишна традиция, така че въпреки всичко съм тук, за да ви споделя някои бележки по последните си четива. По всичко личи, че селекцията е повече от еклектична, а това е и най-хубавото.

"Никога не го отваряй" от Кен Ниимура, Издателство "Locus", преводач Емил Марков – като издание в ограничен тираж на български, всяка бройка от което с уникален номер, поръчах книгата с нейното излизане. Престоя доста дълго в очакване, а, както може да се предположи, прочитът на трите графични новели отне не повече от един следобед. Първите две бяха леки, третата беше с по-задълбочен сюжет. С хумора си, втората е моят фаворит, другите две се отличиха с приказния си характер. За изображенията няма какво да говоря – точно каквито корицата даваше като заявка, с чудесна динамика.

"Странна история" от Рюноске Акутагава, Издателство "Изток-Запад", преводач Мартина Неделчева – попаднах за първи път на разказ от автора в антологията "50 велики разказвачи". Това стана и причината да си взема сборника "Странна история". Първите истории не предизвикват извънредни впечатления с тривиалност на своите сюжети. Скоро след това обаче "играта загрубява" и с удоволствие потъвам в дебрите на съвременната японска литература. Чета разказ след разказ с вълнение и отдаденост, а "странните истории" далеч не се изчерпват с тази от едноименния такъв. Смътно ми напомнят "Чудатите разкази" от Олга Токарчук. Ако търсите и харесвате особена литература – препоръчвам ви книгата.

"Аз, бедуинът" от Хайри Хамдан, Издателство "Лексикон" – какво по-естествено от това да посегнеш към поезия, която да вмъкнеш в късите мигове на почивка? Не съм напълно съгласна. Далеч по-усърдно фокусиране ми е необходимо да анализирам в цялост и поотделно творбите на пишещия на български поет. Тъкмо когато реша, че съм достигнала дълбините на посланието, финалните стихове ме запращат в неизвестното. Досущ като пясъчна буря, може би? Мъдрост, зрялост, спокойствие са асоциациите, които извиква в съзнанието ми споменът за стихосбирката от дистанцията на времето, а бележките ми ме подсещат за не едно и две заглавия, проправили си път до сърцето ми. За финал ви оставям с едно от тях:

Тишината е невидимата ръка на покоя.
Мълчанието е нестихващия грохот
на смъртта.
Тишината е същността на пустинята,
мълчанието – тежкото ѝ наказание.
Всеки е свободен да избира
между грохот и покой.