Едва много малка част от видовете са си направили труда "да си отгледат мозък". А и преди тяхната поява нима светът е бил представление пред празна зала? И е ли изобщо свят светът, който никой не наблюдава?

"Какво е животът?" от Ервин Шрьодингер

През 2018 г. издателство "Бард" издават у нас, в превод на Милена Илиева, "Какво е животът?" на нобеловия лауреат по физика Ервин Шрьодингер. Да, същият онзи с котката, която е ни жива, ни умряла. Аз, с любопитство сходно с това на клетата животинка, купих си книгата веднага, след което обаче я оставих едновременно харесвана и нехаресвана на лавицата. Допреди няколко дни, когато им дойде време на 250-те страници, скрити зад елегантната черна корицата с новоизлюпен живот.
Книгата включва три части, като подзаглавието ѝ "Физическият аспект на живата клетка" ни отвежда директно към първата. Създадена е по лекции, изнесени от Шрьодингер в Дъблинския научен институт към Тринити колидж през 1943 г. С ентисиазъм подхващам съдържанието, но скоро откривам, че въпреки приличната ми обща култура по биология и физика, трудно удържам вниманието си. Очакваната теоретична постановка продължава твърде дълго за моите стандарти и влагам малко старание в проумяването на текста, като изключим някои отделни примери и изводи. Все пак интересен е паралелът между квантовата теория и съвременната генетика, които възникват почти едновременно и впоследствие се оказва, че имат доста общо помежду си. Какво точно? Ще научите, ако прочетете първите 130 страници от книгата.
Далеч по-интригуваща за мен е следващата част: "Ум и материя", по лекции от 1956 г., изнесени в Тринити колидж. Тук вече научнопопулярното четиво е богато напоено с философски размисли, както ми харесва. Изпитвам истинско удоволствие и проследявам внимателно темите, свързани с физическата основа на съзнанието, еволюционните особености при човека и бъдещите перспективи пред него, единствеността на света и съзнанието, наука и религия (този въпрос разглежда и Ричард Файнман в "Смисълът на всичко това") и загадката на сетивните качества. Кое е първото – физическата промяна или умението да си служим с нея? Достигнали ли сме оптималната фаза на еволюционното си развитие? (Още интересни размишления в това направление ще откриете в "Дракони в райската градина" от Карл Сейгън.) Унаследява ли се поведението и как влияят възпитанието и образованието в естествения отбор? Кои сме, откъде идваме и накъде отиваме?
Последната част също ми харесва. Скромно и обрано Шрьодингер споделя автобиографични бележки, свързани с етапите на неговия живот, интересите и хората в него. Впечатлена съм от някои лични детайли, свързани с връзката му с неговите родители и особено баща му.
А какво стана в крайна сметка с котката? Аз съм удовлетворена от книгата и вярвам, че ще се хареса на изкушените в биологията, физиката, философията и феновете на научнопопулярната литература като цяло. Оставям ви с част от записките си, които, можете да бъдете сигурни, в оригинал са далеч по-подробни:

• „По-всичко личи, че животът е подредено и законосъобразно поведение на материята, което не просто преодолява в голяма степен естествената склонност на реда да се разпада в хаос, а отчасти се бзаира на съществуващия ред и го поддържа".

• „Скоро започвате да говорите за "младежкото си аз" в трето лице, а героят в романа, който четете, ви се струва по-близък, по-жив и по-познат от човека, който сте били преди години."

• „Във всички епохи и при всички народи основата на всеки етичен кодекс е себеотрицанието."

• „Животно, което се опита да създаде общност, без да ограничи съзнателно егоизма си, е обречено на провал."

• „Вярвам, че нарастващата механизация и съпътстващото я "оглупяване" на повечето промишлени процеси вещае сериозна опасност за масова дегенерация на нашия орган на интелигентността. Колкото повече шансовете за развитие на умния и на безразличния работник се изравняват заради репресията на машините и разпространението на отегчителния, еднообразен труд край поточната линия, толкова повече силният ум, сръчните ръце и острото око стават излишни. Нещо повече, неинтелигентният човек, който по правило се примирява лесно с монотонния труд, ще получи предимство; за него ще е по-лесно да се нагоди, да създаде дом и потомство. Резултатът като нищо може да доведе до негативен отбор по отношение на талантите и дарбите."

• „[...] като облекчаваме товара на отговорността, която всеки човек би трябвало да има спрямо собственото си добруване, и като изравняваме шансовете на всички хора, елиминираме в голяма степен съревнованието на талантите и така слагаме спирачки на билогичната еволюция."

• „Машините трябва да поемат задачите, които са под нивото на човека, а не човекът да върши работата, за която машините са твърде скъпи, както твърде често се случва."

• „[...] науката никога не налага, науката просто излага факти."

• „"Макар материята, от която е изтъкана представата ни за света, да идва основно от сетивата ни като периферия на мозъка, така че представата на всеки човек неизменно остава идея, родена от собствения му ум и без друго доказуемо съществуване освен в съзнанието му, в същото време съзнателният ум остава извън представите за света, няма място в нея, не може да бъде засечен никъде в пространството."

• „Едни и същи елементи изграждат мозъка ни и света. [...] Светът ни е даден само веднъж, а не два пъти – един, който съществува, и друг, който възприемаме. Субектът и обектът са едно."

• „Математическата истина е безвременна, тя не се появява само защото ние сме я разкрили."

Публикувана в Дневник

Тогава този Рай
без мъка ще напуснеш ти, защото ще добиеш
в самия себе си друг рай, далеч по-честит.
[...]
И двамата ръка в ръка, със стъпки колебливи
поеха бавно през Едем самотния си път.
"Изгубеният рай" – Джон Милтън

"Дракони в райската градина" от Карл Сейгън

Дали този път не сбърках четивото? Първите страници от "Дракони в райската градина" на Карл Сейгън ме подхващат с популярния космически календар, в който цялата ни известна вселенска история е сведена до една астрономическа година, но след това продължават с термини и идеи по-близки до познанията на един невроанатом. И тук се зачитам в подзаглавието: "Размисли върху еволюцията на човешкия интелект" – може би е трябвало по-отговорно да възприема това послание. Решавам да подкарам книгата полека, пък ще видим докъде ще я докарам.
Собственият ми ум се гнети с разсъждения върху концепцията на Пол Малкийн за триединния мозък – идеята, че той обхваща три отделни единици – рептилоидния комплекс, лимбичната система и неокортекса, които освен че са еволюирали самостоятелно, също толкова автономно изпълняват своите функции. Първият дял – див и първичен, свързан с йерархичните принципи и ритуалността, вторият – отговорен за емоциите, а третият – ето тук виждаме същността на хомо сапиенса и неговия разум. Или както авторът прави препратка към Фройдовите То, Аз и Свръх-Аз и дори неговото по-точно разделяне на ума на несъзнателен, предсъзнателен и съзнателен, а също и платоновия диалог "Федър", в който Сократ метафорично оприличава човешката душа на карета с два коня – черен и бял, сиреч рептилоидния комплекс и лимбичната система, почти неконтролирани от кочияша – неокортекса.
Подобно на хилядолетната физическа еволюция, през която човек неизменно преминава от момента на зачеването до своето раждане, когато вече има сходен на вида облик, така и скрито вътре в черепната кутия се пази зрънцето на дивака, от който някога сме произлезли. Може би в тази дълбоко съхранена родова памет се крият на пръв поглед необоснованите ни на пръв поглед страхове и първичното ни човешко поведение? Дали в недрата на съзнанието ни все още не воюваме със своите дракони? Карл Сейгън нищи историята от самия ѝ зародиш, като се изкачва по еволюционната стълбица не на отговорите, а на въпросите, които поставя. Отправна точка на разсъжденията са хилядолетните митове, библейските сюжети и научните изследвания.
Особено внимание авторът обръща на най-новата ни придобивка във времето, а именно неокортекса. Любопитна е връзката, която прави между родилните болки – единствено свойствени за нашия вид, и интелекта. Изглежда увеличеният сравнително наскоро мозъчен обем е в основата на това "неудобство", а фонтанелите – несъвършенните "кръпки" на черепа при новородените, са още едно доказателство колко отскоро разполагаме с разум.
Интересна дисекция прави и на самия неокортекс, чиито две половини вероятно са възникнали като два аналогични еднаквосложни компютъра, чиято функционалност във времето е поела по различни пътища. Днес свързваме дясното полукълбо с интуицията, творчеството, разкриването на модели, а лявото е ситото на аналитичните разсъждения и критичното мислене. Кой управлява мислите ни, когато спим? По "моста" на мазолестото тяло същевременно се осъществява връзка между възприеманата сетивна информация и препращането и от едната страна на тялото към срещуположната част на мозъка. Какво се случва, когато този път е нарушен?
Какво да очакваме занапред като развитие на човешкия ум? Към днешна дата вероятен отговор може да потърсим в колаборацията ни с изкуствения интелект. А една евентуална среща с извънземни? Сейгън е оптимист за възможността на комуникацията, предвид че всички ние сме поставени пред еднаквите закони на природата.
Разчитайки перспективите пред нас, нека не пропускаме да отбележим, че книгата "Дракони в райската градина" излиза в оригинал през вече далечната 1977 г. Дистанцията на времето обаче не умаловажава споделените размишления и през 2014 г. се появява на българския пазар в превод от Милена Боринова, а издателство неизненадващо е "Изток-Запад". Оформлението на корицата е на Деница Трифонова.

Публикувана в Дневник

В това няма пари, но вие сте го знаели, когато сте избрали този път. И ще го следвате, защото знаете, че знанието е красиво и защото ако само сто души споделят вашата страст, това е достатъчно.

"Псевдонауката" на Бен Голдейкър

"Псевдонауката" на Бен Голдейкър е от онези книги, които престояват достопочтенно в библиотеката ми, преди да освободя достатъчно време и оперативна памет, за да им се посветя пълноценно. Причината, разбира се, е в нехудожествения текст, който изисква цялото ми внимание, за да осмисля всички детайли, примери и идеи, които са изложени между двете корици. Получила обаче препоръки за нея от не едно и две места, разгръщам това христоматийно четиво с голям интерес.
Авторът на книгата е журналист на "Гардиън", също човек с медицинско образование и критична мисъл. Това подсказва и характера на предстоящите страници. Полека колелото се завърта, за да премине от основите на експерименталната проверка към по-задълбочените средства за проверка на твърденията, с които ни заливат убедително и в големи количества хомеопати, нутриционисти, фармацевтични компании, медии. Помага ли наистина захарното хапче, или ефектът му се крие в терапевтичния ефект върху мисълта? Нуждаем ли се от специалист по здравословен живот, или ключът е в простичките правила на храненето, физическата активност и добрия сън? Подлежат ли научните изследвания на цедка преди да стигнат до крайния потребител? Какъв образ създават медиите на науката в обществото? Тези и още много теми разисква Голдейкър в книгата си, разобличавайки пропагандната псевдонаучната фасада, в която са облечени интересите на отделни алтернативни терапевти и цели корпорации.
Не се изненадвам, че на страниците на книгата откривам цитат на Робърт М. Пърсиг от неговата "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет". Помня, когато я четох преди време, се впечатлих от обяснението защо толкова хора се обръщат към алтернативните теории в днешно време. И там, и тук обяснението беше свързано с това, че ако в миналото нещата са били по-прости, човек е успявал да вникне в устройството на заобикалящия го свят – всеки е можел например да обясни как работят уредите, с които си служи, то днес човекът изостава в своите възможности. Това от своя страна провокира завоя от правия път.
Голдейкър не е голословен в своята разобличителна офанзива и подкрепя твърденията си с много примери, към които е дал препратки. Естествено, много от тях са от Великобритания, но не липсват и такива с глобално въздействие, като суматохата с МПР ваксините (тези за морбили, паротит и рубеола) и антиваксърския ефект, който се оказва труден за преодоляване. За щастие, авторът отправя и множество препоръки, с които да изостри бдителността ни при тълкуването на информацията, с която сме заливани ежедневно. Кои са хората, които ни я дават, какви са резултатите, но и как са получени, това ли е цялата истина или е извършен т.нар. "подбор на черешките"? И ако смятаме, че сме преодолели заблудата, то нека не забравяме, че има и други, съвсем естествени фактори в човешката ни природа, които влияят върху преценката ни. Склонни сме да откриваме свързаност, там където такава няма, да създаваме причинно-следствена връзка, която не съществува, да се впечатляваме повече от положителните резултати, податливи сме на твърдения в подкрепа на вече формираното ни мнение, под въздействие сме не забележителните примери, с които се срещаме в ежедневието, и социалното влияние на обкръжаващата ни среда. Ето как хладната обективност на статистиката може да бъде замъглена от интуицията на хомо сапиенса.
"Псевдонауката" на Бен Голдейкър е едно обогатяващо четиво. Дали ще приемете написаното вътре, ще се съгласите отчасти или ще отречете думите му е въпрос на личен избор. Ако определяте себе си като мислещ човек обаче и заблудата не е състоянието на живот, което ви удовлетворява, смятам, че ще прекарате ползотворно времето си с книгата. И като бонус към своето резюме ви споделям връзка към страницата www.badscience.net, която неведнъж се реферира от автора.

Публикувана в Дневник

 

 

Миналата година, по това време ще да е било, бях набелязала първата прожекция в рамките на фестивала Cinelibri, която исках да посетя (вж. „Една одисея в космоса през 2001-та година“). В програмата присъстваха поне още няколко интересни заглавия, но имаше едно, което със сигурност нямаше как да пропусна: немско-австрийската продукция от 2011 г. на режисьора Детлев Бък "Измерването на света". Билетите бяха вече у мен, когато в разгара на приветливия есенен следобед, след кратка едночасова среща ни се наложи да прекосим софийския център на бегом, за да стигнем до G8 навреме. Уповавайки се на трейлърите, първите минути от прожекцията бяха започнали, когато заехме местата си, а аз затаих дъх пред Карл Фридрих Гаус и Александър фон Хумболт, все още деца.
Беше сигурно, че няма да си остана само с филма. Заех се с издирването на едноименния роман на Даниел Келман от 2005 г. с оригинално заглавие "Die Vermerssung der Welt" и, за щастие, преведен на български от Жанина Драгостинова и издаден от ИК "Колибри" през 2008 г. Виж това обаче се оказа възтрудна задача и ми отне известно време, защото книгата беше изчерпана навред. Късметът ми все пак се усмихна и в крайна сметка получих заветния екземпляр!
Няколко месеца по-късно Карл Фридрих Гаус и Александър фон Хумболт отново са пред мен. Гаус е крайно недоволен, че му се налага да се отдели от полите на любимите жени и да излезе от Гьотинген, в команията на некадърния си по негово мнение син Ойген. Точка Б на неговото пътуване е Берлин, където го очаква Хумболт, пътувал по морета, джунгли и реки, слизал в пещери и изкачвал непристъпни върхове. Оттук спиралата на времето се завърта в обратна посока и ретроспекцията ни връща в началото на житеския им път. Стъпка по стъпка двамата поемат своята посока в измерването на света – единия без да напуска уюта на обкръжаващия го свят, другият – краен в изпитанието на човешките си възможности в името на науката. Главите, посветени на двамата главни герои, се редуват, но независимо дали сцената се развива сред кротки кокошки или настървени канибали, сюжетът е интригуващ, а хуморът е нескончаем.
Кой всъщност е Гаус ли? Той е роден на 30 април 1777 г. в Брауншвайг. Математическият му талант е забелязан още в ранна ученическа възраст и, както ще прочетете, първоначално му навлича учителския гняв. Студент е в университета в Гьотинген, където по-късно става и професор. Негов пръв забележителен труд е "Disquisitiones arithmeticae" ("Аритметични изследвания"), който, въпреки терзанията му в романа, съвсем няма да се окаже последен. Умира на 23 февруари 1855 г. в Гьотинген.
В противовес на числата и плътските удоволствия в живота на Гаус, е изследователският интерес на Хумболт, в чието име той е готов да подложи своята физика и дух на крайност. Роден е на 14 септември 1769 г. в Берлин, Прусия. Получава добро образование вкъщи, а студентските му години преминават динамично, движени от голямото му любопитство. Голямото приключение в романа описва неговото пътешествие из Латинска Америка заедно с Еме Бонплан, което някои определят като "второто откриване на Америка" – за науката и чрез нея. Умира на 6 май 1859 г. в родния си Берлин.
Чия наука е истинската? Срещата, за която става дума в началото на романа, се осъществява. Гаус и Хумболт имат възможност да споделят вижданията си един с друг. Изживели своя апогей, след нея те често се сещат един за друг и разговора си. В крайна сметка нещата са такива каквито са, а това кой, как и кога ще ги открие няма никакво значение. На финалът на книгата е следващият герой.
Отне ми време, за да завърша романа. Дали беше труден за четене? Не, тъкмо обратното. Наситен с чувство за хумор, прелюбопитни случки и фундаментални събития, исках да попия всеки детайл. Препоръчвам книгата на всеки изкушен от науката, а за колегите геодезисти я вписвам сред заглавията от задължителната литература. Оставям ви с кратка извадка от собствените ми записки:

 • „Гаус заговори за случайността, врага на всяко знание, който той винаги е искал да победи. Погледнато отблизо, зад всяко събитие се забелязва безкрайната фина тъкан на причините и следствията. Но отстъпиш ли достатъчно назад, вече виждаш картината в нейната цялост. Свободата и случайността били въпрос на средно разстояние, били зависими от отстоянието. [...] Обаче правилата на вероятността, продължи Гаус, [...] не важели на всяка цена. Не били природни закони, така че изключенията били напълно възможни."

• „Александър фон Хумболт [...] бе открил естествения канал между Ориноко и Амазонка, бе покорил най-високия известен на света връх, бе събрал хиляди растения и стотици животни, някои живи, повечето мъртви, бе горовил с папагали, бе изкопавал трупове, бе измерил всяка река, хълм или езеро по пътя си, бе се вмъкнал във всяка земна дупка и бе вкусвал много повече горски плодове, и бе се катерил на много повече дървета, отколкото човек би могъл изобщо да си представи."

• „Присъства [Хумболт – б.м.], когато под ситния дъждец на изпотъпканата поляна край града бе извършено последното измерване на градусите на отсечката, свързваща Париж с полюса. Щом привършиха, всички свалиха шапки и си стиснаха ръцете: десетмилионна чатс от измерената отсечка, излята в метал, щеше да се превърне в единица за мярка за всички по-нататъшни измервания. Щяха да я нарекат метър."

• „Хълм, за който не знаел колко е висок, бил обида за разума му и му вдъхвал безпокойство. Човек не би могъл да се движи напред, без непрекъснато да определя собственото си разположение. Ако изникне загадка, колкото и дребна да е тя, не бивало да бъде загърбвана."

• „Занесе книгата на майка си [Гаус – б.м.] с намерението и на нея да ѝ обясни знаците, но тя поклати глава с тъжна усмивка.  В този миг той разбра, че никой не желае да използва разума си. Хората искаха спокойствие. Искаха да ядат и да спят, останалите да са доброжелателни към тях. А да мислят не искаха."

• „Светлината, извика Хумболт, не означава да стоиш на светло, а да знаеш повече!"

• „Искаше му се да я прегърне [на Гаус – б.м.] и да я смъкне на земята и бе напълно сигурен, че тя вече е разчела мислите му. Трябваше ли да ги има задължително всичките тия преструвки? [...] На връщане той се питаше дали ще дойде такъв ден, в който хората ще могат да общуват помежду си, без да се налага да се лъжат. Но преди да му хрумне каквото и да е по този въпрос, му се изясни как е възможно всяко число да бъде представено като сума максимум от три триъгълни числа."

• „[...] и най-после Disquisitiones Arithmeticae излезе от печат. Бе в началото на двайсетте си години [Гаус – б.м.], а трудът на живота му бе вече написан. Знаеше: колкото и дълго още да остане на този свят, нямаше да може да създаде нищо друго, сравнимо с този труд."

• „Между другото животът бил дяволски кратък, защо трбвало да бъде поставен на косъм?
   Тъкмо защото е кратък, отвърна Бонплан."

• „Понякога, рече Бонплан замислено, му се струвало ужасно невероятно, че е тук. Безкрайно далеч от дома, от никого никъде неизпратен, тръгнал само заради някакъв си прусак [Хумболт – б.м.], когото срещнал на стълбите."

• „Да измерят екватора, продължи отец Зеа. Значи да прекарат една линия там, където никога не е имало такава. Дали вече са се огледали навън? Линии можело и да има, но някъде другаде. С кокалестата си ръка той псоочи към прозореца, където имаше само гъсталак и връхлетени от насекоми растения. Линии тук? Не!"

• „Понякога, каза той [Хумболт – б.м.], много се чудел. Имал право да надзирава мини и рудници. Би могъл да живее в немски замък, да създаде деца, неделите да ходи на лов за елени и веднъж месечно да посещава Ваймар. А пък ето на̀, седи тук в потопа под открито небе в очакване някаква лодка да с епояви отново, тя обаче така и няма да се върне.
   Бонплан го попита дали всичко това му се струва грешка. [...]
   Никога не му била минавала подобна мисъл.
   Дори и за секунди?
  Хумболт се наведе напред и затърси с очи крокодила. Замисли се. После поклати открицателно глава."

• „Претърколи се отгоре ѝ [Гаус – б.м.] и тъй като почувства, че тя се уплаши, изчака за момент, тя разтвори крака и обгърна тялото му с тях, но той помоли за извинение, стана, отиде до масата, топна перото и без да запалва светлината, написа: сумата на квадр. на разликата между набл. и пресм. - мин., това беше страшно важно и не биваше да го забравя. Чу я да казва, че не можела да повярва и че наистина не го вярвала, точно сега, във върховния момент, който тя преживява. Но той вече бе готов."

• „Оглупява ли се от щастието? Когато следващите седмици на няколко пъти разгръщаше Disquisitiones, му се стори доста странно, че това го е писал той [Гаус – б.м.]. Трябваше доста да се напъне, за да разбере откъде  се получават всички производни. Попита се дали пък умът му не е слязъл до средното ниво."

• „Наистина ли вярва, че хората ще станат по-умни?
   В известна степен, да, каза той [Гаус – б.м.]. Пристиснати от нуждата."

• „Който изкачва планина, стга до върха. Който не е стигнал до върха, не е изкачил планината."

• „Защо стана землемер [Гаус – б.м.]? За да не си е у дома."

• „Той попита Бонплан що за човек е Хумболт.
   Познавал го по-добре от всеки друг, отвърна Бонплан. По-добре от майка му и от баща му; по-добре от самия себе си. Не искал тъй да се случи, просто така дошло.
   И?
   Бонплан изпъшка. Нямал понятие."

• „Разумът не формира абсолютно нищо и освен това проумява много малко. [...] Светът можел да бъде изчислен, но това ни най-малко не означавало, че може да бъде разбран [Гаус в разговор с Хумболт – б.м.]."

• „Че следването само по себе си не означава нищо, знае всеки: десетилетия наред му се налагало [на Гаус – б.м.]  да гледа тъпите физиономии на студентите."

• „Грешки в петата цифра след запетаята! Че те нямали никакво значение, все едно било какво ще пише там [Ойген в спор с Гаус – б.м.].
   Момент, намеси се Хумболт. Грешките при измерването виаги имат значение."

• „Хоризонталният компонент на магнитната сила е функция на географската ширина и дължина. Вертикалният компонент се променя според реципрочния земен радиус. Проста сферична функция. Той се засмя тихо [Гаус – б.м.].
   Сферична функция. Хумболт се усмихна. Не беше разбрал нито дума."

• „Когато видиш животно, не можеш да разбереш нищо за него от пръв поглед, докато растението разкрива веднага и всекиму същността си. [...] Така животът, преминавайки от стадий в стадий, ставал все по-прикрит и организацията му все по-тайнствена, докато най-после се засливал и за последния си скок, който спокойно можел да се нарече най-големият: гръмотевичната поява на разума."

• „Изучаването на космоса било много напреднало. Вселената можела да бъде наблюдавана с далекогледи, знаели се строежът на Земята, тежината и пътят ѝ, вече била уточнена и скоростта на светлината, известни били морските течения и условията, необходими, за да има живот, скоро щяла да бъде разрешена и последната загадка, а именно силата на магнитите. Краят на пътя се виждал, измерването на света вървяло към приключване. Вселената щяла да бъде разбираема, трудностите от началото на човешкото развитие, като страх, война и експлоатация щели да потънат в миналото [...] Науката щяла да отведе човечеството към епоха на благоденствие и кой знае, нищо чудно един ден да бъде решен дори проблемът със смъртта."

• „Проекти, изпуфтя Гаус. Приказки, планове, интриги. Дрънканици с десет князе и сто академици, и то само за да се получи разрешение някъде си да се постави барометър. Това не е наука.
   Ох, извика Хумболт, а тогава какво е наука?
   Гаус дръпна от лулата. Сам човек до писалището. Лист хартия пред него, до прозореца задължително далекоглед, насочен към ясното небе. Ако, разбира се, въпросният човек не се предаде и откаже, преди да проумее това, към което е тръгнал. Може би това било науката.
   А ако човекът се отправел на пътешествие?
   Гаус сви рамене. Това, което се криело в далечините, в дупките, вулканите или мините, било случайност и изобщо не така важно. По този начин светът съвсем не ставал по-ясен.
   Но човекът до писалището, каза Хумболт, със сигурност се нуждае от грижовна жена, която да му топли краката и да му готви яденето, както и от наследници, които да му чистят инструментите, а също така и от родители, които да продължават да се отнасят към него като към дете. Имал нужда и от къща със сигурен покрив, който да не пропуска дъжда. И от шапка, че да не го болят ушите.
   Гаус попита кого имал предвид.
   Казвал го най-общо.
   В такъв случай: да, имал нужда от всичко това, че и дори още повече. Иначе как човек би издържал на цялото напрежение?"

• „Понякога му се струваше, че не е мерил тази земя [на Гаус – б.м.], а просто я е изнамерил, като че ли тя се бе превърнала в действителност едва благодарение на него.  Където бе имало само дървета, мъх, камъни и треволяк, сега се простираше мрежа от прави линии, ъгли и цифри. Нищо от нещата, които някога бе измерил човек, не можеше да остане същото, каквото е било преди измерването."

• „[...] нещата са такива, каквито са, и даже ние да ги открием, те не се променят, така че все едно дали техни откриватели сме ние, някой друг или изобщо никой."

• „Когато вече влизаха в Берлин и минаха през първите предградия, Хумболт си прадстави как в този момент Гаус стои до телескопа си и гледа към небесните тела, чиито път можеше да представи в съвсем прости формули, и изведнъж разбра, че не би могъл да каже кой от тях двамата е стигнал по-надалеч и кой винаги си е бил у дома."

Публикувана в Дневник
Вторник, 30 Юни 2020 11:12

Никога не вярвай на картата

Мercator vs Гall-Пeters

Сравнение между проекцията на Гал-Петерс (зелено) и Меркаторовата (розово). Източник: map-projections.net

Винаги когато възникне географски казус, картата е наш пръв съветник. Един бърз поглед е достатъчен да научим кои са страните в съседския списък на Китай, да проследим пътя на най-дългите реки в света или просто да проверим къде на сушата можем да поставим единия си крак в Северното полукълбо, а другия – в Южното. Провокациите на любопитния ум са многообразни, а с картата изглежда, че всичко е ясно. Дали обаче може да ѝ се вярва напълно?

Пълният текст е публикуван в списание "Българска наука", бр. 131, стр. 56-65.

Публикувана в Медии

Slavova Soserov Kamburov VR GEOLAB

Пълният текста на доклада в съавторство с Деян Сосеров и Аспарух Камбуров е наличен ТУК (на английски език).

Публикувана в Медии

TanyaSlavova MINECRAFT FOR GEOSPATIAL EDUCATION

Пълният текст на доклада е наличен ТУК (на английски език).

Публикувана в Медии
Понеделник, 27 Февруари 2012 16:38

Картиране на пещера Пепелянката

Картирането на пещера Пепелянката, което направихме през 2012 г. с Атанас Русев (Клуб "Екстрем") и Аспарух Камбуров ("Българска геоинформационна компания"), доби популярност. За него се изписаха материали, но ако една снимка казва повече от хиляди думи, то сега ще ви изсипя цял камион под формата на видео:

Публикувана в Медии
Понеделник, 01 Април 2019 17:36

За науката и образованието

В пещерата

Съвсем не на шега точно на 1-ви април излезе едно интервю с мое участие. Като оставим настрана високопарното заглавие и някои неточности в журналистическата интерпретация, материалът дава добра представа за засегнатите теми. В него ще научите повече за света на пещерите през призмата на личните ми изследвания, а също и за професионалния ми път и личния ми пример в преподавателската ми работа. Приятно четене ТУК.

Публикувана в Медии

За формата и размера на Земята

Съвременните технологии дават детайлна и точна представа за формата на Земята. Фактите, които са ни известни днес обаче, не винаги са били толкова достъпни, очевидни и ясни. През вековете формата на Земята е била обект на дебати от страна на философи и учени, за да се стигне до днес, когато е достатъчно да извадим телефона от джоба си, за да научим къде какво се случва по нашата планета.

Материалът е публикуван в списание "BBC Знание", брой 106, ноември 2018 г.

Публикувана в Медии
Страница 1 от 3

Социална мрежа

Бюлетин

Име:
Имейл:

Приятели и каузи

КЛУБ "ЕКСТРЕМ" koral trans  ЗА ДЕЛФИНИТЕ СТАРИТЕ ГОРИ

 

© 2022 Таня Славова