Четиринайсетата книга е озаглавена: "Каква надежда може да храни разумният човек за бъдещето на човечеството, щом познава събитията от последните милион години?"
Четиринайсетата книга не е дълга. Тя се състои от една дума и от точка.
Ето какво гласи Четиринайстетата книга:
"Никаква."

Причината да се спра на "Котешка люлка" от Кърт Вонегът е повече от прозаична. Имах нужда от неособено дълго произведение, което да е налично на четеца ми. Затова не разсъждавах и миг, когато се изпречи пред погледа ми – веднага се впуснах в тази дълго лелеяна първа среща с автора.
С разгръщането на първите страници попивам с особено внимание всяко изречение. Изостреният ми фокус е в противовес на разсейващите фактори около мен, но и началната постановка си сюжетът ме вълнува и ми е близък. Помагат ми още късите глави, които дават възможност да реагирам максимално бързо на родителския си дълг.
Заявкатата на лирическия герой, че ще пише книга за деня, в който е хвърлена първата атомна бомба и това как е преминал той за значими личности, ме кара да възкликна: "ВЕЛИКО!" (за още лични впечатления, свързани Проекта "Манхатън" вижте "Сигурно се шегувате, г-н Файнман!" от Ричард Файнман). Неговото проучване се завърта около учения Филикс Хоуникър и семейството му. Най-малкото от децата му – Нютън Хоуникър, смътно си спомня онзи момент, но ключов детайл в него е Котешката люлка. Към прастарата игра предавана през поколенията, която нито е люлка, нито е котешка, ще се връщаме още неведнъж в хода на повествованието.
В неговото развитие първоначално маргинално присъствие има философско-религиозната принадлежност на разказвача. Т.нар. бокононизъм буди любопитство, но едва след половината книга той ме блъсва с пълна сила. По това време става и същинското "събуждане" на сюжета, който до момента сякаш е бил едва в своята увертюра. На този етап вече съм доста разколебана в отношението си към книгата. Това, което съм взела първоначално за посока, поема съвсем различен курс, качавайки се на самолета за остров Сан Лоренсо, на който преминава една немалка част от книгата. Спихналият ми ентусиазъм все пак намира сили да се понадигне с достигане на местоназначението, където темите наука, религия и политика и взаимовръзката им с обществото достигат своята кулминация.
С наближаването на финала, усещането за "Надежда всяка тука оставете" става все по-осезаемо. Постапокалиптичният епилог на "Котешка люлка" е краят, до който просто трябваше да стигна. Любимата ми част от книгата си остава семейната история на Хоуникърови, както и срещите в Айлиъм в началото. Въпреки че в цялост творбата не спечели място в сърцето ми, посланията и авторовият стил чувствам близки до мен самата. Вярвам, че с Вонегът тепърва ни предстоят вълнуващи срещи.

• „Но честно да Ви кажа, не си спомням да съм виждал баща си да чете. Както вече Ви казах, от целия ръкопис го интересуваше само връвчицата. Такъв си беше. Никой никога не можеже да предскаже със сигурност какво ще го заинтересува утре. В деня на бомбата например го интересуваше само връвчицата.
   Попадала ли Ви е речта му при връчването на Нобеловата награда? Ето Ви и цялата реч: "Дами и господа, днес стоя пред вас, защото никога не съм преставал да зяпам и да се шляя, подобно на първокласник, който в ранна пролетна утрин отива на училище. Всичко може да ме застави да се спра, да разглеждам, да си задавам въпроси и понякога да научавам неща. Аз съм много щастлив човек. Благодаря ви."

• „Защо да си губя времето с толкова измислени игри, когато има толкова много истински?"

• „Те не щат да се бият, освен ако не тръшкаш буркана от време на време."

• „Знаете ли например какво станало, когато за пръв път изпитвали бомбата в Аламогордо? Когато онова чудо експлодирало и всички се уверили, че с една бомба Америка може да затрие цял град, един от учениците се обърнал към татко и казал: "Днес науката позна греха." А знаете ли какво отвърнал баща ни? Той попитал:
   – Какво е грях?"

• „В този свят има достатъчно любов за всички, хората трябва само да я потърсят."

• „Нещастията в света идват – продължи тя колебливо, – защото хората все още са суеверни, а не учени. Каза всеки да учи повече и тогава няма да има никакви нещастия."

• „[...] всяко нещо, над което работели учените, рано или късно щяло да послужи като оръжие, подобно на бомбата."

• „[...] всеки учен, който не е в състояние да обясни работата си на едно осемгодишно дете, е шарлатанин."

• „Новите знания са най-ценната стока в света. Колкото повече истини откривам, толкова по-богати ставаме."

• „Чудото на Филикс –и аз искрено се надявам, че ще го споменете в книгите си – се състоеше в това, че той винаги подхождаше към старите загадки така, сякаш са нещо ново."

 • „Хората на чистата наука работят върху онова, което привлича тях, а не върху онова, което привлича другите."

• „Рекох им: тоя д-р Хоуникър, той не е мъртъв.
   – Така ли?
   – Само е влязъл в ново измерение."

• „Като бокононист бих се съгласил с радост с всяко предложение да се отиде някъде. Както казва Боконон: "Странните предложения за пътешествия са уроци по танц от бога."

• „Работа, работа, работа", шепнем ние, бокононистите, щом ни се стори твърде сложна и неразгадаема загадката на нашия живот.
   Но тогава бях християнин и единственото, което можах да кажа, беше: "Странен е животът понякога."

• „Завиждам ти.
   – Знаех си аз – въздъхна той, – че ако съм достатъчно търпелив да чакам, все ще се намери някой да ми завиди. Казвам си: имай търпение, рано или късно все ще се намери някой да ти завиди."

• „Като умра, всичко ще забравя – и ви съветвам и вие да сторите като мен."

• „На хората им е нужно да говорят за нещо, за да не им ръждясват гласовете, защото ако се намери нещо важно, което искат да кажат, а гласовете им са ръждясали..."

• „– И как е станало, та са го обявили извън закона?
   – Той сам си го измисли. Поиска от Маккейб да забрани религията му, а него самия – да постави извън закона, за да придаде на религиозния му живот на хората повече жар и повече усърдие."

• „Тигърът трябва да ловува, / птиците да летят, / а човекът да седи и да пита: / "Защо? Защо? Защо?" / Но време е тигрите да спят, / птиците да кацнат, / а човекът да твърди, / че всичко е разбрал."

• „Дворецът те караше да питаш, както винаги се пита при вида на каменни грамади: как са могли тези човечета, строителите, да преместят такива големи камъни? Подобно на всички каменни грамади, и дворецът веднага ми отговори: немият страх беше преместил тези огромни камъни."

• „Науката е магията, която действа."

• „Видях, че не ми е възможно да мина без Бога. Дотогава неговата помощ не ми беше нужна и не вярвах, че такава помощ съществува.
   Сега разбрах, че няма да се оправя без него, и наистина повярвах в помощта му."

• „– Сър, как умира човек, лишен от утехата на литературата?
   – По един или два начина. Или от окаменяване на сърцето, или от атрофия на нервната система."

• „Всъщност той [Боконон], разбира се, ни учи колко безплодни са усилията да се пише или чете историята. "Ако няма точни записки за миналото, как ще могат мъжете и жените да избягват сериозните грешки в бъдеще?" – пита той иронично."

• „Бяхме блажено спокойни и ведри – като всяка чистачка, като всеки портиер."

• „Но ако днес наистина е ден в памет на стоте деца, избити във войната – продължи той, – дали вълнуващите зрелища са най-подходящият начин да ги честваме?
   Отговорът е "да", но при едно условие: че ние, участниците в тържествата, работим съвестно и неуморно, за да унищожим глупостта и злобата у себе си и у цялото човечество."

• „Помислете в какъв рай би могъл да се превърне светът, ако всички сме добри и мъдри."

• „Както е казал поетът, майче: "от всички думи за мишките и хората най-печални са: "А можеше..."

• „Знаете ли защо мравките винаги успяват? – питаше ме той за хиляден път. – Защото се под-кре-пят една друга."

"Белите цветя" от Терез Никол пристига при мен тъкмо навреме – в навечерието на новата 2023-а. Защо ли? За всяко от тях – кокиче, теменужка, зюмбюл, нарцис, божур и ирис, авторката е отредила по една приказна история в съответствие с първите шест месеца от годината. За по-пълноценното и естетическо изживяване към текста пък се радвам на нежните илюстрации от Виктория Томова, които грабват вниманието и сърцето още с корицата.
Кратък увод ме въвежда в живота на малката Теди, семейството, дома ѝ и света в непосредствена близост. В ролята на сладкодумния разказвач е баща ѝ, а главни герои в неговите сюжети са три сестри и един брат – Пролет, Есен, Зима и Лято. В живота и взаимоотношенията им съвсем резонно свое място имат Леденият вятър, Южнякът, Зефир и други персонажи, които се явяват в хода на повествованието. А то, макар и разделено в шест отделни, завършени глави, има своя обща линия, която остава непрекъсната и те кара да тръпнеш в очакване на следващата история, досущ като в приказките на Шехерезада.
Всяко цвете е фин детайл, под чиито знак преминават отделните разкази. В тях ставам свидетел на вълнуващи чувства и действия, докато се разиграват сцени на дързост, себичност, съревнование, приятелство, любов. И докато някои герои имат епизодично присъствие, то други извървяват път, през който наблюдавам вътрешните им терзания и израстване, а с тях неусетно се менят и годишните времена. Затварям книгата с букет бели цветя, увит в нежност и наслада.
В последните няколко страници откривам и специална изненада – карти със символиката и допълнителна информация за шесте цветя. Едва ли ще ви изненадам – оригиналите със сигурност няма да изрежа, но вече обмислям как да направя пълноценни копия. Обещанието на финала пък ме кара да се питам едно – кога ли ще видим продължението на книгата за втората половина на годината?

Сега имам всичко - рече си Муминтрол. - Имам цялата година. Заедно със зимата. Аз съм първият муминтрол, който е живял цяла година.

Чета бавно и попивам всяка дума от новото си четиво. Началните редове ме изпълват с топлина и уют, за каквито всеки може да мечтае в навечерието на коледно-новогодишните празници, пък макар и действието да се развива насред скованата белота на Севера. Бавно и с удоволствие се потапям в света на "Омагьосана зима" от Туве Янсон. Част от основната поредица за муминтролите и с оригиналните авторови илюстрации, книгата е издадена у нас от "Дамян Яков", в превод от Теодора Джебарова.
Изпълнена с високи очаквания, още с първите страници по лицето ми се плъзва усмивка на удовлетвореност. Мислено кимам утвърдително на избора си, натрупвайки преспи от удоволствие в душата си. Разбутвам одеялцето си и редом със събудилия се по неволя Муминтрол, правя първите крачки в притихналия дом на спящото семейство, дълбоко потънали в традиоционния си зимен сън. Неподвижен изглежда и светът навън, чиято снежна цялост предстои да нарушим със своите лапки (защото в духа на книгата всички създания, които се появяват, разполагат именно с такива, и аз нямам ни най-малко желание да се разграничавам от този запленяващ колектив).
Тягостната самота на събудилия се по никое време Муминтрол, за негов късмет, не продължава дълго. Добродушен, гостоприемен и почтителен, край него се завъртат не един и двама приятели. Първоначално полека встъпват персонажи като мъдрата Тоо-тики и саможивата Мю, а впоследствие нахлува гъмжило от чудати образи, сред които муминският праотец, кучето Хленч, досадният хемул, плахата бубалина Саломе и цял отбор потайници. Докато повечето от героите будят умиление, мистичната Мразка и достопочтената ледена царкиня предизвикват вледеняващ респект.
С всички странници, които зимата довежда, на Муминтрол не му остава много време за носталгия по топлите времена. С удоволствие наблюдавам всяка среща, разговор и действие, а някои събития ме карат да затая дъх. Дълбоко в съзнанието ми се запечатва първият изгрев, ознаменуващ финала на полярната нощ, снежната фъртуна и всички забележителни моменти от настъпващата пролет.
Магическо очарование е пропило страниците на книгата. Същевременно не губи и своята реалистичност – трудностите на героите не се спестяват на читателя, опасностите и дори смъртта са налице, но без да се превръщат в трагедия, а са фино и деликатно представени. Философските внушения също са навсякъде и макар "Омагьосана зима" да е детска книга, ме размисли и развълнува силно. Ако не страдате от предразсъдъци, ограничаващи ви в литературата за възрастни, а напротив – обезателно разгърнете тази или друга част от поредицата на Туве Янсон. За себе си съм сигурна, че ще го направя отново и силно вярвам, че с която и да продължа, няма да сбъркам.

• „Но после реши, че сигурно е много страшно да си единственият буден, когато всички останали спят."

• „Ако знаех, че той знае, че заради него съм тръгнал да се катеря по тези планини, бих могъл да го направя. Ама така, съвсем сам няма да мога."

• „А сега си мисля за северното сияние. Кой знае дали го има или само се вижда. Всичко е много несигурно и тъкмо това ме успокоява."

• „[...] зимата гъмжеше от странни същества, които се държаха загадъчно и своеволно."

• „Муминтрол помълча малко. После въздъхна:
   - Някой изнася неща от татковата къща.
   - Какво по-хубаво от това! - възкликна Тоо-тики весело. - Прекалено много неща има около теб. Да не говорим за нещата, които помниш, и нещата, за които мечтаеш."

• „Видиш ли, има толкова много създания, които не могат да си намерят място през лятото, нито през есента, или пролетта - подхвана тя [Тоо-тики]. - Всички, дето са плахи и малко по-особени... Разни нощни животни и същества, които никога не са имали свои приятели и в които никой не вярва. Цялата година те се държат настрана. А сетне, когато всичко притихне и побелее, и нощите станат дълги и останалите заспят зимния си сън - тогава те излизат наяве."

• „Въздухът сякаш поомекна. Наоколо не се виждаше нищо от гъстия сняг и Муминтрол изпадна в същото въодушевление, което го обземаше лятно време, когато нагазваше в морето. Съблече трескаво хавлията и се хвърли с главата напред в една преспа.
"Зима! - помисли си той. - Та аз дори бих могъл да я обикна!"

• „Жалко, че интересните неща свършват тъкмо когато си престанал да се боиш от тях и най-сетне започнеш да се забавляваш."

• „Настъпи онзи тайнствен месец с красиви слънчеви дни, с капчуци от стрехите, ветрове и бързо летящи облаци, а пък нощем - остър студ, заледяване и ослепителна лунна светлина."

• „- Защо не ми каза всичко туй през зимата? - прекъсна я Муминтрол. - Щеше да ме утеши. Аз ти казах: "тук растяха ябълки", "пък ти само ми отговори: "а сега расте сняг ". Не разбра ли, че ми беше тъжно?
Тоо-тики сви рамене.
- Всеки трябва да открие всичко сам и съвсем сам да се прекатери през него."