Петък, 25 Декември 2020 16:58

"Глина" на Виктория Бешлийска

 


Разговор с Виктория Бешлийска в студиото на "Дарик"

В уюта на коледните празници се посветих на книга, за която бях сигурна, че ще допринесе за топлото усещане в душата и сърцето ми. Купих си "Глина" на Виктория Бешлийска на преордър и поради стеклите се обстоятелства, тя скоропостижно предреди не едно и две достойни заглавия. Получих я и с автограф, чието послание ще запазя за себе си, и съм много щастлива да държа дебютния роман на Вики в ръцете си, защото съм страхотен почитател и на нея, и на блога ѝ "По дирите на думите". Обичам начина, по който тя представя избрана, често позабравена или диалектна дума, с цяла една история, често иначе тривиална случка, преобразена през нейната сетивност и разказана по извънредно интригуващ начин. Бях сигурна, че цялото това вдъхновение ще се излее в истинска съкровищница на словото в "Глина".
Действието в книгата се развива в трънското село Бусинче, по днешному Бусинци. Дотук ни отвежда неспокойния път на Зевна, чиято рожба всеки момент ще излезе на бял свят. След като рожденият плач на Жара огласява бачията край селото, a стихията отнася родителите на Велико, реката ще потече в руслото на ежедневните си житейски грижи и ще минат години преди настоящия момент на повествованието. Не са един и двама богато изградените образи, които се открояват в романа, и положително плитката на сюжета, в която са втъкани историите им, е орисана да развълнува читателя. Личните взаимоотношения и терзания се развиват на фона на тъмна сянка, спуснала се над цялото село. Разбойници гнетят майсторите на глината, напуснали домовете си в търсене на пазар за своята стока. Жителите на Бусинче не са воини, а занаятчии, затова и вземат решение да се справят с проблема по свой начин – като изработят прекрасни дарове, с които да спечелят милостта и покровителството на султана. Това пък ни отвежда до един от любимите ми епизоди, подправил романа с феерия от цветове и аромати, каквито само Стамбул може да разпръсне около себе си. А накрая – кръгът ще се затвори, за да отговори и на последното неизяснено "защо".
"Глина" е приказен сандък, който ако понечите да отворите, ще ви озари с богатство на думи, герои и вълнения. Пищното слово на Виктория Бешлийски остави у мен усещане, което само класическите български автори са ми донасяли, и същевременно нито в миг не предизвика желание да прескачам редове. Архаичните думи, вплетени в романа, са умело инкрустирани, а езикът е подбран да бъде разбран без затруднение от съвременния читател. Препоръчвам "Глина" на всеки, който цени диалектните думи, обича легендите, интересува се скътаните съкровища на родината ни или желае да прочете добре написан роман на съвременен български автор.

• „Жената тръгна с такава сила към своето бленувано убежище, с каквато в пролетна утрин първият слънчев лъч пробива небето и стига до гнездата, до кошерите, до мравуняците, до нивите и до сърцата на хората, за да ги запали за новия ден."

• „[...] защото животът дори когато тече като голяма спокойна река, винаги се намира едно камъче, което да събуди водите му, и тогава трябва да се изправи и втвърди брегът, за да го върне в тихото русло."

• „Тревогата се оттегли от него с тихи стъпки като самодива преди изгрев."

• „Колко странно е човешкото сърце – колко малко му трябва, за да се озари от чаяние, понякога даже в нищото го съзира."

• „Колко чудно нещо е човекът – мислеше си старият майстор, – как трудно изстива гърнето, което ври в гърдите му. Голяма сила трябва, за да спре кипежа, и само свитка, за да го събуди отново."

• „Защото мъртъв е само онзи, който не може да плаче."

• „Върху цялата маса цареше съвършен порядък, като че ли Бог бе опънал чисто бяло платно и се канеше отново да нарисува Земята."

• „Устните ѝ бяха полуотворени, като че искаше да каже нещо, но думата се бе спряла на езика ѝ, търкулнала се бе назад и бе цопнала в корема като в бездънен кладенец."

• „Паницата е голяма, колкото човек гледан отвътре. Колкото юмрук е сърцето, колкото шепа – храната, която ни стига. Ако удвоиш това, стигнал си точната мярка. Затуй, защото до сърцето може да стои само още едно сърце и трябва да имаш шепа храна и за другия", така мереше Велико живота и хората за своите двайсет и пет лета."

• „Мисълта води ръката ти, но тя се пълни от две места: от окото и от сърцето [...] колкото повече си видял с очите сии колкото повече си сложил в сърцето си, толкова повече умееш. Събирай свят и хора и чудесата сами ще излизат от ръцете ти!"

• „Ала в човешкото сърце има един малък пезул, отреден за страха, който никога не нощува празен. Ако от него се изниже страх от едно, веднага след туй се провира страх от друго."

• „Ханът бе мястото, където светът, препускал цял ден от единия до другия си край, влизаше, за да си почине, трупясваше се в ъгъла, наливаше се с вино и палеше чибук, ала никога, никога не спеше и с двете си очи."

• „Шепа от калта ако дадеш на някого, всичко си му дал. Ако той ти върне от калта сърце, значи всичко имаш."

• „Разкайващият се е гол човек, той е свлякъл всичките си дрехи, разтворил е гърди и е пуснал душата си да излезе от клетката на тялото му като мокро птиче, чакащо да бъде стоплено."

• „Сухият студ бе прибрал всички по къщите и от комините пушеците излизаха на вълнисти кълбета, които пишеха на мастиления небосвод всичко, що си бяха издумали стопаните край огнището."

Публикувана в Дневник

Социална мрежа

Бюлетин

Име:
Имейл:

Приятели и каузи

КЛУБ "ЕКСТРЕМ" koral trans  ЗА ДЕЛФИНИТЕ СТАРИТЕ ГОРИ

 

© 2021 Таня Славова