Четвъртък, 18 Януари 2018 17:17

"Лавина" на Блага Димитрова

Пада, пада. Сняг върху сняг.
...
На утрото осъмвам на друга планета. Бяла, заоблена, тиха. Още неизследвана.

Притаила съм дъх в очакване на неизбежното, но не спирам. Пред мен крачат Найден, Присмехулникът, Деян (и той е тук, чрез Групата), Горазд, Зорка, Асен, Поетът, Бранко, Скулпторът, Зиморничавият, Слав, Момчил, Андро, Дара (и да беше знаела, пак щеше; сякаш всички знаеха), Никифор. Преди лавината настроението е угнетено, но сме готови да извървим пътя докрай. А път дори няма. Сами проправяме пъртина до своята лавина.

Снежната мощ разбърква света за сетивата, но избистря погледа върху живота. Подобно на Поетът се вживявам в чуждите истории, които с падането на лавината тръгват като на лента. Трудно запазвам хладнокръвие, докато Групата е погребана жива в белия сняг. Надявам се Блага Димитрова да спаси героите, та дори и само на книга.

В много голяма степен харесах как е написан романът. Поетичният изказ в "Лавина" издига усещането от простата и искрена философия на алпинизма до прилягащите ѝ висоти. Това съвсем не я прави отнесена и далечна, постижима за рекордьори, а напротив - пасва на обикновените, истински катерачи на житейски върхове.

Някои избрани моменти:

• "Диря остава, когато се върви по неутъпкано".

• "Дори когато те укоряват, осмиват, отричат - пак потвърждават твоето съществуване."

• "Ние сме завладени от планинското притегляне, обратно на земното, не надолу, а нагоре. Може би това е древният стремеж да се противопоставим на земното притегляне."

• "Прекалено пълнолетни сме, за да приемем мисли и образи без верижката на смисъла."

• "Вие, дисциплинираните, сте нарушение на природата!"

• "Силен е не онзи, който може да се изкатери до голяма височина, а онзи, който не допуща да се смъкне по-ниско от веднъж постигнатото."

• "Ето какво е лавината.
   Чист, невинен, натрупан сняг. Спи и сънува най-белите сънища.
   Кротък. Пазѝ се от кротките!"

• "Безбройни стъпки е животът, а пък смъртта - една-единствена, която те отвежда най-далеч."

• "Животът чрез смъртта е изразен."

• "И всички сме свързани с едно невидимо въже, сплотени със стремеж към един връх, пресовани в една лавина."

• "Всеки сам си създава лавината, която ще го погълне."

• "Вече нищо не се случва в този запланиран, научно обяснен и електронно изчислен свят."

• "Всяка скала си има свое излъчване. Една ме успокоява, друга ободрява, трета събужда в мене енергия. А забелязал съм, някои канари в Рила ме променят, правят ме различен от всичко, което предполагам за себе си."

• "Страхът да не станеш смешен - най-отчаяният стимул за човека."

• "В този ден тя избира себе си: колежка на раздрани облаци. Тен с цвят на прегоряла пшеница. Коса, изпръхнала от вятър и слънце, с дъх на чубрица. Навик за самостоятелно мислене."

• "Станцията на връх Ботев. Слънце над облаци. Облаци под тебе. Върхът изглежда откъснат от земята, плуващ в безкрая. Като че ли това е някаква космическа междупланетна станция. Рупорни параболични антени като огромни уши, обърнати на всички посоки, подслушват вселената."

• "В сивото утро будилникът дебне, за да забие звънтяща бургия право в сърцето на топлия сън."

• "Всичко в тебе е бегло, преходно и все закъсняващо.
   Все си "ще бъда" и "щях да бъда", никога истински "аз съм"."

• "Страхът от живота е по-голям от страха от смъртта."

• "Камък да стисне, вода ще пусне - за да ѝ поднесе в шепа да пие."

• "Откупът на независимостта на жената е самотата."

• "Асен обгръща рамото ѝ с ръка и шепне поверително в ухото ѝ:

   - Единици от жените са способни на най-голямата близост между мъжа и жената!

   Дара се отдръпва:

   - Има ли такава?

   Асен я изчаква да се приближи отново до него:

   - Приятелството! Любовите минават-заминават, приятелството си остава!"

• "Любов - тя иде и всичко обръща наопаки,
   и хаосът се подрежда най-после във мене."

• "Защото върхът се измерва от най-дълбоката пропаст под него."

• "Враждебните сили са наши приятели. Те моделират от гранит характера ни."

• "Как е мечтал да види разкопките на Помпей. Не е могъл да отиде в Италия. Само с въображение е бродил по някогашния град, затрупан от лавината на вулкана. Видял е повече от другите, които са го посетили и кръстосали с уморени, сънени туристически крачки."

• "Снежен човек.
   Гори гняв в очите от въглен. Надигнал си дълга метла, та преспите да пометеш, наивнико снежен човек!
   Въставаш срещу мразовете, а топлата, искрена пролетнадушваш с носа си от морков, мечтателю снежен човек.
   Ще дойде тя, русата пролет с небеснозелени очи, и ще те погали с южняка, мой влюбен снежен човек.
   И ти ще заплачеш от радост, че злостният мраз е сразен, и ще се стопиш цял от нежност, мой храбър снежен човек.
   Ти сам си поиска това!"

• "Той се кълне в себе си: не искам никого така да измъчвам със своята преданост. Най-противното е да накараш някого да ти бъде задължен за нещо."

• "Има ли по-лошо от това да натрапваш някому своята добрина?"

• "Пролетната привечер е локвено-свежа.
   В такава вечер трябва да се появи едно момиче. Цялото му същество трябва да е искрящо от очакване. Ако не се появи, ще го измислиш, ще го създадеш от този прозрачен въздух, наситен с копнеж."

• "Всъщност всяка стъпка е към смъртта. Само че зависи от стъпката: ако е по-дръзновена, тя върви по-пряко към смъртта и живата памет. Ако е по-предпазлива, повтаряща чужди стъпки все из отъпкани пътища, тя удължава разстоянието, но върви към по-сигурна смърт, към пълна забрава. Избирай!"

• "Една лавина ме причаква, отдето и да мина - една лавина е в засада.
   Това е моята лавина.
   Със собствените свои стъпки ще я подсека.
   Отдето и да я заобикалям, и все да се озъртам, знам, всички пътища ме водят към моята лавина. Право там."

• "- Иска ли жертви изкуството?
   Поетът реагира живо, сякаш се е борил с тази мисъл:
   - Не! Решително не! Ако ти се струва, че правиш жертви, значи преследваш някаква цел: успех, слава, забогатяване, награди, титли. Изкуството не иска от тебе отделни жертви. То те иска цял-целеничък. А това не е жертва, а призвание."

 • "Щом есента остарее, градът се превръща в гола, ветровита, мъглива, мокра сивота. Най-хубавото време за съсредоточаване навътре в себе си."

• "Всъщност долу в града е затворен свят, сам за себе си. Заграден от студа и вятъра със стени. Отделен от земята и камъните с асфалт. Захлупен за дъжда и звездите с покриви. Човек от човека разделен със стени, заключен в килийките на апартаментите и колите. Енергията, която е дадена на живите същества да се борят със суровата природа, се изразходва в изкривена посока: боричкане между хората, завист, изтласкване с лакти. Смелостта се подменя с лукавство."

• "Човекът може всичко да загуби по пътя: младост, здраве, сила, вяра, памет, име. Запази ли смеха си, той остава човек."

• "Ако бяхме знаели, пак щяхме..."

• "Смазваща е тази тишина - абсолютна, лунна и безлюдна."

• "Доброто име не се "пази", не се заключва зад седем врати. То се създава всеки ден, всеки час."

• "Остарявам! Най-страшната форма на измяната. Самоизмяна. Дезертирам от своя път, избран в младините. С поведението си на предпазлив, ненамесващ се човек опровергавам своята младост."

• "Хората гледат: скала. Спират. Връщат се. Няма път. А и скалата е път."

• "Умората е велико благо за човека! Само когато си уморен, усещаш сладостта на глътката вода от една пряспа, нежността на вятъра от един полъх, силата на любовта от един поглед."

• "Всичко свое нося със себе си! Нищо повече не ми трябва! Нямам нищо за губене. Никой, дори смъртта, не може да ми отнеме нищо. И затова не се боя от нея. Смел е оня, който няма какво да губи, няма какво да стиска в шепа!"

• "Паметта - най-хубавият свят, достъпен за човека."

Публикувана в Дневник

Социална мрежа

Бюлетин

Име:
Имейл:

Приятели и каузи

КЛУБ "ЕКСТРЕМ" koral trans  ЗА ДЕЛФИНИТЕ СТАРИТЕ ГОРИ

 

© 2020 Таня Славова