Обръщалото на автобус 44 в Банкя, кв. Михайлово. И още: начало и край на днешния маршрут. ПС. Стълбичките водят до една чешма, обозначена с табела "негодна за пиене", така че по-късно ще научим откъде да си налеем тубичките.

Отправяме се на юг по улица "Бук". Със същия успех можеше да се казва и "Дъб" или "Явор" предвид преобладаващата горска растителност, в която предстоеше да навлезем.

"Есперанто" всъщност е името на най-разпространения изкуствен спомагателен език по името на полския филолог Людвик Заменхоф. Концепцията "Пътека на здравето" ми е по-близка.

Хубав сутрешен горски път и денят е обещаващ.

Силует.

Когато си в Люлин и погледнеш нагоре. Когато си в по-добрия Люлин. Често гледката към небето е омайваща, но в тази има такова разнообразие, че сякаш виждам не есента, а всички сезони в нея.

Досега все се движим покрайтова дере вдясно от нас.

В началото пътя е сравнително полегат, но скоро това ще се промени.

Единство.

В светлината на "прожектора".

Движим се в посока скала "Панорамна".

Но все не достигаме до нея. Може би защото аз се разсейвам доста по пътя.

Жълт хаос.

След стабилно изкачване стигаме до това място, но има още път.

Безкрайност.

Яворови "звезди".

Завладяващи преливащи се тонове.

От известно време дочуваме шума от кросовите мотори, така че появата им не е изненада. Пътят им преминава перпендикулярно на нашия - право нагоре.

Пътищата ни щяха да се преплетат още няколко пъти. Харесвам мотори, но си мисля не е ли гадно - оставете нас хората, ами да смущаваме така и животни, и растения в тяхното собствено царство. Което е обект на нагло посегателство и по други параграфи.

Час след началото достигаме заветната панорамна скала. В противоречие с името, изгледът е доста ограничен, но мястото се оказва изключително приятно за престой с хапване. Не ни се тръгва!

Удобно настанени върху скалите, това е гледката пред нас.

Продължаваме своя път по склона.

И много скоро достигаме до далеч по-обширен изглед.От тук продължаваме към връх Райлово градище (1199 м), който е най-високият в Западен Люлин. Първенецът на Люлин планина е връх Дупевица (1256 м), който се намира в Източен Люлин.

Там долу е магистрала "Люлин" и Витоша вляво.

Магистралата (изглед на югоизток).

Билото, по което се отправяме, на юг.

Скоро достигаме Райлово градище - най-високата точка на днешния маршрут, и това виждаме от него.

С триангулачна точка, разбира се; ориентирана на юг.

Втора пауза за хапване, раздувки и снимки на къси разстояния от седнало положение.

И на дълги разстояния - към Витоша. Черни връх се познава, но кулата на Копитото се вижда се различава само в увеличен мащаб.

От Люлин планина към квартала Люлин. Видимостта е критична, но все пак си мисля, че не се дължи само на смог, а и на активно изпарение в днешния топъл ден.

Напред към хижа Люлин!

Сега всеки ден, всеки час, навсякъде има звезден мат'риал.

Място, до което не ходихме. Но "Бонсови поляни" звучи гот!

Все надолу по пътеката.

Измежду дърветата се появява хижа Люлин: построена през 1962 г. (по данни от мрежата), днес тя е изоставена и полуразрушена.

Продължаваме по тази маркировка.

В този участък се движим по асфалтов път.

Преминаваме в слънчев тунел.

Десетина минути по-късно се отклоняваме от асфалтовия път, който продължава към Перник, и се движим по тясна горска пътечка.

По дърветата (почти) липсва мъх, но бръшлянът е често срещан.

Казват, че ромоленето на водата има особено благотворно въздействие върху душата, но разораващите стъпки по шумата, според мен, са не по-малко приятни.

Листото, което владее левитацията.

Нетипично оцветяване, но розовкото си е розовко и не може да го подминем просто така.

Жълто-кафеви, малко-големи контрасти и съчетания.

В края на пътеката се озоваваме на паркинг и се оказва, че сме достигнали Дивотинския манастир "Света Троица". Според интернет източници, манастирът е основан през X век, опожаряван неколкократно през турското робство; в него е отсядал Васил Левски. Това е дворът по време на строително-ремонтни дейности.

Пътят ни продължава покрай оградата на манастира, където хвърляме последен поглед към него.

Забелязваме тази сграда и метри по-надолу поемаме по пътеката, която ни отвежда до нея.

Така излизаме на екопътеката "Банкя-Дивотински манастър" и естествено се движим в противоположната посока - към града.

В тази част на гората правят впечатление дървета с особено широк диаметър - сигурен белег за тяхната достолепна възраст.

Не че искам да вменявам животинска сетивност на растенията и да наричам някакви техни си работи очи, но това дърво ми се струва, че наблюдаваше добре фокусирано със своите две двойки.

Часът е едва 3 без 10, а сенките вече са толкова дълги.

Табела за Банкя потвърждава, че се движим по правилния път.

Нещо-си на военните може би.

Отляво ни е полето, отдясно ни е гората.

Баирът срещу нас. Зад него е Банкя, а на нас предстои да преминем в неговото подножие

Сивотата на изсъхналия живот.

Отново сме сред дърветата, в един равен, но мноооого кален участък, почти без алтернативи за сухо преминаване.

Малки червени точки.

След кратко лутане сред вилите, поради една задънена "улица", скоро се озовахме на улица "Китка"...

...която ни отведе до основния път, по който по-рано бяхме минали с колата...

...а именно улица "Никола Вапцаров". След минута-две бяхме и на изходната точка. Мисията обаче не беше приключила.

Обратно по главния път стигаме центъра. Хората ни ориентират до тук - улица "Иван Вазов", където оставяваме колата, и там близо до жълтата табела се намират заветните извори. Не малко на брой и със силен дебит, шишетата се пълнят бързо и почти не се образуват опашки. Без напрежение изпълняваме тази задача и доволни си тръгваме от Банкя.