But as with all kisses, it was not without a certain element of danger.
Ден след като съм затворила последната страница на последното си четиво, сядам да пиша отзива си. Мислите и чувствата ми са почти толкова объркани, колкото тези на лирическия герой – Тору, когато на 37 години той се връща в спомените си към към хора, с които си е взел сбогом далеч в своето минало. Не защото съпреживявам историята му дълбоко, колкото него самия, а защото си задавам въпроса какво остави тя у мен.
Беше неизбежно да не съпроводя още първите редове на "Норвежка гора" от Харуки Мураками (в превод на английски от Джей Рубин; в превод на български от Людмил Люцканов може да я откриете под логото на Издателство "Колибри") с едноименното парче от The Beatles. Дори след като престава да звучи от колоните, в главата ми не спира да отеква мелодията, която великолепно допълва текста и допринася за вълнението и трепета от този мой първи досег с автора. Дълбоката меланхолия, отчужденост, дистанцираност от света и затваряне в собствената вселена на героите, предадени с японска естетика, ме очароват дълбоко. Изпълнена с блогоговение преминавам през първата четвърт на романа.
С приближаването към средата и разгръщането на сюжета се надига и моят скептицизъм. Критичното ми мислене не подминава детайли в сюжета, които ме дразнят. Веднъж настръхнала, до самия финал противоречието се бие в ума ми.
Действието се развива в Япония, най-вече в Токио, през 1969 и 1970 г. Изключително удоволствие за мен е, че имам възможността да опозная бита и културата заедно с местните. Герои са няколко младежа в края на своето тийнейджърство и зората на 20-те си години, което съвсем резонно включва доста секс и рокендрол в повествованието.
Животът в тази възраст обаче съвсем не е само студенстки общежития и младежки бунтове. В романа сериозно е застъпена темата за съзряването – път, който съвсем не всеки ще успее да извърви докрай. Трудно ми е да не го кажа по този начин: така по японски се случват няколко самоубийства. И докато първото ми се видя в реда на нещата като спусък на сюжета, макар и без особена идея какво изобщо го е предизвикало, в историята се завъртaт още няколко, не по-малко нелепи.
Чудя се дали, ако бях по-близо до възрастта на героите, щях по иначе да почувствам терзанията и трепетите им? Не съм убедена, но горе-долу по онова време прочетох "Спасителят в ръжта" на Селинджър, за който не само се пробуждат асоциации, но и директно е назован веднъж. Самата "норвежка гора" при Мураками е аналогия на "ръжта" при американеца, в чиито дебри е потънала любимата на Тору – Наоко. Диаметрално противоположен е образът на чудатата Мидори – девойка, която за разлика от материално осигурените си, декадентски настроени връстници, се е хванала здраво за живота. Невъзможно е да не спомена и Рейко, но за мен тя беше един натрапник в сюжета, който не мога да приема. Въпреки противоречивия си и по-скоро негативен образ, най-смислен с твърдата си логика и принципи за мен е Нагасава.
Селинджър съвсем не е единственият западен автор, който присъства. Любимата творба на Тору – "Великият Гетсби" от Франсис Скот Фицджералд, и "Вълшебната планина" от Томас Ман се споменават нееднократно, а списъкът се допълва от още имена, някои от които японски. Музикалният съпровод също не се изчерпва с едноименното парче от заглавието. Плейлистът се изпълва с песни на The Beatles, The Rolling Stones и други.
Дали харесах "Норвежка гора" и Мураками, или не? Книгата ме заинтригува и е факт, че не я оставих до самия финал, но не бих отправила обща препоръка за четенето ѝ. Сигурна съм, че ако сте харесали "Спаистелят в ръжта", ще ви допадне и този роман. Ако обаче не ви се чете за житейските драми на съзряването, в това число депресии, секс и самоубийства (така изредено звучи пошло, но съвсем не е), в японски контекст, не ви препоръчвам книгата. Аз лично ще се върна за нова среща с Мураками, защото лекият му стил на писане ми допада и вярвам, че има какво да открия в творбите му.
Нощите през юни никога не са страшни.
След като прочетох "Омагьосана зима" от Туве Янсон преди половин година, си обещах цялата поредица за муминтролите, издадена в България от "Дамян Яков", да стане част от домашната библиотека през някой от следващите книжни панаири. Речено-сторено. Дали беше редно да спазвам последователността на книгите, зададена от Туве, или да създам свой собствен порядък на четене? Според оригиналната последователност заглавията са: „Малките тролове и голямото наводнение“, „Татко Мумин и морето“, „Цилиндърът на Магьосника“, „Омагьосана зима“, „Невидимото дете“, „Тайнството на юни“, „Кометата идва“, „В края на ноември“ и „Мемоарите на татко Мумин“. Със зададения начален тон обаче вече нямах ни най-малко намерение да спазвам външни правила, затова и когато започна месец юни, вече знаех, че следващата ми книга ще е именно "Тайнството на юни", в превод от Анелия Петрунова.
Неизбежно е да не сравнявам настоящата си среща с мумините и предходната. И тук предизвикателствата на природата са в основата на сюжета. Докато в "Омагьосана зима" суровият сезон е надвиснал в цялото си достолепие над героите през по-голямата част от книгата, в "Тайнството на юни" бедствието присъства на заден план, повече със своите последствия. Кротувал доскоро вулкан се пробужда, но не той е основната беда, а последвалата голяма вълна, която залива муминската долина. Наводнението налага спешна евакуация на муминското семейство, което приема изключително философски и без драми необходимостта да напусне дома си. Мумините, заедно с още няколко приятелчета, се озовават "на борда" на нова къща, която се оказва повече от любопитна. Спирам с коментара са нея дотук, защото каква ще се окаже тя, е ключово за по-нататъшното развитие.
Докато в "Омагьосана зима" основен герой беше Муминтрол, тук се радвам още на компанията на татко Мумин, мама Муминка, госпожица Снорк, дъщерята на Мюмлата и малката Мю, Мисата и Хомсчето, които заедно се отправят на "пътешествието" по вода. Всеки от тях носи специфичен и яркоизразен характер. Удоволствието става пълно, когато към средата на книгата съвсем ефективно се появява легендрарният Снусмумрик. До този момент само съм "слушала" за него, но с действията не разочарова, а напротив, потвърждава култовия си статут в представата ми. "Интригата" пък се заплита (и разплита) благодарение на старата театрална мишка Ема, Филифьонката, Хемулът полицай и малката хемулка. Добавете към всички тях и едни 24 лапета и, както се казва, какафонията става пълна.
Напредвам по страниците на книгата бързо. Докато в "Омагьосана зима" се случва поредица от независими събития, тук текат няколко сюжетни линии, които вървят към обща развръзка и това много ми допада. Философските прозрения са една идея ограничени, но екшънът е върхът.
• "Татко Мумин се обърна към семейството си и каза:
- Мисля, че ще оцелеем.
- Естествено, че ще оцелеем! — отвърна мама Муминка. - Седя тук и чакам новия ни дом. Само злодеите изпадат в беда."
• "Толкова много неща не разбираме! - каза си мама Муминка. - Ho защо пък да трябва всичко да ти бъде точно така, както си свикнал?"
• "През целия си живот Снусмумрик беше копнял да може да маха табели, които му му забраняват забраняват всичко, което обича, и сега тръпнеше от нетърпение и очакване. Започна с "Пушенето забранено". После се нахвърли върху "Забранено седенето на тревата“. След това налетя на „Смехът и подсвиркването забранени“, а после изчезна табелата ,Забранено скачането на два крака."
• "Всъщност - каза тя бавно - може би изобщо не е необходимо да ги каня, ако на никой от нас не му е приятно?"
• "Театърът е най-важното нещо на света, защото там показват на хората какви биха могли да бъдат и какви копнеят да бъдат, въпреки че не се осмеляват, а също и какви са в действителност."
И повярвай ми, един ден, съвсем скоро, мнозина сами ще започнат да слизат в миналото, да "губят" паметта си по собствена воля. Идва време, когато все повече от тях ще искат да cе скрият в пещерата му, да се върнат назад. Не от хубаво впрочем. Трябва да сме готови с бомбоубежищата на миналото. Наречи, ако щеш, „времеубежища.“
Обичайно не се хвърлям в четива от злободневието. Когато обаче романът "Времеубежище" от Георги Господинов, Издателство "Жанет 45", беше номиниран в английския си превод за наградата Booker малко по-рано тази година, нямаше как да остана равнодушна. Поводът беше повече от добър за първа среща с автора и бях уверена, че си заслужава да бъде в библиотеката ми. Взех си книгата, а междувременно тя премина в краткия списък за приза. Тогава вече не издържах и макар да я планирах за по-нататък – започнах я. Каква радост беше да напредвам по страниците и когато сутринта на 24 май се събудих, да науча новината за отдадената почит към творбата на Георги Господинов в превод на Анджела Родел. И аз, като мнозина други читатели, споделях дълбоко вълнението от момента, в който сякаш всеки един от нас е получил частица от тази награда, в противовес на вечното ни нашенско чувство за недооцененост.
Книгата е съставена от няколко части, които макар и обединени от общ сюжет, са различни и провокират у мен букет от чувства и размишления. Особено философска е постановката в първата от тях, с множество препратки към "Вълшебната планина" от Томас Ман, която, апропо, излезе съвсем наскоро в ново издание от ICU. "Саундтракът" също е по моята част с песни на The Beatles и още повече на The Doors. Без да се споменава, но е неизбежно в главата ми да не зазвучи и българската "1968" на група Ревю. Бунтовната година неотменно присъства в целия роман наред с още бележити случили се и неслучили се събития през последното столетие в Европа, в България и в личен план.
Втората част е кратка прелюдия към по-нататъшното развитие на сюжета. От клиниката за минало на Гаустин, която повлича крак с успеха си, преминаваме на национално ниво, където откриваме добре познатия ни посттравматичен стрес от годините на социализъм, преплетен с болния национализъм. Тази част буди противоречиво отношение у мен, защото цикленето в соц темата понякога ми идва в повече, като на човек непреживял лично тегобите на времето. И двете любими мании на българина обаче са право в десетката с цялата им изроденост. Финалът е може би естествен, но твърде абстрактен за личната ми нагласа в момента, за да му отделя дължимото внимание, и през него преминавам набързо.
Много хора се изкушиха да дават оценки за романа, особено сега, когато стана препопулярен. Аз рядко давам такива, съвсем никак под формата на брой звездички. Но много се постарах да изчета романа, отдадена на самия него, а не на емоциите от външните фактори. Дали спечели сърцето ми? Не, не и по онзи ненапълно обясним начин, по който други книги са заключени вече там. В ума ми обаче със сигурност се настани. И причините са съвсем ясни и обективни, същите онези отвели го до големия приз. Темата за паметта, за миналото (и бъдещето) в глобален, регионален, локален и личностен мащаб поставят "Времеубежище" в препоръчителната литература за всеки сериозен читател.
• "Гаустин ги проследи с поглед и каза, че докато за нас това е просто още един залез, за днешните еднодневки този залез е залезът на живота."
• "Не скучая, казвам. Кой съм аз, че да скучая. Макар че тайно ми се иска да опитам от лукса на скуката."
• "Не ли странно, каза ми веднъж Гаустин. Винаги умират другите, а ние самите - никога."
• "Има ли миналото срок на годност?"
• "Миналото не е само онова, което ти се е случило. Понякога е онова, което само си съчинявал."
• "С годините разбрах, че то [миналото] се крие най-вече на две места - в следобедите (в начина, по който пада светлината следобед) и миризмите."
• "Някой гаси електричеството в стаите на собственото ти тяло."
• "Всъщност първото, което си отива при загубата на памет, е самата представа за бъдеще."
• "Ако нещо може да спаси тази държава от целия кич, който се изсипва отгоре ѝ, помислих си, то ще е само мързелът. Което я погубва, то и ще я оварди. В безхаберни и лениви държави ни кичът, ни злото може да се задържи дълго, че и то си иска усърдие и поддръжка."
• "И като се обърнах назад, видях бъдещето си..."
• "Голямата илюзия и самоизмама е, че народите и отечествата търсят щастие. Щастието, освен невъзможно, е и непоносимо."
• "Безличните времена са най-удобни за живот."
• "Искам да живея в 80-те, за да чакам 1989-а."
• "Толкова много ме няма. Светът е пренаселен с отсъствието ми. Животът е там, където не съм. Където и да съм..."
• "Недейте си събира съкровища в настоящето, гдето молец и ръжда ги изяжда и гдето крадци подкопават и крадат. Но трупайте съкровищата си в миналото, дето молец и ръжда ги не изяжда и дето крадци не подкопават, нито крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви."
• "Сега разбра ли защо имаш кошмари, казвам си, защото се тъпчеш от години с гинко билоба срещу забравяне, а то помни ужасни неща."
• "Казват, че като дойде краят на времето, сезоните щели да се смесят."
• "Каквото четеш, в такова се превръщаш."
• "И през войната са пеели птици. В това е целият ужас... и утеха."
• "Докато помниш, държиш миналото настрана. Като да си запалил огън насред нощна гора. Наоколо са наклякали демони и вълци, зверовете на миналото стесняват кръга, но още не смеят да прекрачат. Алегорията e проста. Докато огънят на паметта гори, ти си господарят. Почне ли да загасва, воят ще се усилва и зверовете ще идват все по-близо. Глутницата на миналото."
• "Краят на един роман е като края на света, добре е да се отлага."
