В 10 спираме колата пред автогарата на бул. "Партизански" в Етрополе. И не съм вярвала, че в тоя контекст ще употребя думата лого, но нейното благонадеждно напомня това на Metallica - добър знак!

Въпреки че сме в стартовата точка на пътеката към връх Свети Атанас, прагматичните ни мозъци решават първо да посетят местния исторически музей, за да не изпуснат неделното работно време, съответно печата и марката в книжката "100 обекта". Затова тръгваме по перпендикулярната на булеварда улица, водени от своя нюх (по-късно оказал се точен). Ако виждате нашарените елтабла - на прав път сте!

Все надолу по улицата минаваме покрай градската ветеринарна лечебница.

Внезапно се озоваваме на малък, но впечатляващ площад! Лимоненожълта фасада ме грабва отведнъж: това е сградата на Основно училище "Христо Ботев".

Осреща, леко встрани е Съдебната палата, а наоколо са още паметниците на видни етрополци.

Централно място на площада заема сградата на бившия конак - както гласи плочата на входа: "строен през 1853-1870 г. от етрополските майстори Дено и Цветко" - понастоящем исторически музей.

Вътре е страшно интересно - малко археология (четем още за историята на връх Свети Атанас!), много занаяти (гладнико-хищническата ми личност оценява особено високо някои от експонатите) и минен добив. Силно въздействие върху атмосферата в музея оказват възрожденският стил и скърцащият отдолу ни под.

И обратно към автогарата. Над покривите се извисява паметник на загиналите при Освобождението (научили сме, че през Етрополе преминава един от маршрутите при прекосяване на Стара планина от войниците на генерал Гурко).

Очевидно положението е шах и мат в полза на домакинята. Факт: етрополските зетьове са обект на шеги, както вече сме се убедили, дори на ниво сувенири.

Човек и добре да живее понякога се налага да слезе от колата. Колкото по-рано, толкова по-добре - както от здравна, така и от културна гледна точка. Нашата я оставихме долу, а тук сме точно над хотел "Еделвайс" и навлизаме в гората.

Известно време следваме общия за манастира и върха участък от маршрута. Не след дълго те се разделят, така че бъдете осторожни и следвайте синята маркировка - не само при това разклонение, но и изобщо - ние веднъж излязохме от пътеката и макар че това ни доведе до велико географско откритие, добре е да сте наясно къде точно се движите.

Трасето е доста стръмно и изровено - добър повод да обръщам поглед назад към града, който скоро се оказва останал в ниското.

Антропогенният шум не ни изоставя по пътя, така че трудно се посвещаваме на гората. На един от завоите обаче се натъкваме на смътно приличен на карта обект. Вглеждаме се и въображението ни е погълнато от света на малко "елфическо" царство.

Първите признаци на отминаващото лято са налице. Позволявам си секунда клиширана носталгия, след което си представям огъня на есента.

След около час и половина помоткване стигаме до каменен зид, после до тухлен и най-сетне до тези табели - три обекта в непосредствена близост, но така затулени сред храстите, че откритията ни са поетапни. Маркировката сякаш свършва до тук. Табелата към Благовата пещера сочи право в трънака, а освен нея в противоположна посока следват други две пътеки: една - по сравнително равен път; и друга - надолу към Етрополе - избираме нея. ПС Дешифрирайки схемата, която съм заснела в началото на маршрута, това трябва да е местност Благовото.

Навсякъде около нас изобилства от малки сладки гъбки, дъги и еднорози.

От тук май са минали много и много гладни същества. В останките от храната им обаче има поразителна естетика!

С излизането ни от гората откриваме и първия минзухар от колекция "Есен". Стъпки по-надолу вече сме сред десетки лумнали в синьо пламъци.

Пред нас се разкрива етрополската долина, върху която околните старопланински ридове едва не се разливат досущ като морски вълни.

След като по-рано видяхме жаба, заподозряна като принцеса, редно беше да срещнем и кон, като собственост на потенциален принц.

В 14 часа сме отново в Етрополе, където приказните мотиви се явяват основно под формата на декоративни елементи по къщите. Наоколо гърми цигански саунд, слънцето припича и ленивият следобед си казва думата - забравяме за всички останали места в района и потегляме към София. До скоро!