Вечер по шабленското крайбрежие. Сенките се разстилат върху все по-студеното синьо, докато скалите се топлят с последните слънчеви лъчи, и само шумът от биещото се в скалите море под нас напомня за суровата действителност на красотата по северното ни Черноморие.

Без забрана за снимки, стъклени витрини и информация, която и без това не чета докрай и не запомням - движим се по ръбатия под на живия музей, а историята се запечатва в съзнанието ми досущ като вкаменелостите пред очите ми.

ДДе да разполагах със "завиващ" поглед, вероятно бих задоволила любопитството си, като надзърна по-навътре. Но пък от друга страна, да вложиш повечко усилия сякаш е точната формула, за да достигнеш тайнството.

"...Синовете на песните млъкнаха.../И остана един моят глас, като вятъра,/що самотен реве на скала сред морето,/подир бурята, вече утихнала." - "Поеми от Осиан" на Джеймс Макферсън, или по познати от финала на "Наследникът на Калкута" от Роберт Щилмарк са думите, които ми пасват идеално за този специален момент. Заедно с FLOODS НА PANTERA.

С палатка на ръба - защото дом е там, където е сърцето. Така изпращаме деня - до утре!

...Когато се отправяме още на север. Първата ни спирка е на 6 км от границата с Румъния - защитена местност "Дуранкулашко езеро". Оставяме колата на паркинга малко след разклона без да се възползваме от приличния черен път до информационния център. Хем не е далеч, хем ни се ходеше, хем с бръмченето никога нямаше да срещнем папуняка (в района на езерото са установени 244 вида птици!), който ни позволи да го приближим на доволно близко разстояние.

Но истината е, че сме тръгнали към Големия остров, който се подава иззад блатната растителност. Макар че археологическите разкопки там са "голямата атракция" на езерото, точно в тия дебри кипи такъв живот, че ни отнема доста време да прекосим метрите от брега до острова на отиване, и даже, куриозно, после от острова до брега ни отнема дори повече - след малко ще научите защо. Не, не, разбира се, заради директно проникване сред флората и фауната, но дори и по дървеното мостче имаше доста за гледане.

Прекарвам дълго време в чупене на стойки и, за щастие, не и на фотографска техника, въпреки поддаващия под напора на тялото ми парапет, в изследване на композиционни възможности с модели като този. Изключително професионални, искам да споделя, защото проявиха зверско търпение на жужненето ми край тях.

Оставяме джунглата в ниското и се впускаме в обиколка на острова.

Разкопки на Голямата ада ("ада" - остров, на турски) се провеждат от 1975 г. Дебелината на културния пласт е 3.50 - 4.00 м и в него се разграничават осем строителни нива. Доста интересен факт е, че в района на езерото се намира най-големият, известен до днес на археологическата наука, праисторически некропол в света.

Но когато информацията ни дойде в повече или просто вземе, че ни напече, се покриваме на сянка.

Който го е страх от мечки, не ходи в гората. На площ от едва няколко квадрата и то в най-обезпкояваната от посетители част на езерото изобилства от влечуги. Какво ли се случва там, където не виждаме?

Взимаме си довиждане с езерото и продължаваме напред и нагоре...

С обич от най-северният черноморски къмпинг у нас - Космос.

Пейката с пасторален изглед е свободна, така че смело я заемаме. Идилията озвучаваме с разкъсването на няколко опаковки, за да омуаме кроасаните, с които да залъжем тлените потребности на иначе извисената си душевност.

Хората се плацикат, но на нас това не ни е в днешната програма.

Време е да отпътуваме от Космос, за да кацнем обратно на Земята...

... да кацнем право върху територията на България в двора на шабленското училище. Не е грешка - обрасла в треволяци, виждаме географската площадка с релефна карта на страната и дълбините на Черно море. На снимката не личи, но на живо окото все още може да различи познатите граници и форми. Жалко за поредното вдъхновение, изгубено в миналото.

Преминаваме през централния площад, където най-силно ме впечатлява старата църква. Продължаваме по алеята с кестените с начало малък фонтан, от който води началото си водно огледало, и пейки по цялата ѝ дължина.

Под хипноза прекосявам, за мое щастие, и без това ненатоварената улица. Привлича ме схлупена постройка, тихомълком подаваща се изпод буйна зелена маса. Изглежда толкова невзрачна, че ми се струва сякаш тя е портал към цял един друг свят.

Но днес не ми е ден за влизане с взлом в други измерения, така че благоразумно се насочвам към изрисувана фасада в съседство. Разкрасителните процедури са непретенциозни дотолкова, че да паснат идеално на олющената основа, а местните мотиви (от другата страна на ъгъла има още какво да се види!) ме карат дълбоко да уважавам създателя/ите, непокварени от чувство на грандоманска естетика.

Ето че човек и добре да живее, идва момент, когато се впечатлява от немислимото: бледо розово и бледо синьо - два цвята ужасни сами по себе си, тук и сега са заедно. И дръвчето, и цветчетата, и тоя стълб - харесва ми! Оставям ви да намерите скрития автомобил )))

За наш късмет, въпреки вечерния час, заради някаква работилница, заварваме портата на Зеления център отворена и се вмъкваме в двора.

Освен скултпурите се натъкваме и на живи представители на фауната - като гъската, която се намотава край езерцето.

Друга вече си взима баня.

Ние също сме под наблюдение.

Моментът, когато всеки може да се почувства недостатъчно малък - в хубавия смисъл на думата, че да се излегне на листо под цвят на лилия. Да погледнем от добрата страна - поне жабите няма да са ни естествен враг.

Затваряме обиколката пред входа на сградата, около която е създаден този райски кът - старото училище. Заслужено превърната в зелен център.

Прибираме се да вземем колата и отиваме на брега. Замислям се върху цвета на вятъра.

Морето е във възторг.

А ние обикаляме по камъните, където срещаме поредната за деня змия. Няма да ви я показвам, щото нещо не успях да я фокусирам добре. Не от страх естествено.

Доста дебнене обаче падна, докато успея да скъся достатъчно дистанцията, за да "хвана" раците. Накрая все пак прецизирах тихата си стъпка, с което вече всеки е под заплаха от незабелязаното ми приближаване.

Човек не знае къде ще открие любовта. Ако това е, което търсите, може да пробвате на шабленските скали.

Хах. Толкова много, как да го кажа.. кхъ, кхъ - еклектика! че ми иде да скъсам снимката на парчета, за да се организират малко нещата, но тогава се сещам, че я гледам на екрана. А това го има и на живо.

Шабленският фар: най-старият и висок фар на Черно море - 32 м. Открит официално на 15 (27) юли 1856 г. Отбелязва най-източната точка на България.

Ако информацията ви дойде в повече, моля поседнете тука.

(на следващия ден) Надявам се, че добре бяхте поседнали, щото идва време за пазар в Каварна. Набързо, за щастие.

Изпраща ни Наско на калкан. В далечината е Били Айдъл, а по-нататък се крие Таря Турунен.

Отправяме се навътре в морето.

По култовия нос Калиакра.

Минаваме полуострова надлъж, до най-южната му точка - параклис "Свети Никола".

Хоп-хоп по стълбичките и цап в омайно синьото, набраздено до полуда от вятъра.

Мъж ми.

Паметникът на паркинга - провирам се между колите, за да направя няколко сносни снимки. Това са няколко от общо 18-те камбани на Архитектурно-мемориалния комплекс на руската военноморска слава "Св. адмирал Фьодор Ушаков". Те носят имената на корабите участвали в битката, при която на 31 юли 1791 г. е извоювана първата победа на Руския черноморски флот над турската флотилия. Момент, от който се счита, че въпросът за освобождението на българите е поставен официално пред великите сили. На място ще видите паметника на самия Ушаков.

Време е да отпътуваме към дома. Но преди това спираме в местността Болата. Наоколо се издигат керемиденочервени варовикови скали, чиито цвят се дължи на железните окиси в глината, запълваща пукнатините им; ниските части са обрасли с храсти и дървета, а реките, лиманите и морското крайбрежие допринасят за разнообразието и на фауната.

Не, това не е плаж за коли, както създава впечатление на пръв поглед. Ако се вгледате зад тях, ще забележите чадъри в лагуната, а отвъд е морето. Въпреки късния час обаче (около 11 сутринта), намерих местенце, където да положа кърпа и да огледам района. Самият той - твърде красив, за да заслужава цвърчащи в слънцезащитно олио тела, и все пак далеч по-културно съвместени от много други места на Черноморието ни.

Отлитаме. Изпращат ни десетки войни на вятъра. А доколко са добронамерени, за това може би по-точно мнение имат пасажерите на Виа Понтика... "Сбогом и благодаря за рибата!"