An adventure for several days.
The article in "Diary": HERE.
- Вечер по шабленското крайбрежие. Сенките се разстилат върху все по-студеното синьо, докато скалите се топлят с последните слънчеви лъчи, и само шумът от биещото се в скалите море под нас напомня за суровата действителност на красотата по северното ни Черноморие.
- Без забрана за снимки, стъклени витрини и информация, която и без това не чета докрай и не запомням - движим се по ръбатия под на живия музей, а историята се запечатва в съзнанието ми досущ като вкаменелостите пред очите ми.
- ДДе да разполагах със "завиващ" поглед, вероятно бих задоволила любопитството си, като надзърна по-навътре. Но пък от друга страна, да вложиш повечко усилия сякаш е точната формула, за да достигнеш тайнството.
- "...Синовете на песните млъкнаха.../И остана един моят глас, като вятъра,/що самотен реве на скала сред морето,/подир бурята, вече утихнала." - "Поеми от Осиан" на Джеймс Макферсън, или по познати от финала на "Наследникът на Калкута" от Роберт Щилмарк са думите, които ми пасват идеално за този специален момент. Заедно с FLOODS НА PANTERA.
- С палатка на ръба - защото дом е там, където е сърцето. Така изпращаме деня - до утре!
- ...Когато се отправяме още на север. Първата ни спирка е на 6 км от границата с Румъния - защитена местност "Дуранкулашко езеро". Оставяме колата на паркинга малко след разклона без да се възползваме от приличния черен път до информационния център. Хем не е далеч, хем ни се ходеше, хем с бръмченето никога нямаше да срещнем папуняка (в района на езерото са установени 244 вида птици!), който ни позволи да го приближим на доволно близко разстояние.
- Но истината е, че сме тръгнали към Големия остров, който се подава иззад блатната растителност. Макар че археологическите разкопки там са "голямата атракция" на езерото, точно в тия дебри кипи такъв живот, че ни отнема доста време да прекосим метрите от брега до острова на отиване, и даже, куриозно, после от острова до брега ни отнема дори повече - след малко ще научите защо. Не, не, разбира се, заради директно проникване сред флората и фауната, но дори и по дървеното мостче имаше доста за гледане.
- Прекарвам дълго време в чупене на стойки и, за щастие, не и на фотографска техника, въпреки поддаващия под напора на тялото ми парапет, в изследване на композиционни възможности с модели като този. Изключително професионални, искам да споделя, защото проявиха зверско търпение на жужненето ми край тях.
- Оставяме джунглата в ниското и се впускаме в обиколка на острова.
- Разкопки на Голямата ада ("ада" - остров, на турски) се провеждат от 1975 г. Дебелината на културния пласт е 3.50 - 4.00 м и в него се разграничават осем строителни нива. Доста интересен факт е, че в района на езерото се намира най-големият, известен до днес на археологическата наука, праисторически некропол в света.
- Но когато информацията ни дойде в повече или просто вземе, че ни напече, се покриваме на сянка.
- Който го е страх от мечки, не ходи в гората. На площ от едва няколко квадрата и то в най-обезпкояваната от посетители част на езерото изобилства от влечуги. Какво ли се случва там, където не виждаме?
- Взимаме си довиждане с езерото и продължаваме напред и нагоре...
- С обич от най-северният черноморски къмпинг у нас - Космос.
- Пейката с пасторален изглед е свободна, така че смело я заемаме. Идилията озвучаваме с разкъсването на няколко опаковки, за да омуаме кроасаните, с които да залъжем тлените потребности на иначе извисената си душевност.
- Хората се плацикат, но на нас това не ни е в днешната програма.
- Време е да отпътуваме от Космос, за да кацнем обратно на Земята...
- ... да кацнем право върху територията на България в двора на шабленското училище. Не е грешка - обрасла в треволяци, виждаме географската площадка с релефна карта на страната и дълбините на Черно море. На снимката не личи, но на живо окото все още може да различи познатите граници и форми. Жалко за поредното вдъхновение, изгубено в миналото.
- Преминаваме през централния площад, където най-силно ме впечатлява старата църква. Продължаваме по алеята с кестените с начало малък фонтан, от който води началото си водно огледало, и пейки по цялата ѝ дължина.
- Под хипноза прекосявам, за мое щастие, и без това ненатоварената улица. Привлича ме схлупена постройка, тихомълком подаваща се изпод буйна зелена маса. Изглежда толкова невзрачна, че ми се струва сякаш тя е портал към цял един друг свят.
- Но днес не ми е ден за влизане с взлом в други измерения, така че благоразумно се насочвам към изрисувана фасада в съседство. Разкрасителните процедури са непретенциозни дотолкова, че да паснат идеално на олющената основа, а местните мотиви (от другата страна на ъгъла има още какво да се види!) ме карат дълбоко да уважавам създателя/ите, непокварени от чувство на грандоманска естетика.
- Ето че човек и добре да живее, идва момент, когато се впечатлява от немислимото: бледо розово и бледо синьо - два цвята ужасни сами по себе си, тук и сега са заедно. И дръвчето, и цветчетата, и тоя стълб - харесва ми! Оставям ви да намерите скрития автомобил )))
- За наш късмет, въпреки вечерния час, заради някаква работилница, заварваме портата на Зеления център отворена и се вмъкваме в двора.
- Освен скултпурите се натъкваме и на живи представители на фауната - като гъската, която се намотава край езерцето.
- Друга вече си взима баня.
- Ние също сме под наблюдение.
- Моментът, когато всеки може да се почувства недостатъчно малък - в хубавия смисъл на думата, че да се излегне на листо под цвят на лилия. Да погледнем от добрата страна - поне жабите няма да са ни естествен враг.
- Затваряме обиколката пред входа на сградата, около която е създаден този райски кът - старото училище. Заслужено превърната в зелен център.
- Прибираме се да вземем колата и отиваме на брега. Замислям се върху цвета на вятъра.
- Морето е във възторг.
- А ние обикаляме по камъните, където срещаме поредната за деня змия. Няма да ви я показвам, щото нещо не успях да я фокусирам добре. Не от страх естествено.
- Доста дебнене обаче падна, докато успея да скъся достатъчно дистанцията, за да "хвана" раците. Накрая все пак прецизирах тихата си стъпка, с което вече всеки е под заплаха от незабелязаното ми приближаване.
- Човек не знае къде ще открие любовта. Ако това е, което търсите, може да пробвате на шабленските скали.
- Хах. Толкова много, как да го кажа.. кхъ, кхъ - еклектика! че ми иде да скъсам снимката на парчета, за да се организират малко нещата, но тогава се сещам, че я гледам на екрана. А това го има и на живо.
- Шабленският фар: най-старият и висок фар на Черно море - 32 м. Открит официално на 15 (27) юли 1856 г. Отбелязва най-източната точка на България.
- Ако информацията ви дойде в повече, моля поседнете тука.
- (на следващия ден) Надявам се, че добре бяхте поседнали, щото идва време за пазар в Каварна. Набързо, за щастие.
- Изпраща ни Наско на калкан. В далечината е Били Айдъл, а по-нататък се крие Таря Турунен.
- Отправяме се навътре в морето.
- По култовия нос Калиакра.
- Минаваме полуострова надлъж, до най-южната му точка - параклис "Свети Никола".
- Хоп-хоп по стълбичките и цап в омайно синьото, набраздено до полуда от вятъра.
- Мъж ми.
- Паметникът на паркинга - провирам се между колите, за да направя няколко сносни снимки. Това са няколко от общо 18-те камбани на Архитектурно-мемориалния комплекс на руската военноморска слава "Св. адмирал Фьодор Ушаков". Те носят имената на корабите участвали в битката, при която на 31 юли 1791 г. е извоювана първата победа на Руския черноморски флот над турската флотилия. Момент, от който се счита, че въпросът за освобождението на българите е поставен официално пред великите сили. На място ще видите паметника на самия Ушаков.
- Време е да отпътуваме към дома. Но преди това спираме в местността Болата. Наоколо се издигат керемиденочервени варовикови скали, чиито цвят се дължи на железните окиси в глината, запълваща пукнатините им; ниските части са обрасли с храсти и дървета, а реките, лиманите и морското крайбрежие допринасят за разнообразието и на фауната.
- Не, това не е плаж за коли, както създава впечатление на пръв поглед. Ако се вгледате зад тях, ще забележите чадъри в лагуната, а отвъд е морето. Въпреки късния час обаче (около 11 сутринта), намерих местенце, където да положа кърпа и да огледам района. Самият той - твърде красив, за да заслужава цвърчащи в слънцезащитно олио тела, и все пак далеч по-културно съвместени от много други места на Черноморието ни.
- Отлитаме. Изпращат ни десетки войни на вятъра. А доколко са добронамерени, за това може би по-точно мнение имат пасажерите на Виа Понтика... "Сбогом и благодаря за рибата!"