Tell me why I was born to live in this skin
Tell me how I'm supposed to be forgiven
With my hand in the hive and the sun in my eyes, yeah
('Broken Boy' - Cage The Elephant)

В ръцете си държа стихосбирката "Другото време_" от Нели Станева (издателство "Жанет 45"). Любезно предоставена ми от самата авторка, вълнувам се да прочета посланието, разписано за мен в началото – благодаря ти, Нели! И се питам какво ли ще ми предложи книгата: подчертавката в края на заглавието ме навява на мисли за незавършеност, която да допиша със собственото си съзнание; корицата пък ми извиква асоциации, свързани с  деликатната персона на поетесата на границата между два свята.
Какво ли ще да е това друго време? Отварям съдържанието в края, опитвайки се да предугадя смисъла по списъка с творбите. В малко над 60 страници откривам стихотворения, разпределени в четирите сезона на поезията на Нели. Веднага вниманието ми е привлечено от няколко заглавия: "Берлин", защото отдавна ми се иска да посетя града; "Супернова", защото космосът ме вдъхновява; "Земетресение", което свързвам с моя научен профил; "Зимно слънцестоене", защото най-късият ден е един от най-специалните за мен в годината.
Решавам да подходя методично. Отгръщам в самото начало на стихосбирката, за да се озова в зората на пролетта. Прелиствам страниците, по които преминавам бавно, следвайки порядъка на познатите четири годишни времена.
И ето ни - стремително търкаляйки се надолу по склона. Завихрени от встъпителните слова се озоваваме в един "Берлин", от чиято тъмнина пониква животът. Поезията на Нели е напоителна, сочна, дива поезия, изпълнена със страст и сетивност. Берем ненаситно от цветята и плодовете, разпилявайки себе си по дивите треви на поляните. Покълваме, порастваме, а сетне светът ни избухва във всички посоки (и "всяка посока беше правилно решение"), за да преминем отвъд границите. От малката полянка се изстрелваме в космоса, потъваме в недрата на земята, прекосяваме мултивселената. Гледаме светът в огледалото и живеем в него. И в "космическата ни самотност" неотменно сме двама.
Водя си бележки и запазвам късове от "Цветя", "Супернова", "Смяна на дневната стража", "Малка нощна музика", "Море", "Земетресение", "Роса", "Смъртта", "Дърво", "Пасторал", "Две сме", "Тясно физическо пространство", "Зрелост". Споделям ви някои от тях, а други ви пожелавам сами да откриете:

• "Нищо тук не се случва. Обаче/ непрекъснато никнат цветя./ И това тъй учудващо стига."

• "Ще глътнат ли вълните ти главата ми,/ така ще да съм лека като хората,/ които мачкат бясно бреговете ти/ и жадно ближат тази сол - живота?"

• "Безсмъртна съм във чистата наслада,/ в немигащото взиране към изгрева,/ в умелите прегръдки на промените."

• "Нека те науча/ маневрите на гладкото излитане."

• "Да расте разклоненото знание,/ че "вечен" не е синоним/ на "Бог" и съвсем не на "жив".

Отдавна мечтаех да посетя храм-кладенеца край село Гърло. Бях чела за него неведнъж и вниманието ми беше привлечено от археологическия обект, вдълбан и иззидан в земята. Казват, че бил на 3000 години. Освен това пътеписите обещаваха чудно приятна разходка, а какво по-добро от това да разкършиш кокали и на финала да е портал директно към древността.
Неделният ден започна по план с други задачи. Когато приключих с тях оставаше само да сглобим бургерите, да напълним кутията с бисквити, подготвени с нетърпение още от предния ден, да се вмъкнем в обувките и да изчезваме. Час по-късно вече излизахме от Брезник и аз се взирах напред в очакване на табела за Гърло. Ето я и нея!
Караме право напред и не след дълго съзираме картинка, която пасва точно на дефиницията за селски мегдан. Оттук знаем, че сме на дясно, нооо – някаква табела сочи наляво. Защо да не попитаме този дядо?! Сочи надясно и караме натам. Стигаме до къщата, която решаваме, че е последната на селото, гасим двигателя и развяваме бойното знаме.
Оказваа се, че съвсем не сме били прави. И ако минути по-късно смятах, че сме спрели до предпоследната селска къща, то съвсем скоро щях да се откажа напълно от тази хипотеза. Навлязохме в богаташкия квартал на Гърло. Изрично обаче отбелязвам, че тук липсва всякаква помпозност и иде реч за добре спретнати къщи и дворове пред тях. Над всяка порта е надвесен люляк и въпреки садо името си Гърло кипи от живот!
Продължаваме по черния път. Осеян с пеперуди, при всяка наша крачка те се разлитат все едно съм добавила сладникъв филтър към видео клип. Съпътстват ни дълго, по цялата слънчева пътека. И не са единствени те. Резките прошумолявания издават гущерите наоколо. Само два от тях обаче се осмеляват да се изправят очи в очи с нас.
Недалеч от стартовата ни точка, вдясно от пътя, съзираме дялани камъни, изпобутани хаотично, и табела за културна ценност. Да! Бях чела за древното гробище и сега, когато го виждам пред мен, силно се впечатлявам от него.
Денят е топъл, но облачен. И все пак прохладата на пътеката под клоните е приятна и желана. Движим се нарещно на р. Конска, но лиспват морни изкачвания и това е допълнителен бонус за нас. Така неусетно стигаме до стената на язовир Красава – „крайъгълен камък“ в днешната разходка, малко след който очаквам да стигнем и до крайната цел.
Да, ама не. Прекарваме минути при преливника в лутане накъде да поемем. По язовирната стена върви ограда и при видимото наличие на охрана не желаем да създаваме проблеми нито на нас, нито на другата страна. Затова продължаваме по видимо единствения път – малко метално мостче над преливника и почваме да катерим стръмната и малко неприятна пътека нагоре.
Категорично следваме правилната посока, но има някои разминавания от пътеписа, на който сме се доверили. Да, ето го плетът, който ни отделя от санитарно-охранителната зона, но историята обещаваше поляна, а не гора с хищни комари. Не щеш ли след 10-тина минути чуваме гласове отдясно. Следваме звука и ето ти я заветната поляна! Пооглеждаме се наоколо, след което се връщаме в гората. След броени минути стигаме останките на порутена постройка, чиито фундамент заради склона е на нивото на очите ни. Не предизвиква кой знае какъв интерес (а трябваше!) и скоро остава зад гърба ни. Добре все пак, че поглеждам към навигацията – оказва се, че сме подминали целта. А единственото подозрително място е постройката, която неглижирахме по-рано.
На кой може да му хрумне да строи на археологически обект? Е, качваме се на площадка и да, разбира се, на нея се вижда зейнаталата дупка на храм-кладенеца. Двама посетители тъкмо си тръгват и не губим време да слезем по древните стъпала, за да отправим взор към небето, така както са го правили жреците хиляди години назад във времето.
Наблизо, сред дърветата има няколко дъски поставени като пейки и там сядаме да обядваме. Тъкмо нарамваме раниците, когато се появяват и следващата партида ентусиасти. Тръгваме тъкмо навреме.
На връщане срещаме още няколко групи. Пътят е лек, доволни сме. Взимаме си довиждане със село Гърло и неговите мистерии и си тръгваме с усмивка. До скоро!
А впечатленията ни в снимки можете да разгледате в галерията ТУК.

"12 месеца в България" е интерактивен дневник-гид. Обединява 12 части – по една за всеки месец. Всяка от тях съдържа избрани истории, представени накратко под формата на фотопис. Затова компилацията е дневник. Гид е, защото има и любопитна, че дори и полезна информация за посетените местенца. Нещо повече – включени са 12 тематични карти, които са си един своеобразен списък за посещение. С виртуални габърчета са отбелязани локациите на благоустроените пещери, най-ниските планински първенци, някои от най-красивите и диви плажове, селата с най-забавни имена и други знайни и незнайни забележителности у нас. Приятна разходка!