Има дилеми, които, оказва се, са неразрешими. Желанието да посетя витошкия връх Камен дел като извънградска разходка е именно такава. Пропорционално нарастващата посещаемост на северните склонове на планината в съответствие с тиктакането на часовника, разбира се, не е изненада, но предупреждавам да не се правят илюзии. А и седмицата предшествала тази събота беше с обещание за хубаво време.

Малко след 9:30 паркирах зад две коли на Златните мостове, а идващият зад нас човек дори предвидливо обърна автомобила си в посока слизане. Без да се бавим поехме по пътя нагоре и след минути се откъснахме от асфалта. С бодра стъпка преминахме край голямата поляна, която в този час пустееше. Това след минути вече изобщо нямаше да ни интересува, защото следваше кратко, но стръмно предизвикателство. Или иначе казано, щяхме да последваме съвета на П. Димков: "Не се отдавайте на свръхтленост - това е прекаляване с бездействието."

В тия моменти намирам упование във всякакви детайли от пейзажа. Листенца, камъни, шишарки ме викат и през няколко метра спирам я за снимка, я за откровена почивка.

Въпреки заобикалящата гора се движим по широка и удобна пътека, осигуряваща скорост, добра видимост и възможности за изпреварване...

Радвам се, че след като рязко "настъпих спирачки" за предишния минзухар, който беше в крайно неудобна позиция, този втори бе доста по-благоразположен. По пътя нагоре щяхме да видим още единични екземпляри от тях, а голямото щастие щяхме да срещнем по слънчевия път надолу. Но за това - после.

Напоследък ме обхващат известни съмнения, че клоните се превръщат във фетиш за мен... Вероятно заради специфичните сурови условия в планината, тези са развити по едно направление, което е особено изразително поради тяхната голота в ранната пролет.

А на други дървета просто им е омръзнало да стоят прави и са поседнали на камък.

Трети просто са се изкъртили. В тези корени дори припознах лице.

Преминахме доста мостчета. По тях и по самата пътека все по-настойчиво присъстваше водата в различните й агрегатни състояния, характерни за сезона.

Съдейки по картата това трябва да е Гьорева чешма.

Мозайките от лишеи върху камък всякога ме очароват.

И други абстрактни композиции: преход.

Това вече не е абстрактно - това си е козинката на Чубака. Върхът също е реален - вече сме съвсем близо до него.

Напъпилата планинска пролет на фона на града.

Черно-бяла композиция по природа.

Камен дел (1862 м) на фона на източните части на София. Върховете в района са много специфични с тия камънаци - сякаш някой ги е насипвал да стават по-високи, подозрителни са тия шопи... )

Вече сме на върха, а панорамата към града е отлична. Хайде проверка кой си е вкъщи, кой е навън! И поглед към другите 180 градуса: връх Ушите (1906 м), връх Черната скала (1869 м), а на заден план - Черни връх (2290 м).

Имаше някакво сборище на калинки горе. Това са малка част от тях. Оказа се после, че сме отнесли дори една с нас. Отгоре беше със сигурност, никъде другаде не видяхме. По-късно същия ден щях да прочета предупреждение във фермерските медии за очаквана инвазия. Потвърдено.

"Летящият холандец"; групата младежи наблизо дори го поразпита успешно как е там горе.

Свеж материал.

След снега и най-вече леда килимът от иглички е повече от перфектен да продължим пътя си.

От хижа Бор избрахме да се отклоним от маршрута на качване и да поемем друг. Не затова обаче се спирам върху тая карта. Както може да забележите от маркерчето в долния й десен ъгъл, нейната ориентация е на юг! Интересно дизайнерско решение. Правя опит да разбера автора и това, което ми хрумва е, че ако следваме пътя надолу - според картата и планинския релеф, ще стигнем в града. )

Започва се: първите от многото.

Още, още и още лилави пламъци.

Безгрижният мързел на пейка край хижа Момина скала отново оплете погледа ми в мрежа от клони.

Днес мястото е толкова населено, че не би могло да скрие дори човек, който не е търсен.

Тази поляна я свързвам с един сантиментален спомен от годините, в които все още не бях наясно как точно се озовавах в планината.

Жълтици разни край пътя изсипани.

Движим се все надолу по паважа. Внимаваме с колите, а аз и да не изпусна някой растителен вид.

За финал вадя сопата и ви гоня. Добре, това, което виждате може и да не е, но е желателно да не стигаме заедно до Златните мостове в 3 следобед, защото ще стане съвсем пренаселено. )