Route: 1. The trail to the grave of Hadzhi Dimitar. Length: 6 km (going and return). Denivelation: 50 m. Time: 2 hours. 2. A walk in the village of Svezhen. Time: 1:30 hours.
Статия в "Дневник": HERE.
Движим се от село Мраченик в посока Свежен с изтострено внимание, защото след някой пореден завой предстои да се разкрие началото на пътеката към гроба на Хаджи Димитър на връх Кадрафил. Добре обозначена с информационна табела, тя започва от асфалтовия път, край който има и удобно място за спиране на автомобили. Освен нашият, има още два, като единият тъкмо се готви да потегля с две дами на борда.
Минава 11:30, а на нас ни предстоят три километра до заветната точка.
Спомням си началото на "Пътеводител на галактическия стопаджия" и космическата магистрала, която прокарваха. И ние в момента се движим по широк и добре утъпкан земен път - удобство, което за съжаление се дължи на сечището в непосредствена близост. Почти по цялото му протежение стройно ни провождат наредени дървени трупи на метър височина.
Природата наоколо все пак изобилства. Между клоните припознаваме хижа Свежен, до която не стигнахме... този път! Откри ни се и изглед към старопланинския първенец - връх Ботев (2 376 м).
Серията от изкачвания и спадове в малка амплитуда, която пътеката следва, предпоставя предимно бодра крачка и свежи разговори.
В унисон с потенциалната ми кардиограма се мести и погледът ми, за да не изпусне никоя забележителност от мъхнат характер...
...високостеблена разстителност, представена предимно от дъбов вид...
...и препъни-камъни, маскирани като нежни цветя.
След по-малко от час достигаме лобното място на героя.
По същия път се връщаме до колата, палим и след минути сме в Свежен. Стара е славата му на селото с най-много кръчми в България - 26 според източник в мрежата, но това, което истински ни вълнува, е къде е чешмата. Упътват ни и без да се отклоняваме от главния път, скоро попадаме на точното място. Спираме до малък мемориален парк.
В него откриваме и заветната чешма, която се оказа и богат исторически извор за свеженци, взели участие в Руско-Турската Освободителна война, Балканската война 1912-1913 г., Първата световна война 1915-1918 г. и загиналите за "народна свобода" 1925-1945 г. Препратки към тези събития откривахме и през цялата ни обиколка из селото.
Забравяме за колата, която е паркирана на площада, заключен между парка, общината/кметството (с указана надморска височина 742 м) и пощата, за да продължим пешеходно.
Любопиството ни повежда по най-стръмното направление с надеждата да проникнем в бдящия над парка храм "Свети апостоли Петър и Павел". Разочарованието от заключената врата не ни спира и продължаваме нататък по избраната полу-пътека полу-улица.
Ако целта на дрънкулките е да гонят птиците - май не са им се получили докрай нещата. Ако е да привличат внимание - в играта сме.
Катерим се по обраслия друм. Малко са населените къщи в тази, централна част на селото. Повечето са белязани от разруха в напреднала фаза. Следващите кадри не са предназначение за архитекти със слаби сърца. Затова пък в тях са запечатани скромността на селския бит...
...споменът за борците...
...преходността на човека и вечността на природата...
... разцъфналият живот...
...скритите зад пердето съдби...
...мястото на училището...
...и един заплетен сюжет.
Пак сме на асфалта, но от друга улица. Оттатък пътя, успореден на реката, надничат още фасади - някои останали на тухла, други оптимистично боядисани в бяло.
Там пък, където все още ги има, грижливо пазят спокойствието на дома.
Пътят ни следва шосето по пътя, откъдето по-рано минахме с колата. От ляво и дясно остават сгради, деликатно прикриващи олющената мазилка зад дървета и храсти, отдавна забравили някогашното си достолепие.
Паралелни вселени.
Постепенно губещи сили, но упорити конструкции.
Погледът ми се закача о падащата мазилка, сетне се захваща за гредите и излита през комина, където се оплита в жиците и се връща пак на земята.
Белезите на времето са навсякъде и, все пак, сякаш то е спряло, зазидано във вечния камък...
...погребано в миналото...
...в подземие, откъдето вече отдавна не се опитваше да избяга...
...в реалността на ръждасяли чайки и застинали морски вълни.
Вървим още малко надолу, стигаме до белия дом, след което тръгваме наобратно.
Така успявам да обера и последната гъба...
...изкачвам стъпалата към летящата порта...
...подканена от мистериозно гостоприемство.
На самия бряг на Свеженската река, край пътя е и обновената ракийджиница (вляво) - добро място да отморите тялото и да излеете душата, особено под приканващия шум на водата. С опция и за нощувка.
Дозата оптимизъм за бъдещето на селото се засилва с къщи като тази, грижата на чиито собственици личи в детайла.
И за да оправдая славата на Свежен с неговите кръчми, си взимам довиждане с една от тях. Намира се точно срещу пощата, за която вече споменах, но имайте предвид специфичното й работното време - всеки делничен ден до обед, а събота и неделя - с предварителна уговорка.
Продължаваме в посока Бабек. По шосето спираме на две добре обозначени пътеки към: 1. Античният път и Змейовият полог (свърталище), който е древно тракийско светилище - до самата табела има малко място за спиране на колата, метри по-надолу зад завоя е по-удобно; 2. Тракийско светилище "Люляковото светилище" - подходящо е да се спре при табелата. Те остават за следващия път, но съм сигурна, че дори с тях щяхме да се вместим в еднодневната рамка.
