Взимам печат за книжката със 100-те туристически обекта от жените, които продават продоволствия и сувенири в самото начало на екопътеката "Ждрелото на река Ерма". С бодра крачка си взимаме довиждане с благоустроеното местенце, устремени към природните красоти, които вещаят зъберите пред нас. Скали, за които няколко часа по-късно ще си дадем сметка, че преди всичко са се наточили да ни схрускат.

След минути идва първото предизвикателство: да се озовем на отсрещния бряг на реката. Ниско долу е разкривеното дървено мостче, което несигурно обещава да ни преведе над разпенените води, и, заедно с двете стръмни пътеки, е щипка сол в днешното меню на приключенеца.

Не след дълго навлизаме в първия изкуствено прокопан тунел. Дневната светлина е приглушена от облаците, което способства за по-лесното пригаждане на очите, но без изкуствено осветление това означава, че едва различаваме неравностите по земята. Не забавяме крачка и преминаваме успешно цялата му дължина.

Доста по-късият тунел #2. Продължаваме лежерно по удобния черния път без да се възползваме от множеството опции за почивка, сред които пейки, беседчици и колибки.

Ние сме в северозападната част на "картата". Пътеката ни се движи успоредно на река Ерма, както и на Българо-сръбката граница, засега целта ни е село Банкя (североизточната част).

Отвъд поляната няколко покрива ни мамят за наше село. Увеличението на фотоапарата ми позволява да видя сръбски флаг на един от тях, сиреч намират се зад граничната линия.

Движим се в дивотията, но не срещаме някакви представители на фауната, с изключение на охлювите. На какъв късмет ли е черен плужек да ти пресече пътя? Няма как и да знам, защото, предвид ниската му скорост, не мога да съм сигурна в кой етап на прекосяването е, когато го намираме, и да дали именно той е в основата на по-нататъшния развой на събитията.

Досами горския път виждаме и няколко ограничителни знака. Няма и причина да ги прекосяваме.

Малко, но автентично блатце вдясно от пътя ни.

На метри сме от първите къщи на село Банкя, но ето ти препятствие: мостът на реката е отнесен. По-късно научаваме, че това е станало преди две години, което прави много вероятна възможността и следващия път да го няма. Няма значение, ние и групата веолипедисти, с които разменяме шеги, сме достатъчно свежи да запретнем крачоли и да преджапаме. Когато преминаваме Ерма в тази посока има и специална награда - малкото "басейнче" вляво от хората, където ще покиснем краката с кеф преди отново да нахлузим обувките.

Ето за това говоря.

Правим кръгче около граничната пирамида, за да стъпим символично и на сръбска територия. Тук сме очевидно сме на българска територия, защото от обратната страна табелата е "РС".

Обичайните за такива места запустели къщи може да открием и тук, но при внимателно вглеждане съзираме също оправени покриви, нови пристройи и дори съвсем поддържани къщи и дворове. Селото има късмет с красивата природа наоколо и близостта си до столицата, приканващи гражданите да открият жадуваното спокойствие.

От началото на разходката са изминали не повече от два часа, но благодарение на прохладния и сравнително равен път до тук, не се налага да попълваме запасите в шишетата. Отпиваме няколко глътки от тази, най-вероятно минерална вода. На заден план пък е селският басейн.

Соцколорит на мегдана. Колата е ориентирана в посока на по-нанатъшния ни път: след бърза консултация с жена, която срещаме на пътя, продължаваме напред и тръгваме по стръмното наляво - табела за Ябланишкото ждрело ни подсказва храсталака, в който да се шмугнем. Идеята е да следваме пътеката, която видяхме на картата по-рано, за да затворим кръга, вместо да се връщаме назад.

Пътят е по-тесен и този път вървим в колона по един. Липсват драматични изкачвания и слизания, поради което вниманието ми се привлича от цветятата, които по-рано липсваха.

В широката долина прекосяваме мост с позната конструкция, а настроението ни е в своя разцвет.

Спираме да похапнем, за да продължим с нови сили срещу течението.

Табелите вляво сочат пътя за ждрелото, но тази вдясно подсказва любопитно отклонение на само 19 метра - няма как да не проверим.

Басетската (това успях да разчета?!) чешма. Както и да бяха нарекли цепката в скала, от която се изливаше силната водна струя - интересен феномен е. Наоколо виждаме още няколко такива.

Продължаваме към заветното ждрело. Не се задълбочавам в смисъла на тези табели, но от сегашната си позиция това за природата "отпред, отзад и отдолу" ми е вече далеч по-пониятно, а липсващият ред ми се струва ключов за това, което предстои.

Друго отклонение на метри от основния път ни отвежда да естествена пещера. Привходната й заличка, с размери на стая, за съжаление, е превърната в боклучарник. Продължението, което виждате, е стръмно нагоре.

В шеги и закачки не забелязваме кога играта е загрубяла. Е, кой е първи?

Хахаа, смятате, че продължавам с цветенцата по пътя нататък? Не, не съм помръднала от мястото си от последния кадър; снимам като за последно.

"Долавяш само вечния й бяг. Умираш - тя се носи все така..." (Клас - "Река си ти" https://www.youtube.com/watch?v=VKYOtMpb94w)

Друго си е да стъпваш на твърда земя, пък макар и пътеката ти да е тясна, наклонена и над нея да те притискат тонове скална маса в посока към стръмния склон.

След като пред нас се открива поредната дъсчена конструкция, доста по-смело стъпваме на нея с натрупания вече опит. Демотивиращ обаче е откриващият се пред нас възходящ край...

Надвикваме реката, за да разговаряме помежду си. Дори своите мисли чуваме трудно - течението отмива тревогите по минало и бъдеще, защото се борим със себе си тук и сега.

Прескачаме между двата скални откоса на ждрелото, като метрите, които изминаваме се движат основно във вертикално направление.

На четвъртия час от пътя си взимаме мъдро решение: връщаме се назад. Стигнали сме до пределна точка (приблизително средата на кръговия маршрут, съдейки по онази карта), която не позволява да продължим без да прекрачваме нежелани граници на риска. Решението ни е потвърдено и от голямата група, разпръсната на няколко по-малки, които по отделно засвидетелстват същия аргумент (но и не изключваме възможността всички ние да сме се отклонилили от действителната пътека, бидейки увлечени от приключението). Връщането назад не е леко, но вече ни е известно и се справяме чевръсто. А и на мен вече вече ми липсваше всепречистващото бучене на притисната между скалите река в нозете ми.

Село Банкя: втори дубъл. След кратко съвещание как да стигнем до изходната позиция, решаваме, че разполагаме с достатъчно желание и време (часът е три, остава ни около четвърт разстояние), за да разчитаме на собствените си сили.

Попълвам пропуснатите при първото преминаване впечатления - погледът е личен в домашното пространство зад стъклото на прозореца.

Покрай Ерма отделям повече внимание на дърветата. Впечатлявам се силно от възрастните екземпляри, чиито причудливи форми напомнят на омагьосани същества.

Едно от откритите места, които позволяват добър обзорен поглед на района. Интересна възможност е и да се вгледаме детайлно в самата скала.

Класически изглед към ждрелото на Ерма по начина, илюстриран в стилизираната графика на "100-те обекта".

Един по-близък план, който си заслужихме след перипетиите днес: една друга "река", чиито път е проправило хилядолетното постоянство на водата.

Но какво виждаме горе вдясно - площадка за панорамно наблюдение? Може би ще успеем да научим как се стига до там.

Встрани от пътеката, която в този час е заета от засилен интерес, се уединяваме за последно в прегръдките на ждрелото.

Така ли ще приключи днешната разходка? От двете жени (нали ги помните от сутринта) научаваме, че пътят в противиположната посока води точно до онази панорамна скала, която видяхме преди малко.

През първите минути се движим по разбит път между вилите, а след това се устремяваме по стръмна пътека право нагоре. За по-малко от половин час стигаме до мястото, което по-рано изглеждаше недостъпно (кадърът е заснет малко под върха).

След като поставихме венеца на днешното приключение, се отбиваме и до известния скален параклис в град Трън. Закъсняли сме и ни посреща веригата с катинар, но и това не е малко. Остава за следващия път, заедно с Руй може би и кой знае какво още ще ни хрумне. До скоро!