Няколко месеца изминаха откак посетихме красивите трънски ждрела - на река Ерма и Ябланишкото. Районът обаче все още държеше мислите ни в плен и ето - в началото на месец септември отново поемаме на запад. Този път целта е връх Руй - първенец на едноименната планина.

Мъглата ни съпровожда по целия път от столицата до началото на самата пътека - стигаме до него, след като минавайки транзитно през град Трън, попадаме в село Забел, при което поемаме надясно и скоро започваме да дрънкаме ламарини по черен път. Оставяме колата при една зеленчукова градина в началото на гората. Подгряваме с по една баничка, аз си слагам полара върху суичъра и се отправяме нагоре.

Кръстопътят, на които сме оставили колата, ни кара да си зададем въпроса коя е правилната посока, но още след първия храст виждам табела - голяма и... празна. С изключение на една стрелка, нарисувана със спрей, която ме обнадеждава. GPS-ът ни обаче също потвърждава избрания път, а не след дълго срещаме и първото ясно и конкретно указание за хижа Руй. Лентовата маркировка на маршрута е червена, а пътят за хижата и върха съвпада до етапа на финалната атака.

Още в самото начало виждаме връх Руй, но скоро след това плетеницата от клони го скрива от погледа ни. Движим се покрай реката и не след дълго попадаме на табела с неясен надпис; приближавам се и успявам да разчета: "Манастир "Свети Димитър". Поглеждам наляво и вниманието ми бързо е привлечено от белези на човешка дейност. С все още свежи сили изследователския ми дух не се поколебава дори и за миг!

На два скока се озовавам на поляната пред манастира. Паяжините недвусмислено подсказват, че каменното здание е недействащо и въпреки това изглежда добре поддържано. Годината написана над вратата пък - 1240 г., вдъхва достолепие.

Обратно на "главния път" първите нюанси в огнена гама подсказват края на лятото. Смесицата от широколистни и иглолистни дървета от двете ни страни ме карат да вярвам, че с напредване на есента удобният черен път ще бъде обгърнат с цветно вълшебство.

Утрото е стегнало боровия дъх, но с напредване на деня топлината на слънчевите лъчи изпълва въздуха с аромат.

По пътя на няколко пъти попадаме на разклони - сравнително добре означени като този тук, където табелите сочат обратния път към Забел, към село Туроковци и, разбира се, хижа Руй. Добрата предварителна информация и GPS трака, с който разполагаме, не оставят никакво колебание у нас, но това без съмнение е една добре маркирана пътека.

Знаем, че последният етап от маршрута е по гол баир. Разреждането на сянката и излизането ни на открито вещае скорошен финал. Върхът е пред нас, но пътеката ни поема надясно и знаем, че не бива да се отпускаме.

Вече около два часа се движим непрестанно нагоре. Колоритът на руйската флора и почти безоблачното небе обаче ми дават добро оправдание за кратки паузи. Именно растителността в района се смята, че е причина и за името на планината - от латинското название на смрадликата. Препоръчително е тя да се бере непосредствено преди или в началото на цъфтежа ѝ - юни-юли или най-късно август, което значи, че сме позакъснели.

Пограничната зона ни лишава от обичайното човешко присъствие, но животът тук кипи. В крата ни се прескачат скакалци, наоколо ни обикалят пеперуди, а във въздуха често прозвучават птичи крясъци.

Търпеливият ни ход по стръмното започва да ни награждава с откъслечни картини и анонси на гледките, които ще видим отгоре.

Тук пътищата към хижа Руй и върха се разделят. Ние отиваме направо към върха - въпреки липсата на табела, знаем, че правилният път е наляво. Да, правилно, поемаме по много стръмното.

Този последен етап изисква най-сериозни усилия и мобилизация на волята. Честите спирки са задължителен елемент, но има какво да се види. Освен увеличаващият се обзор нямам и миг време да се разсеям, за да не пропусна някой мимолетен кадър.

Крачейки по бряг от тревиста растителност, не откъсвам очи от вълните на околните хълмове и издигащите се сред тях скали в далечината.

Долу вляво различаваме ждрелото на река Ерма - внушително, погледнато от нивото на реката, от тук едва разпознаваме върховете на околните скали.

Триангулачната точка на върха с надпис: "Български Геогр. Институт 1921 год."

Досами нея е пирамидата с номер 352 с "гравирана" котата на Руй: 1706 м. На гърба на пирамидата пък има надпис със стрелка към сръбския Зелениград. 360-градусовата панорама дава отличен обзор на Трънската котловина, околните планини - различаваме дори Витоша в далечината, а вглеждайки се детайлно, започваме да разпознаваме все повече пирамидки, маркиращи териториите на двете съседстващи страни.

Горе прекарваме доста време - в първите минути поглъщаме гладно околните гледки, но след това бързо се отдаваме на поривите на глада, сетне се изтягаме доволно на тревата.

Час по-късно все пак успяваме да надвием мързела. Разтъпквам се наоколо и под формата на кадри си взимам още няколко сувенира от върха - малък букет...

...и картина в рамка.

Финалното мегаизкачване се равнява на стръмно начало на слизането. Но причината да подгъвам коляно е друга.

Както забелязвате освен пеперуди, обичайният цветен спам също е застъпен и при тази разходка. Неизбежно е )))

А този звяр силно разтревожи плахата ми душеност... Шегувам се, предизвика голямо любопитство!

Завръщаме се в блаженството на боровата гора. По пътя не срещаме никакви хора (единственото изключение са ония с Нивата по пътя от сутринта, както и двамата, които зърнахме за кратко от Руй, че бродят при съседната пирамида, изчезнали бързо и безвъзвратно от полезрението ни).

И ето ни в изходната точка - 6:15 часа след като оставихме колата тук и 1:50 часа след тръгването ни от връх Руй надолу (а него го изкачихме за точно 3 часа). Тъкмо сме приключили запасите си от вода - без възможност за попълване по нашия маршрут, а денят стана горещ - затова бързо се евакуираме от мястото. Още в село Забел се натъкваме на чешма с пет мощни кранчета - пием жадно и спокойно отпътуваме. До нови срещи!