И градът угасва с часове
и наоколо угасва град...
Никола Петров

За първи път срещнах "Софийски магьосници" на Мартин Колев ("Сиела", 2017) в началото на тази година. Случи се в подобаващо приказна обстановка - в стола на почивна станция в планината. Тъпчех прехласнато пържени филии, вдишвах изпаренията от ароматния чай и съзерцавах падащия на едри парцали сняг, когато едно от момчетата тупна книгата на масата в непосредствена близост до мен. И така всяка сутрин през цялата седмица, дето прекарахме горе. Не го попитах защо, по дяволите, я носи със себе си на закуска, но с това си действие я тури в списък ми за прочит. А през следващите месеци заглавието ми попада толкова често, от толкова много места, че започна категорично да си проправя път към първите позиции.
Очакванията ми към "Софийски магьосници" бяха напълно оправдани. Както подсказват името и корицата, действието се развива на територията на обичната ни столица. Сивотата и еднообразието, с които класичеси сме свикнали да обвързваме живота си в големия град, са за обикновените хора. Магьосниците имат привилегията да бродят из улиците на една друга реалност, а Мартин Колев отваря сетивата на читателите си за нея.
В книгата ще срещнете добри, лоши и герои, носещи противоречие в душите си. Образите са слабо развити и по-скоро клиширани, ето защо никой от тях не предизвика някакви особени симпатии у мен. Единствено едно малка драма, която се случи с едно дребно приятелче, почти ме разстрои. Преживях я някак.
Повествованието върви изключително лежерно. Много ми хареса, че не усетих никакви напъни от страна на автора да създава нещо велико. Затова не смятам да губя време и започвам "Софийски магьосници 2. В сърцето на Странджа", а вас оставям с някои вълшебни детайли от първата част:

• "Не бива да взимаш подарък от друг магьосник освен срещу нещо в замяна! Подаръкът те обвързва, а повечето магьосници не са хора, на които би искал да си длъжник."

• "Чудно нещо са старите книжарнички... Човек все изнамира някакви книги, дето уж ги няма отдавна."

• "Добре е да знаеш, че магията често пъти е просто заигравка с човешките сетива."

• "Това е моментът – градът е завършен. Мракът скрива малките, грозни детайли. Само светлините остават. Високите панелни блокове, безнадеждно сиви денем, сега са космически гиганти – притаили дъх, готови за полет. Етажите светват един по един, поднасяйки своите тайни на случайния пешеходец – дребни фигури включват телевизора, дърпат пердето, захващат се с вечерята."

• "След много малко, няколко минутки само, Витоша ще се стопи в черното мастило на нощта, а най-ярките звезди ще блеснат въпреки неона и билбордовете. Сега обаче София е застинала между деня и нощта, между миналото и бъдещето и всеки може да открие в нея онова, което търси. Трябва само да спре за малко."

• "Но децата и пияниците си приличат по това, че никой не ги взима на сериозно."

• "София вече бавно се приготвяше за сън. Това беше един град на непрестанен залез, на вечно привършване."

• "Буря се усмихна и отпи от чася си.
   – Какво виждаш, щом погледнеш града, момчето ми?
   Той обходи с поглед панорамата пред себе си.
   – Виждам блоковете. А също и сателитните чинии, дърветата. Малки човечета по терасите си и джобни колички, наредени по улиците."

• "Знаеш ли какво чувам, щом се заслушам в София?
   – Какво?
   – Джаз.
   Бриян потръпна. Помисли, че му е студено въпреки одеялото и чая. След това дочу музиката. Наистина беше джаз – жив, самобитен, леко налудничав. Като града наоколо."

• "– Колко е красива светлината – прошепна някой в мрака, а след това пристъпи напред.
   [...]
   – Но не можем да я оценим без мрак, нали? – продължи той. В ярката светлина на деня никой не тъгува за слънцето."

"Дневник от панелните блокове" на Никола Крумов е едно книжле от стотина и малко страници, на което не гледам сериозно. Зад него стои добре известният проект "Пощенския кутия за приказки" на Гери Турийска, което ми дава идея за духа на съдържанието. Прелиствам и виждам къси творби от по страница-две – чудесно! ще има с какво да запълвам дупките в графика си. Затова и ни предстои доста време заедно – изчитам други две книги и започвам трета, докато го приключа. Но затова пък е неотменно на ръка разстояние – в дамската ми чанта или жабката на колата.
Прочитам първите редове и съм на земята от смях. Хватката е стабилна и не мога да се събера лаф след лаф, изречение след изречение, история подир история. Основни действащи лица са лирическият герой – разказвачът, неговата любима – Нора, и котката им – Ивелина. Тримата обичайно са забъркани в неволи, предизвикани от несретните добрини на нашето момче. Когато бедата се случи, мяукащото създание си спасява козинката по най-бързия възможен начин (невинаги успешно, но вярвам, че нито едно животно не е пострадало при писането на разказите, дето се вика), а впоследствие мадамата оправя бакиите почти като с вълшебна пръчица и с още по-магическа снизходителност. Ще се запитате какво задържа перфектната жена при този трол. Щастливата развръзка във всеки случай утвърждава отговора: любов.
Към битовите приключения на тези тримата се набъркват и още нещастници. Други разкази съвсем не са за тях, но включват трагикомични стереотипни сюжети по теми, познати на всеки нашенец: институции, гурбетчийство и тъй нататък. Една малка част от тях биха били дори драматични, ако волята на автора не бе друга.
"Дневник"-ът е ясен и прям. Не изисква дълбоко проникновение (с това моля да извините и липсата на подбрани цитати по-долу; жестоките лафове пък преливат и не смогвам да ги отделя), което го прави смилаем навсякъде и по всяко време. Леко циничният изказ е досаден с факта, че в днешно време това е мяра за продаваемост, но абсурдно-реалистичният стил е очарователен.

Постотпускарският мързел си казва своето и затова похващаме септември внимателно и полека. Търсим близка до София дестинация и маршрут, който да не разхищава изгубената по плажовете енергия.
Плана планина звучи като перфектният избор, макар и да не се възползваме от преимуществата на равнинното й било. Началото на днешната пътека е при село Долни Пасарел, а крайната ни цел - хижа Пеюва бука. Предварителната информация обещава полудневно трасе, подходящо дори и за начинаещи. Какви са нашите впечатления - вижте в галерията ТУК.

Едва-що приключих първи том на "То" от Стивън Кинг и се хвърлих във втората част. Заветната, дългоочаквана среща на вече порастналите хлапета най-сетне се случва. Телефонното обаждане на Майк до всеки един от тях вече е предизвикало някои от спомените им, а първата оперативка на групата 27 години по-късно предизвиква силна вълна на емоции. След като сюжетът вече е набрал скорост от предишестващите 500+ страници, едва ли някой се съмнява, че посрещането им в Дери ще е с подобаваща "гостоприемност". Свръхестественият ужас отново е примесен с дори по-плашещата действителност, а нашите герои изпитват обосновани съмнения в съпротивителните си сили. Затова и се подготвих да стъпвам внимателно към предстоящите страници.
Според мен обаче Кинг отслаби хватката във втората част. Започна стабилно и до момента с вечерята в библиотеката сюжетът вървеше както си му е редът. От там нататъка обаче започна един такъв... да се рее. Намесени бяха герои, от които очаквах да изиграят по-съществена роля. По-голям проблем от това е, че главните персонажи се размиха. Силата на повествованието тръгна надолу и макар че посоката действително беше дълбините на мрака, не това имам предвид. Резултатът от това беше един ужасно дълъг финал, чиято кулминация беше чиста фантасмагория, през която силно желаех да премина възможно най-бързо, гонена от досада. За добро или по-скоро за лошо, сюжетът беше разнообразен с акценти върху ценности, изградени върху противоречиви основи. Сексът в канала ми беше напълно излишен.
Финалът по някакъв начин спаси положението. Щастлива съм от положителната развръзка като цяло, но изпитвам донякъде противоречиви чувства за това как им се наредиха работите на героите.
Въпреки изразените недоволства, "То" запазва култовия си статут в моето съзнание. Страшно много харесвам структурата на романа. В този ред на мисли, следете внимателно повествованието, защото авторът непрекъснато прескача между две основни времена – лятото на 1958 и пролетта на 1985, а помежду им намества бележки от още други моменти.
Харесвам много отправените послания. "[...] вярата е нож с две остриета" – страховете като храна за злото и силата, на която се уповават героите, за да го преборят. Когато срещнах посвещението на Кинг към неговите деца в началото на книгата ("магията съществува"!), изпитвах известно недоумение, но сега съм удовлетворена от духа на историята. Заслужава си да се запознаете с нея.

• "Добрите и лошите чудеса трябва да се вземат предвид, о, да, непременно, ала животът си продължава въпреки тях. Внезапният сблъсък с прекрасното или страховитото в десет часа не изключва един-два допълнителни сандвича със сирене по пладне."

• "Но щом пораснеш, всичко се променя. Вече не лежиш буден в постелята с твърдата мисъл, че нещо се спотайва в шкафа или драска по стъклото... а когато наистина се случи нещо неподвластно на разума – системата блокира".

• "И същевременно бе почнал да схваща великия принцип, който движи вселената, или поне оная ѝ част, свързана с успеха и кариерата:  първо откриваш оня смахнат тип, дето се спотайва в теб и все гледа да ти преебе живота. Гониш го до дупка и най-сетне го набарваш. Обаче не го убиваш. О, не. Смъртта е благодеяние за копеле като него. Мяташ му хомота и подхващаш дълбоката оран. Вкараш ли го в браздатам, смахнатият бачка като демон. От време на време даже ти осигурява по някоя хилка. И толкоз. Повече не ти трябва."

• "За истинската сензация е важно не само какво е станало, но и къде е станало."

• "Някои работи трябва да се вършат въпреки риска. Това е първото важно нещо, което осъзнах сам, без мама."

• "[...] може би това е най-страшното. Че не напускаш детството изведнъж, с оглушителен взрив като някой от ония клоунски балони с идиотските надписи. Хлапето в душата ти просто изтича навън като въздух от спукана гума."

• "Мисля, че за пръв път в живота си изпитвах истинска болка, щеше да каже той на останалите. – Изобщо не беше онова, което си представях. Не ме унищожи като личност. Мисля... мисля, че ми даде основа за сравнение – чрез нея открих, че човек може да съществува и в болката, даже въпреки болката."

• "На скейтборд не можеш да внимаваш, мой човек."

• "Бъди верен, бъди храбър, бори се.
   Останалото е мрак."

Бяха изминали не 27, но поне 7 години от последната ми среща с него, Краля на ужаса. Тези от вас, които са чели "То" на Стивън Кинг, вече положително са разтълкували смисъла на първото число. Второто се отнася само и единствено до последния път, когато четох негова книга.
Поводът отново да се хвърля в дълбоките води на творчеството му е новата екранизация на романа и съпровождащото преиздание от миналата година. Известно време не се осмелявах, после просто не се сържах и си взех двете части от голямото намаление покрай 24 май. Изчетох някоя и друга книга и ето че дойде най-доброто време за хоръра – безкрайните искрящи дни на лятото. Освен че помага по-лесно да се мине през страшния сюжет, лятото е и основното време, през което се развива действието. Поне на първата част, която тъкмо приключих.
Още от първата страница Кинг е доволно откровен и не се церемони. Книгата започва с конкретна заявка за смърт и макар че сюжетът се накъсва от препратки към различни моменти от време, скоро черната хроника набъбва със статистическа хладнокръвност. Повествованието набира скорост подобно на Силвър, колелото на Бил Пелтека. Бавно и тромаво в началото, събитията се завихрят и емоциите ескалират. Информирана съм от достоверен източник, че втората част е дори по-смазваща в това отношение.
По отношение на жанровите характеристики пълнокръвните картини на ужаса са по-скоро поносими. Намирам обаче за особено въздействащ ужасът от предстоящото. Докато очаквам още в следващия абзац да ме връхлети неизбежното, осъзнавам, че прелиствам страници, изпълнени с напрягаща детайлност на атмосферата.
Ще призная, освен горепосочените, имаше и друга причина да си взема романа, даже може би основната. Преди време някой някъде беше определил "То" като "Библията на приятелството". Хлапетата-несретници, обединени от борбата срещу чудовището от Канала, създават страшно готина атмосфера във филма. Един от любимите ми моменти е боят с камъни, на който пуснаха "Antisocial" на Anthrax – парче, което вовеки ще свързвам с тая история! В книгата спойката помежду им е още по-ясно изразена, като освен това са детайлно развити и индивидуалните им образи. Изпитвам дълбоко задоволство от начина, по който Кинг представя личностите и пресъздава техните взаимоотношения.
Предстои ми да подхвана втората част на романа. Като обем тя е със стотина страници повече от първата, което ме кара да смятам, че още не съм видяла и половината от това, което Кинг е вложил в сюжета. Летвата е вдигната високо, а докато я прескоча, ето ви няколко цитата дотук:

• "Всичко е много по-трудно, когато го правиш наистина."

• "Може би затова Господ най-напред ни прави деца и ни слага по-близо до земята, защото знае, че трябва много падане и кръв, додето човек усвои този простичък урок. Щом си получил нещо, ще плащаш, каквото си платил става твое... и твоето рано или късно се връща при теб."

• "[...] мисля, че инстинктът е железният скелет под всички наши заблуди, че имаме свободна воля."

• "Едно сляпо родено дете просто не знае, че е сляпо, докато някой не му каже. А дори и тогава има само най-повърхностна представа за слепотата; истински я разбират само онези, които някога са били зрящи."

• "Но това щеше да стане по-късно. А засега светът беше сиво-розов и тих като котешка стъпка по килим."

• "[...] от всичките си създания Господ най обичал камъните, мухите, плевелите и бедните хора, затуй ги сътворил толкоз много."

• "Понякога събитията са като  подредени плочки за домино. Първата събаря втората, втората събаря третата – и готово."

• "– Колко се смеехме тогава – мисли тя. Още един спомен, още една светлинка в мрака. – През цялото време треперехме от страх, ала не можехме да удържим смеха, както и аз сега."

Нагонът скитнически, стар,
оковите на навика разбива
и в спящия отколе звяр
за нов живот кръвта пробужда дива!

Добилото вече устойчивост словосъчетание "дивото зове" ме караше да чувствам едноименната повест на Джек Лондон като прочетена книга. Това обаче съвсем не беше така допреди няколко дни, когато ми се случи да изживея историята.
Срещам Бък - кръстоска между санбернар и овчарка, в слънчевия двор на богато имение. Усещайки, че той ще е в основата на сюжета, се поддавам на лек скептицизъм относно книгата с главен герой куче. Какво пък – все ще премина някак през има-няма стоте страници.
Охолният живот обаче бързо остава зад гърба ни. Не по своя воля заминаваме към северните щати, повлечени от треската за злато. Ето ми приключение! Но за родения и отрасъл като домашно куче Бък се зареждат дълги мили на усилен труд и осъзнаване.
Правилата на Севера са прости и сурови, първични. Животът ти зависи от това дали ще ги приемеш и колко бързо ще ги приложиш. А нашият герой е умник! Удоволствие е да проследиш промяната у него. Сам да се вслушаш в зова на дивото!
Много харесах повестта. Заобичах я – обикновена и истинска, силна. Творбата на Джек Лондон без съмнение се нареди сред любимите ми произведения. Споделям ви полъх от студените ширини, но бъдете сигурни, че цялата повест ще стопли сърцето ви:

• "Беше разбрал веднъж завинаги, че не може да победи човек, въоръжен с тояга. Беше си научил урока и през целия си живот никога не го забрави."

• "Няма честна борба. Паднеш ли веднъж, няма спасение."

• "Беше забележително хитър и умееше да изчаква с търпение, присъщо само на първобитните твари."

• "Много по-властно го завладяха спомените за наследеното минало, които караха никога невидени по-рано неща да изглеждат познати; нагоните (които не бяха нищо друго освен превърнали се в навици спомени за неговите прадеди), загубили силата си в него в по-късни и още по-късни дни, заговориха и се съживиха отново."

• "И често – толкова голяма бе тяхната близост – силата на погледа на Бък караше Торнтън да обърне глава; той мълком отвръщаше на този поглед и в очите му светеше чувството, което светеше в очите на Бък."

• "Убий или ще бъдеш убит; изяж или ще бъдеш изяден – такъв е бил законът той [Бък – б.м.] се подчиняваше на неговата повеля, достигнала до нея от безкрая на времето."

• "Но особено много обичаше да тича в мъждивия здрач на летните нощи, да се вслушва в приглушения и сънен шепот на гората, да чете по знаците и звуците, тъй както човекът може да чете по книга, и да търси туй тайнствено нещо, което го викаше – и буден, и насън, – викаше го по всяко време да дойде."

ПС Със съжаление искам да отбележа, че голямото удоволствие от сюжета на "Дивото зове" беше помрачено от недодяланото издание на издателство "Захарий Стоянов". И друг път съм срещала грешки в книгите, но изобилието им никога не е било такова. Имаше случаи, в които се налагаше да препрочитам изречение, за да схвана смисъла му, заради липсващи или погрешно поставени препинателни знаци. Жалко.

Получих своята покана за Негърския остров едва преди няколко дни и ето че вече пътувам нататък. За разлика от десетимата свои спътници, аз съм наясно защо съм тръгнала. Предстои ми да изживея популярния криминален роман "Десет малки негърчета" на култовата Агата Кристи и тръпна в очакване.
Оглеждам останалите гости и не откривам причина да сме заедно. Взаимно е и ни полазват тръпки на смътно предчувствие. Бързо забравяме за това и се отдаваме на приказки в бляскавата къща, създадена по последен писък на архитектурната мода, на голия остров, далеч от брега.
Твърде скоро обаче десетимата ще седнат на подсъдимата скамейка, а аз, за мое щастие, ще бъда просто мълчалив свидетел на предстоящото възмездие. И до последно ще пазя гърба си от невидимия съдник.
Един дъх ми е достатъчен от началото до края на малкото книжле. Сюжетът се развива стремглаво, лишен от излишно дълбоки послания, които да ме забавят по пътя към развръзката. Хвърлям ви не една, а две ръкавици, и ви очаквам на острова:

• "Може би е добре, дето човек не знае какво го чака."

• "Това е хубавото на един остров... По-нататък не можеш да отидеш... стигаш до края на нещата..."

Причината да си взема научно-фантастичния сборник "Неуговорени срещи" на братя Стругацки е първата поред творба в него – "Пикник край пътя", и по-напред – съветският филм "Сталкер" от 1979 г. на режисьора Андрей Тарковски, създаден по мотиви от повестта. И в двете витае доста мрачна атмосфера, така че се подгответе със специална нагласа, ако убедено желаете да посетите Зоната. Това значи, че имате предварителна идея що е то и не е необходимо да се впускам в допълнителни обяснения. В противен случай ще ви загатна, че това е мястото на може би "пикника край пътя" или може би кой знае какво на някаква по-развита извънземна цивилизация, зарязала разни артефакти при своето посещение на Земята.
Следващите три повести са "Охлюв по стръмното", "Бръмбар в мравуняка" и "Милиард години до свършека на света". "Охлюв по стръмното" е изключително сюрреалистична творба. Действието тръгва от едно село, през Гората към друго после пак през Гората - доста шантави места, дори плашещи на моменти, но като им свикнеш не са. Героите – уж хора (повечето поне) са откачалки, а за диалозите да не говорим. За мен тази повест е по-различна от другите три, но не е особено дълга и макар че на мен не ми хареса особено, е любопитна – не я пропускайте!
Повести #3 и #4 категорично пък хващат вниманието отначало и го държат докрай с пълна мистерия в сюжета.Това ги различава и от първите две, в които не си задавате постоянно въпроса "Какво ли ще се окаже?“ Идеите и в двете са интересни, героите също, взаимоотношенията им.
Нещо, което ме изуми и в четирите творби на Стругацки, е това, че заглавията са изяснени ясно и конкретно. С това авторите могат да спят спокойно, че основните послания са разбрани. Други представям на вашето внимание по-долу, като няма да ги разделям по произведения, защото смятам, че е излишно:

• "Ти си длъжен да правиш добро от злото, защото то няма от какво друго да се прави." - Робърт Пен Уорън

• "Е, нищо, това може да се поправи. Сега всичко може да се поправи. Жив съм."

• "Чудна работа между другото: когато и да отидеш, тези бармани вечно бършат чашите, сякаш от това зависи спасението на душите им."

• "А когато има знания, и богати можем да направим всички, и към звездите да полетим, и докъдето искаме да стигнем."

• "– Правилно, на човек затова му трябват пари, та да не мисли никога за тях..."

• "Разумът е способността на живото същество да постъпва нецелесъобразно или неестествено."

• "Защо нищо да не разбера? Все пак съм инженер..."

• "[...] макар да не бива никога да забравяме, че в нашия евклидов свят всяка пръчка има два края..."

• "Понякога се питам: за какво ли се трепем? Повече пари да изкараме? Ама за какъв дявол са ни парите, като само се трепем и нищо друго не правим?"

• "Да си измислят могат каквото си щат. В действителност никога не става така, както са го измислили."

• "Гадно е да те гледа човек как лапаш, лапаш, а след това тръгваш да обясняваш какво е редно и какво не."

• "И тогава няма много полза от теоретичната подготовка, нито пък стандартните модели на реагиране са достатъчни – трябва сам да минеш през здрачините на морала, да видиш някои неща със собствените си очи, здравата да си опариш пръстите и да натрупаш десетки отвратителни спомени, за да разбереш накрая и даже не просто да разбереш, а да попиеш със своя мироглед тази, някога тривиална мисъл, че на света има носители на разум, които са очевидно много по-лоши от тебе, какъвто и да си ти..."

• "Обаче тази затвореност не била резултат от чувство за малоценност, от усещане за ограниченост или неувереност в себе си. Това било по-скоро затвореност на човек, който винаги е зает. Сякаш не искал да хаби времето си за околните, сякаш бил постоянно и изключително зает със своя собствен свят."

• "– Друг свят, друг свят [...] Нима ви е тясно в този?
   – Ами как да ви кажа... Сигурно е тясно на въображението ни."

• "– Всичко на света е глупост! На света има само един разкош - разкошът на човешкото общуване."

• "Тази проклета интелигентска срамежливост! Не могат ли двама прекрасни хора отведнъж, от пръв поглед да се разкрият един пред друг, да се приемат един друг в душите си, да станат приятели от първия миг."

• "[...] не обичаше нови хора в стари компании, винаги се плашеше, че ще се държат не както трябва и заради тях ще стане неловко."

• "Къде е основният принцип на разума – целесъобразност, икономичност?"

• "Прекалено човешко, значи животинско. Не от разума, от неразумността..."