Денят може и да не беше най-подходящият, но го бяхме решили - тази събота бе отредена на Плана планина. Добре опаковани срещу приятно южния, но доста силен вятър, оставихме колата в едноименното село и се отправихме по черния път, водещ до връх Манастирище. Замислен с идеята да не ни натовари по никакъв начин, маршрутът бе особено лежерен с едва щипка изкачване. Крайната му непретенциозност обаче бе гарнирана с отличен обзорен поглед през цялата разходка - щастие, което обикновено коства многократно по-големи усилия. Вижте сами - ТУК!

Карай, дяволе, верицата му, и каквото сърце каже,
една работа или ще стане, или ще се провали!

Наумиш ли си нещо, карай, и не бой се!
На младостта си юздите отпусни, не я жали!

На мълнията рожба съм и на гърма внук,
и ако ща, святкам и гърмя, и ако пък ща, ръся сняг.

Години прекарах в благоговение пред тежкия "Рапорт" на Казандзакис. Веднъж го подхванах; не сполучих.

Върнах се. Беше август и с точност до дни съвпадаха датите от календара и тези от страниците на книгата; вярвах, че по-подходящ момент не би могъл да се случи. Поглъщах бавно и с голямо удоволствие напоителните описания.

Постепенно южняшката му разточителност започна да попресища храносмилателната система на скромната ми душевност. Подмамена от цитата на задната корица, прекарах известно време в опиянение, докато осъзная сладникавия привкус, който философията на Казандзакис ми носи. Изгубвах се в изобилните терзания на личността и отчаяно се захващах за кратките моменти, които едва стъпваха на земята. Може би в нея (философията; освен в морската храна) пък да се крие тайната на гръцкото дълголетие?

Засега обаче ме отказа от повече патетични душевни терзания в полза на четиво, посветено на обикновените човешки съдби. Докато научите кое е то, оставям ви част от даровете на критянина (да, да, признавам, че прекарахме и доста ценни моменти заедно; задължително искам да спомена и забележителния, пълнокръвен превод на Георги Куфов):

 • "Събирам сечивата си: зрение, слух, вкус, обоняние, осезание, мозък. Свечери се вече, свършва надницата, завръщам се като къртица в дома си, в пръстта. Не защото се уморих да работя, не съм се уморил, но слънцето залезе."

• "Та нали ние, ранените, гладните, лудите глави, железните глави, зарязахме охолния живот и сигурността и начело с теб се хвърляме напред, за да разчупим границите?"

• "оттогава много мои любими същества, които умряха, не слязоха в пръстта, а в паметта ми, и вече знам, че докато съм жив и аз, ще живеят и те."

• "и след един завой на пътя - какъв беше този звяр, каква свежест, каква безкрайна въздишка - цялото море, тъмносиньо, кипящо, само шумове и миризми, се изля разпенено в мен"

• "Никога не виждах повторно нещо по един и същ начин; защото всеки път му придавах ново лице и ставаше неузнаваемо; възобновяваше се всеки миг девствеността на света."

• "Шепнех скришом в себе си: "Авра-ам, Авра-ам" (...) и когато научих, че веднъж взел да коли сина си, обхвана ме ужас (...). И когато учителката ни каза, че онзи, който следва божите заповеди, ще отиде в лоното на Авраам, заклех се в себе си да престъпя всички заповеди, за да се спася от лоното му."

• "Огънят, наводнението, смъртта ми се струваха много приятелски стихии; сякаш и аз бях някаква стихия от техния род, все духове, и се мъчехме да избавим земята от къщите и хората."

• "Искате да научите на ум и разум и богатите ли? Да сапунисваш арапина, само си хабиш сапуна! Богатият, слушайте ме мен, не иска да промени нищо, нито Бога, нито родината, нито рахатлъка си, добре се е нагласил той, а ти колкото си щеш тропай на глухия на вратата."

• "Звяр, сляп, объркан, гладен, но който не яде, срамува се да яде, и който трябва само да кимне на минаващото по улицата щастие и то с готовност ще се спре, но не му кимва, а отваря чешмата и пуска времето да тече без полза, сякаш е вода, и го пропилява, звяр, който не знае, че е звяр - това е младостта."

• "а млад ще рече да се заемеш да сгромолясваш света и да имаш дързостта да искаш да изградиш нов, по-добър."

• "Цивилизацията започва от онзи миг, в който започва играта. Дотогава, докато животът се бори да се съхрани, да се защити от враговете си, да се задържи върху земната кора, цивилизацията не се заражда. Заражда се от мига, в който животът задоволи най-насъщните си подребности и започне да се радва на малко отдих."

• "бях толкова щастлив, че разбрах - това надхвърля човешките права и трябва да намеря начин да се измъчвам за нещо."

• "щастието на този свят е размерено по ръста на човека; то не е рядка птица, която гоним ту по небето, ту в ума си; щастието е домашна птица в нашия двор."

• "от малките добродетели се боя повече, отколкото от големите пороци, защото имат красиво лице и лесно подмамват."

• "Казах на бадема: "Братко, поговори ми за Бога." И бадемът цъфна."

• "В главата ми отново повя вятърът на странстването; докога този вятър ще вее в главата ми? Да даде Господ, докато умра!"

• "За миг понечих да се върна обратно; в мен проблесна най-суровата радост - да не откъсна, да не се порадвам на плода на моя копнеж. (...) човекът в мен победи, закрачих отново."

• "Никога не бях почувствал, толкова осезаемо и с такова изумление, че омразата, преминавайки последователно през разбирането, през жалостта и съчувствието, може да се превърне в обич."

• "Веднъж, когато те свари буря в планината, ти (Ницше - б.м.) писа: "Какво ме е грижа мен за нравствените повели? Прави това, не прави онова. Колко различни са светкавицата, бурята, градушката! Свободни сили, без нравоучения. Колко са щастливи, колко са могъщи тези сили, които размисълът не тревожи!"

• "голяма наслада е да живееш и да работят добре и петте ти сетива, петте врати, през които влиза светът, и да си казваш: "Хубав е светът, харесва ми!"

• "Който казва, че съществува избавление, е роб; защото непрекъснато претегля в злато всяка своя дума, всяка своя постъпка, и трепери: Ще се спася ли? Няма ли да се спася? Ще отида ли на небето? Ще отида ли в ада? Как може да бъде свободна една душа, която се надява? Който се надява, се бои от този живот, бои се и от другия живот, виси нерешително и чака съдбата или божията милост."

• "Вярвам в един свят, който не съществува; но като вярвам в него, аз го създавам; несъществуващо наричаме това, което не сме пожелали достатъчно."

• "Трябва от време на време да се караме, да си строшаваме главите, чуваш ли? Това ще рече обич."

• "Има ли нещо по-истинско от истината? Да, приказката; тя придава безсмъртен смисъл на мимолетната истина."

• "Божа благодат беше и днес денят; всяка сутрин възвръща девствеността си светът и ти се струва, че ей сега на̀ е излязъл от божиите ръце. Та нали няма памет и затова по лицето му не стават никога бръчки, не помни какво е строил вчера, нито го е еня за това, което ще стори утре; изживява сегашния миг като вечност: друга няма, пред и зад нея - Нищото."

• "Не се бой, казвах си аз, не мисли, че понеже си мимолетно животно, не можеш да се намесиш в управлението на света; уви, ако си знаеше силата, щеше вече да си надхвърлил човешките предели."

• "Колкото и малко да имам, пак ми стига; колкото и много да имам, пак не ми стига."

• "Равновесие ще рече неподвижност, неподвижност ще рече смърт."

• "има три вида души, три вида са и молитвите:

   1) Лък съм в твоите ръце, Господи; изпъни ме, за да не прогния;

   2) Не ме преизпъвай, Господи, ще се счупя;

   3) Преизпъни ме, и нека се счупя!"

   Избери!"

• "Кой може в атмосферата на обичта да различи мига от вечността?"