Котката и нейната сянка

Влюбеният котарак

Сърдитият Пирин

"Морт" на Тери Пратчет

Досега не бях се срещала с Тери Пратчет, като изключим това, че е премного популярен, за да нямам представа за творчеството му. Навярно затова в първите страници вложих небивало усилие да схвана всеки отделен детайл от обстановката – мероприятие трагично, което ми коства и време, и ентусиазъм. Оказа се и по-скоро излишно. За щастие славата на автора и собственото ми усърдие ме придвижиха напред, където скоро бях завъртяна от действието.
Доволно завеяният, длъгнест младеж Морт е споходен от късмета да постъпи на работа при героя Смърт. Тяхната среща е основополагаща за сюжета на романа. Като чирак на такава отговорна служба, Морт има за задача да помага безпристрастно за умирането на всеки, чиито час е настъпил. Буйната му младост естествено изпада в противоречие с правилата, което поражда вселенско разцепление на действителността. Възникналите проблеми пък извеждат наяве неговия потенциал и образът му претърпява съществено развитие в хода на книгата.
Морт естествено не е сам в приключенията си. Замесени са както момичета, така и магьосници. Първите съвсем класически са в основата на "драматичната" история. Вторите са ми леко неприятни, защото, оказва се, са големи мърлячи и май повече се насмитат, отколкото да свършат нещо полезно.
Омаяна съм обаче от Смърт. Всеки път е удоволствие да срещам този аристократ и да изследвам напоените с философия разговори, в които е участник. Обаятелен образ, достоен да пребъде във вечността. По-долу ще разпознаете думите му, изписани с главни букви - подобаващ тон за достойната му личност.
Оставям ви с тиха почит към магията на Пратчет:

• "Учените са изчислили, че шансът наистина да съществува такава очебийна нелепост е едно на милион."
   Но магьосниците са пресметнали, че шансовете едно на милион се сбъдват девет пъти от десет."

• "И на твое място няма да се изтърва, че чета, щото хората се разстройват."

• "– Но Вие сте Смърт! Вие се занимавате с убийства на хора!
   – АЗ? С УБИЙСТВА? - видимо се оскърби Смърт. – В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ. ХОРАТА ГИ УБИВАТ, ВЯРНО, НО ТОВА СИ Е ТЯХНА РАБОТА. АЗ САМО ГИ ПОЕМАМ ОТ ТОЗИ МОМЕНТ НАТАТЪК. В КРАЯ НА КРАИЩАТА ЩЯХМЕ ДА ОБИТАВАМЕ СТЪПИСВАЩО ГЛУПАВ СВЯТ, АКО ХОРАТА ГИ УБИВАХА, БЕЗ ТЕ ДА УМИРАТ, НАЛИ?"

• "– Та къде казахте, че е разположена фирмата Ви? - сети се пак Лезек. – Далеч ли е оттука?
   – НЕ ПО-ДАЛЕЧ ОТ ДЕБЕЛИНАТА НА СЯНКА – увери го Смърт. – ТАМ, КЪДЕТО БЕШЕ ПЪРВАТА ПРИМИТИВНА КЛЕТКА, ТАМ БЯХ И АЗ. ТАМ, КЪДЕТО ИМА ЧОВЕК, ТАМ СЪМ И АЗ. И КОГАТО ПОСЛЕДНИЯТ ЖИВОТ ПЪЛЗИ ПОД ЗАМРЪЗВАЩИТЕ ЗВЕЗДИ, ТАМ ЩЕ БЪДА И АЗ."

• "– Аз... ами наблюдавах хората. Гледат Ви, но сякаш не Ви виждат. Правите нещо на умовете им.
   Смърт врътна глава.
   – САМИ СИ ГО ПРАВЯТ. НЯМА НИКАКВА МАГИЯ. ТЕ НЕ МОГАТ ДА МЕ ВИДЯТ, ПРОСТО НЕ СИ ГО ПОЗВОЛЯВАТ. ДОКАТО НЕ МУ ДОЙДЕ ВРЕМЕТО, РАЗБИРА СЕ."

• "– Ти знаеш ли какво става с момчетата, дето задават прекалено много въпроси?
   Морт се замисли.
   – Не знам - отвърна накрая. - Какво?
   Настъпи тишина. Албърт си разкърши гърба и изрече:
   – Да пукна, ако знам. Сигурно научават отговорите. Така им се пада."

• "Хората не искат да зърнат онова, което е немислимо."

• "Прекрачиха през стената. Морт беше по средата ѝ, когато осъзна, че е невъзможно да минава през стени.
   Самоубийствената логика едва не го уби. Усети хладния камък около крайниците си, но един глас изрече в ухото му:
   – ПОГЛЕДНИ ПО ДРУГ НАЧИН НА ПОЛОЖЕНИЕТО. НЕМИСЛИМО Е ТУК ДА ИМА СТЕНА. ИНАЧЕ НЯМАШЕ ДА МИНЕШ ПРЕЗ НЕЯ. НАЛИ, МОМЧЕ?"

• "Тук се продаваше всичко от игли до прозрения за спасението на душата [...]"

• "Имаше нещо във въздуха на града, което не можеше да се сбърка. Веднага налагаше впечатлението за въздух, който доста си е поживял."

• "Беше неудържима като хода на времето."

• "Вярата е сила."

• "Макар и окъпан в алкохол, неговият мозък се опитваше да привлече вниманието му."

• "– И КОЙ Е ТОЗИ КЕФ?
   – Кефът не е някой, кефът е каквото сам си направиш."

• "Гласът ѝ би поддържал млякото прясно поне един месец."

• "Слънцето изпълзя над хоризонта, реши и този ден да си свърши работата и започна да се издига."

• "– Доколкото успях да установя – подхвана посредникът, – не притежавате никаква полезна квалификация или дарби. В такъв случай не сте ли се замислял за учителската професия?"

• "– КАК НАРИЧАТЕ СЪСТОЯНИЕТО, КОГАТО СТЕ СГРЯТ ОТВЪТРЕ И ДОВОЛЕН, И ВИ СЕ ИСКА ВИНАГИ ДА Е ТАКА?
   – Май му викаме щастие."

• "– Толкова ли е просто? Не си ли помогна с магия
   – Само със здравомислие. В края на краищата се оказва, че то заслужава по-голямо доверие."

• "– Какво те подтикна да станеш магьосник? – попита тя глухо, сякаш навличаше нещо през глава.
   – Ами работата е на закрито и не се вдига тежко.  Освен това май исках да науча какво движи света."

• "След жезъла оставаше линия от сияен октарин - осмият цвят в спектъра, присъщ на магията. Оттенъкът на въображението."

• "– Всичко е само в главата ти! - развика му се тя. – Ти си такъв, за какъвто се мислиш!"

• "Вече знаем, че светлината на Диска е мудна заради неимоверното магическо поле. Не е като светлината другаде. Пораснала е, видяла е това-онова и не изпитва потребност да фучи наоколо. Знае добре, че колкото и бързо да скочи в някоя посока, мракът вече я е изпреварил, така че върши всичко полека."

• "Полунощ се плъзгаше над пейзажа като прилеп с кадифени криле."

На пистата

"Ако ти е писано, бомбата ще те намери където и да си"
- предговор, Михаела Клавел Ричардс

 "Цар Плъх" - Джеймс Клавел

Прочетох "Цар Плъх" за отрицателно време - втората причина е, че го взех от библиотеката, а първата - че романът е жесток. Изданието, с което разполагам има и много хубав предговор от дъщерята на Клавел, който, сега научавам, е бил военнопленник в същия сингапурски лагер - Чанги, в който се развива действието. От тук нататък започва художествената измислица.
Действието ме завърта веднага и бързо се сприятелявам с двама-трима от героите. Те самите се запознават едва сега, въпреки че са в плен от няколко години. Говоря, разбира се, за Царя и Питър Марлоу, чиито невидим спътник ставам - доста голямо предимство, предвид изобилието от ситуации, които преизпъват нервите.
На няколко пъти Клавел дава възможност да вдишаме и далеч от вонята на Чанги - при съпругите на някои от героите, които по свой начин носят теглото на Втората световна война. В тези моменти обаче съм преизпълнена с нетърпение да се върна в Далечния изток, откъдето да следя по тайно радио новините за развоя на събитията.
Лек полъх от нагнетения въздух:

• "- Виж сега, като кажеш, че нещо "не е лошо", значи смяташ, че е изключително. Така правиш комплимент на човека, без да го караш да се чувства неудобно."

• "Японците се държат като деца, но имат духа и силата на мъже. Просто гледат на света с очите на дете. За нас тяхната гледна точка е неясна... и неестествена."

• "Светът е джунгла - оцеляват силните, а слабите трябва да умрат. Или ти, или другият. То така и трябва. Друг начин няма."

• "Хората все искат да вземат, без да дават. Затова трябва да ги накараш да мислят, че те ограбват, че ти си тъпият, а те, клиентите, са сто пъти по-хитри."

• "Не е трудно да доставиш удоволствие на един мъж. Ако си жена. И не се срамуваш да бъдеш жена."

• "[...] щом се доверяваш някому и го наемаш заради ума му, дай му възможност да действа."

• "Без бизнеса светът ще загине. А без пари и стабилна икономика кой ще купува книги?"

• "Убивай, измъчвай, изгаряй! Щом е в името господне, всичко е за добро. Какво лицемерие! Хич не ми говорете за вяра, това е най-голямата глупост."

• "- Войната свърши - задавено рече комендантът. - Вземете радиото и ме последвайте.
     Като в някакъв сън тримата изпълниха нареждането му и излязоха навън. Заля ги слънцето, обгърна ги въздухът и те се почувстваха прекрасно."

• "И властва до деня, в който волята му да бъде цар го напусна. Тогава той умря и нахрани по-силните от него. Защото цар винаги е най-силният - непобедим не само заради силата си, а заради хитростта, късмета и силата, взети заедно. Цар сред плъховете."

Съвсем топло-топло интервю от тази седмица, в което с Петър Теодосиев (списание "Българска наука") си говорим за някои любими неща. Чуйте ни и вижте, пък току-виж сте се запалили и вие (ако още не сте, разбира се )) ):

"Сигурно се шегувате, г-н Файнман!" - Ричард Файнман

Седим си ние с Файнман и той разправя ли, разправя. Току се разсмивам на историите му и аха да го прекъсна с реплика, че няма да се вържа на щуротиите му - добавя имена и факти, с които тушира всяка съпротива на здравия разум. Запазвам мълчание с възхита и тръпна да разбера какви ще ги свърши тоя път.
В действителност не го слушам, а чета. Но книгата върви така леко, че напълно съм забравила страхопочитанието си преди да подхвана автобиографията на големия физик. Вместо това сладкодумен и духовит приятел ми споделя любопитство си към света.
Ако заглавието ви е било на премисъл, но от физиката ви побиват тръпки - спокооойно, под ритъма на перкусии и в компанията на готини мадами, се оказва, че тя съвсем не е злото, представено ни от учебниците. И, между другото, съвсем непретенциозно Файнман ще ви срещне с някoи от големите умове на XX век.
Малък анонс на това, което ви предстои:

• "Не знам какъв е проблемът с хората: не учат чрез разбиране, а по някакви други начини - механично или де да знам как. Знанията им са толкова крехки!"

• "Той не знаеше, че аз не зная - а аз наистина не знаех - какво ми каза, а и не знаеше какво му казах аз. Но какво от това! Беше чудесно! Действаше! [...] Но трябва да се прави абсолютно самоуверено. Прави го както трябва, и всичко ще е наред."

• "За всички отговорът беше съвсем очевиден. Проблемът беше, се според едните момчета беше съвсем очевидно, че ще се върти в едната посока, а според другите - в обратната. Затова и спореха."

• "И така, както става във всички разкази за философи, и този път се стигна до пълен хаос."

• "И така, аз веднага установих нещо за билогията: при нея е много лесно да намериш въпрос, който е интересен и никой не знае отговора му. Във физиката трябва да се заровиш по-надълбоко, преди да намериш интересен въпрос, на който не се знае отговорът."

• "Учебниците опростяваха нещата така, че светът да бъде точно такъв, какъвто те го описваха."

• "Спомням си как след изложението ми дойде мой приятел - Пол Олъм, математик, и каза:
   - Един ден, когато направят филм за това, ще покажат как един учен се връща от Чикаго и запознава екипа от "Принстън" докъде е стигнала работата по бомбата (атомната бомба - б.м.). Ще бъде с костюм, ще носи куфарче с документи и т.н. А ти си застанал тук със смачкана риза и говориш така, сякаш не е сериозно и драматично."

• "Ако може да натрупате твърде много експлозивен материал на едно място, той може да се взриви, нали разбирате?"

• "Затова изпитвам много голямо уважение към военните, защото аз никога не мога да реша нещо много важно за пет минути."

• "Винаги съм бил такъв - никога не обръщах внимание с кого говоря, интересуваше ме само физиката. Ако идеята според мен не струва, го казвам направо. Ако ми се вижда добра, казвам, че според мен е добра. Проста работа.

   Винаги съм живял по този начин. Хубаво е, приятно е, ако можеш да го направиш. Късметлия съм, че можех да живея така."

• "И така, за себе си установих, че преподаването и студентите карат живота да не стои на едно място и никога не бих приел предложение за работа, колкото и добро да е то, ако няма и преподаване. Никога."

• "Човек не носи отговорност да бъде на това ниво, на което го мислят другите. Не беше моя отговорност да бъда това, което те очакваха да бъда. Грешката беше тяхна, не моя."

• "Опитах да се противопоставя - това, което правех, нямаше никакъв смисъл,  но в крайна сметка се оказа, че не е така. Всичките ми научни постижения, за които получих Нобелова награда, тръгнаха от тази глупост с клатушкащата се чиния."

• "Накрая обобщих, че не разбирам как някой може да е образован чрез тази система, при която хората си взимат изпитите, учат другите хора да си взимат изпитите и никой нищо не знае."

• "За мен, виждате ли, беше важно да разбирам света."

• "Когато си млад се тревожиш за много неща: да отидеш ли тук, или тук, какво ще каже майка ти. Мислиш го, опитваш да вземаш решение, после излиза още нещо. Много по-лесно е просто да решиш. Решаваш и толкоз - нищо не може да промени решението ти."

• "Дадохме си сметка, че ако в Америка камериерката внесе закуската, а клиентът стои там чисто гол, ще има малко писъци и голяма суматоха. Но в Япония това беше съвсем наред и ние разбрахме, че те са много по-напреднали и цивилизовани от нас."

• "На едно от посещенията ни заведоха на малко, скромно място в гората, където отсяда императорът, когато идва. Мястото беше прекрасно, обградено с вековна гора и поток - наистина беше специално. Цареше спокойствие и изисканост. Фактът, че императорът идваше тук, говореше за по-голяма чувствителност на японците към природата, отколкото имахме ние на Запад."

• "От тогава не обръщам внимание на това, което казват "експертите". Изчислявам всичко сам."

• "Джери се оказа много добър учител. [...] И продължи в същия дух: използва всичко, което според мен е грешка, за да ме насърчи. Нито веднъж не каза, че някъде съм сбъркал, нито веднъж не ме обезкуражи."

• "Самият Джери обаче не си даваше много зор с физиката. [...] Когато се опитах да му покажа принципа на действие на електромагнита, като направих намотка от електропроводник, закачих пирон на връв, пуснах ток и пиронът влезе в намотката, Джери каза: "Ооо! Точно като чукането!", с което уроците ни приключиха."

• "[...] най-накрая разбрах за какво служи изкуството, поне в някакъв смисъл. То носи удоволствие на някого. Можеш да направиш нещо, което някой да иска толкова силно,че да е тъжен или щастлив от проклетото нещо, което си направил! В науката нещата са по-генерални, по-мащабни: не познаваш хората, които оценяват постиженията ти."

• "Обикновеният глупак не е мошеник, с него всичко си е наред. Но този, който се преструва, че не е глупак, е ужас!"

• "Предполагам, че откакто учените направиха бомбите, които се оказаха толкова важни, военните си дадоха сметка, че и ние все за нещо ставаме."

• "И как можеше да се преподава добре, като учебниците бяха написани от хора, които не разбираха съвсем нещата, за които пишеха - ето това не можех да разбера."

• "[...] съпрузите винаги искат да докажат, че съпругите им грешат, - но откри, както често става, че съпругата му беше права."

Пада, пада. Сняг върху сняг.
...
На утрото осъмвам на друга планета. Бяла, заоблена, тиха. Още неизследвана.

Притаила съм дъх в очакване на неизбежното, но не спирам. Пред мен крачат Найден, Присмехулникът, Деян (и той е тук, чрез Групата), Горазд, Зорка, Асен, Поетът, Бранко, Скулпторът, Зиморничавият, Слав, Момчил, Андро, Дара (и да беше знаела, пак щеше; сякаш всички знаеха), Никифор. Преди лавината настроението е угнетено, но сме готови да извървим пътя докрай. А път дори няма. Сами проправяме пъртина до своята лавина.

Снежната мощ разбърква света за сетивата, но избистря погледа върху живота. Подобно на Поетът се вживявам в чуждите истории, които с падането на лавината тръгват като на лента. Трудно запазвам хладнокръвие, докато Групата е погребана жива в белия сняг. Надявам се Блага Димитрова да спаси героите, та дори и само на книга.

В много голяма степен харесах как е написан романът. Поетичният изказ в "Лавина" издига усещането от простата и искрена философия на алпинизма до прилягащите ѝ висоти. Това съвсем не я прави отнесена и далечна, постижима за рекордьори, а напротив - пасва на обикновените, истински катерачи на житейски върхове.

Някои избрани моменти:

• "Диря остава, когато се върви по неутъпкано".

• "Дори когато те укоряват, осмиват, отричат - пак потвърждават твоето съществуване."

• "Ние сме завладени от планинското притегляне, обратно на земното, не надолу, а нагоре. Може би това е древният стремеж да се противопоставим на земното притегляне."

• "Прекалено пълнолетни сме, за да приемем мисли и образи без верижката на смисъла."

• "Вие, дисциплинираните, сте нарушение на природата!"

• "Силен е не онзи, който може да се изкатери до голяма височина, а онзи, който не допуща да се смъкне по-ниско от веднъж постигнатото."

• "Ето какво е лавината.
   Чист, невинен, натрупан сняг. Спи и сънува най-белите сънища.
   Кротък. Пазѝ се от кротките!"

• "Безбройни стъпки е животът, а пък смъртта - една-единствена, която те отвежда най-далеч."

• "Животът чрез смъртта е изразен."

• "И всички сме свързани с едно невидимо въже, сплотени със стремеж към един връх, пресовани в една лавина."

• "Всеки сам си създава лавината, която ще го погълне."

• "Вече нищо не се случва в този запланиран, научно обяснен и електронно изчислен свят."

• "Всяка скала си има свое излъчване. Една ме успокоява, друга ободрява, трета събужда в мене енергия. А забелязал съм, някои канари в Рила ме променят, правят ме различен от всичко, което предполагам за себе си."

• "Страхът да не станеш смешен - най-отчаяният стимул за човека."

• "В този ден тя избира себе си: колежка на раздрани облаци. Тен с цвят на прегоряла пшеница. Коса, изпръхнала от вятър и слънце, с дъх на чубрица. Навик за самостоятелно мислене."

• "Станцията на връх Ботев. Слънце над облаци. Облаци под тебе. Върхът изглежда откъснат от земята, плуващ в безкрая. Като че ли това е някаква космическа междупланетна станция. Рупорни параболични антени като огромни уши, обърнати на всички посоки, подслушват вселената."

• "В сивото утро будилникът дебне, за да забие звънтяща бургия право в сърцето на топлия сън."

• "Всичко в тебе е бегло, преходно и все закъсняващо.
   Все си "ще бъда" и "щях да бъда", никога истински "аз съм"."

• "Страхът от живота е по-голям от страха от смъртта."

• "Камък да стисне, вода ще пусне - за да ѝ поднесе в шепа да пие."

• "Откупът на независимостта на жената е самотата."

• "Асен обгръща рамото ѝ с ръка и шепне поверително в ухото ѝ:

   - Единици от жените са способни на най-голямата близост между мъжа и жената!

   Дара се отдръпва:

   - Има ли такава?

   Асен я изчаква да се приближи отново до него:

   - Приятелството! Любовите минават-заминават, приятелството си остава!"

• "Любов - тя иде и всичко обръща наопаки,
   и хаосът се подрежда най-после във мене."

• "Защото върхът се измерва от най-дълбоката пропаст под него."

• "Враждебните сили са наши приятели. Те моделират от гранит характера ни."

• "Как е мечтал да види разкопките на Помпей. Не е могъл да отиде в Италия. Само с въображение е бродил по някогашния град, затрупан от лавината на вулкана. Видял е повече от другите, които са го посетили и кръстосали с уморени, сънени туристически крачки."

• "Снежен човек.
   Гори гняв в очите от въглен. Надигнал си дълга метла, та преспите да пометеш, наивнико снежен човек!
   Въставаш срещу мразовете, а топлата, искрена пролетнадушваш с носа си от морков, мечтателю снежен човек.
   Ще дойде тя, русата пролет с небеснозелени очи, и ще те погали с южняка, мой влюбен снежен човек.
   И ти ще заплачеш от радост, че злостният мраз е сразен, и ще се стопиш цял от нежност, мой храбър снежен човек.
   Ти сам си поиска това!"

• "Той се кълне в себе си: не искам никого така да измъчвам със своята преданост. Най-противното е да накараш някого да ти бъде задължен за нещо."

• "Има ли по-лошо от това да натрапваш някому своята добрина?"

• "Пролетната привечер е локвено-свежа.
   В такава вечер трябва да се появи едно момиче. Цялото му същество трябва да е искрящо от очакване. Ако не се появи, ще го измислиш, ще го създадеш от този прозрачен въздух, наситен с копнеж."

• "Всъщност всяка стъпка е към смъртта. Само че зависи от стъпката: ако е по-дръзновена, тя върви по-пряко към смъртта и живата памет. Ако е по-предпазлива, повтаряща чужди стъпки все из отъпкани пътища, тя удължава разстоянието, но върви към по-сигурна смърт, към пълна забрава. Избирай!"

• "Една лавина ме причаква, отдето и да мина - една лавина е в засада.
   Това е моята лавина.
   Със собствените свои стъпки ще я подсека.
   Отдето и да я заобикалям, и все да се озъртам, знам, всички пътища ме водят към моята лавина. Право там."

• "- Иска ли жертви изкуството?
   Поетът реагира живо, сякаш се е борил с тази мисъл:
   - Не! Решително не! Ако ти се струва, че правиш жертви, значи преследваш някаква цел: успех, слава, забогатяване, награди, титли. Изкуството не иска от тебе отделни жертви. То те иска цял-целеничък. А това не е жертва, а призвание."

 • "Щом есента остарее, градът се превръща в гола, ветровита, мъглива, мокра сивота. Най-хубавото време за съсредоточаване навътре в себе си."

• "Всъщност долу в града е затворен свят, сам за себе си. Заграден от студа и вятъра със стени. Отделен от земята и камъните с асфалт. Захлупен за дъжда и звездите с покриви. Човек от човека разделен със стени, заключен в килийките на апартаментите и колите. Енергията, която е дадена на живите същества да се борят със суровата природа, се изразходва в изкривена посока: боричкане между хората, завист, изтласкване с лакти. Смелостта се подменя с лукавство."

• "Човекът може всичко да загуби по пътя: младост, здраве, сила, вяра, памет, име. Запази ли смеха си, той остава човек."

• "Ако бяхме знаели, пак щяхме..."

• "Смазваща е тази тишина - абсолютна, лунна и безлюдна."

• "Доброто име не се "пази", не се заключва зад седем врати. То се създава всеки ден, всеки час."

• "Остарявам! Най-страшната форма на измяната. Самоизмяна. Дезертирам от своя път, избран в младините. С поведението си на предпазлив, ненамесващ се човек опровергавам своята младост."

• "Хората гледат: скала. Спират. Връщат се. Няма път. А и скалата е път."

• "Умората е велико благо за човека! Само когато си уморен, усещаш сладостта на глътката вода от една пряспа, нежността на вятъра от един полъх, силата на любовта от един поглед."

• "Всичко свое нося със себе си! Нищо повече не ми трябва! Нямам нищо за губене. Никой, дори смъртта, не може да ми отнеме нищо. И затова не се боя от нея. Смел е оня, който няма какво да губи, няма какво да стиска в шепа!"

• "Паметта - най-хубавият свят, достъпен за човека."

Страница 4 от 26

Бюлетин

Име:
Имейл:

Календар

Август 2019
П В С Ч П С Н
1 2 3 4
5 6 7 8 9 10 11
12 13 14 15 16 17 18
19 20 21 22 23 24 25
26 27 28 29 30 31

Приятели и каузи

КЛУБ "ЕКСТРЕМ" koral trans  ЗА ДЕЛФИНИТЕ СТАРИТЕ ГОРИ

 

© 2019 Таня Славова