— На първата чаша чай с човек от моя народ ти си непознат, при втората — почитан гост, при третата — член на семейството, а за своето семейство ние сме готови да сторим всичко, дори да умрем.

Първите страници на най-новото ми четиво преминават под звуците на "The End" от The Doors. Не защото действително слушам песента в момента, просто гледките, които се "откриват" пред очите ми напомнят история, разказана ми от мой приятел алпинист: нейде из Памир, в палатката звучи същото това парче, а отвън се разнася грохотът на лавина. На покрива на света ни отвежда в своето начало и "Три чаши чай" – биографична книга за бившия вече алпинист Грег Мортенсън, написана със съдействието на журналиста и писател Дейвид Оливър Релин.
Ако разреденият въздух не ви понася, бързам да споделя, че четивото е посветено не на височинния спорт, а на филантропското дело на Мортенсън. Историята все пак започва с ключовия момент на неуспешното му изкачване на К2 през 1993 г., което го отвежда в Корфе – затънтено пакистанско село, обитавано от една от най-бедните общности в света. Срещата с местното население е повратна точка в живота на алпиниста. Критична за жителите е липсата на училище и Мортенсън се ангажира да промени това.
С връщането си в Щатите той подема инициатива за набиране на средства, но колелото се завърта мъчно за никому неизвестния Грег, сам разполагащ с ограничени ресурси и повече напомнящ неудачник. При все това, упоритостта му го отвежда до срещата с Джийн Хоърни, който става първият ключов дарител. През първата половина на книгата се разказва именно за трудностите да се случи построяването на това първо училище, като действието прескача ту сред суровата красота на централноазиатските планински титани, ту в благоустроения Запад, гледащ с романтична представа на този далечен свят, чужд със своите проблеми. Включени са и интересни бележки от детството и младежките години на Мортенсън, белязани от живота със семейството му в Африка, "в сянката на Килиманджаро", връщането в Щатите, военната служба в Германия, постъпването в колеж и увлечението му по алпинизма.
Въпреки интересните детайли и впечатляващи пейзажи в първата половина на книгата, доста повече ме запалва втората. След средата динамиката на действията вече е на друго ниво: през 1996 г. по предложение и финансиране на Хоърни, Грег Мортенсън основава Централноазиатския институт, около който започват да се трупат и средства, и съратници за изграждането не само на плеяда от училища, но и на други обществени центрове, както и инфраструктура, с която да бъдат подпомогнати хората.
В разказът постепенно навлизат местните религиозни фундаменталисти и военните конфликти от края на 20 и началото на 21 век. Ставам "свидетел" на атентатите от 11 септември 2001 г. в САЩ и последствията от тях, но на територията на Пакистан и Афганистан. Междувременно, далечни на картата и в съзнанието ми, двете страни, придобиват все по-ясни очертания със своите граници и същност.
Докато чета книгата, полюбопитсвам допълнително и проверявам в мрежата. Достоверността в бестселъра на Ню Йорк Таймс е оспорена, което хвърля смущаваща сянка на съмнение върху документалния характер на историята. Вълнуващият разказ обаче я кара бързо да избледнее. Доколко има моменти, които са преувеличени, аз не съм се задълбочавала да изследвам. Вярвам обаче, че "Три чаши чай" създава цялостна реалистична представа за бита на хората с неговите несгоди, радости и обичаи, с фокус върху проблемите, свързани с образованието, в основата на избуяващия фундаментализъм. Пропита с дълбок хуманизъм, тя завършва с благодарности към всички спомоществователи на Мортенсъновото дело и списък с възможности за съдействие от страна на читателите, сред които закупуване на книгата от www.threecupsoftea.com. У нас тя е издадена от ИК "Хермес" през 2010 г., в превод от английски на Светлозара Лесева.

• „Еверест е сурова и негостоприемна необятност. Отправянето на предизвикателство към него е равнозначно на обявяване на война. Щурмът на върха трябва да се планира с вещина и безпощадност с каквито се подготвя военна операция. И когато битката приключи, планината остава все така непокорена. Няма победители, само оцелели.“

• „Сега, когато можеха да се върнат още същия следобед, имаха възможност да се виждат със семействата си всеки петък, обяснява Мортенсън. Мостът скрепи връзките между майки и дъщери и направи жените много по-щастливи и много по-малко изолирани от света. Кой да предполага, че нещо толкова просто като един брод над реката ще им помогне да станат по-свободни и силни.“

• „Седяхме на една маса, смеехме се и кротко сърбахме чай, разказва Мортенсън. Един неверник и представители на три враждуващи течения в исляма. Тогава си помислих, че щом въпреки различията си се погаждаме толкова добре, можем да постигнем всичко. И ако Великобритания е господствала над тези земи с девиза "Разделяй и владей", то моето мото ще бъде: "Обединявай и владей."

• „Ако искаме да повлияем благоприятно върху една култура, да осигурим равноправие на жените, да подобрим хигиената и здравеопазването и да намалим смъртността сред децата, отговорът е да осигурим образование за момичетата.“

• „Бащи и родители, призовавам ви да принесете своите най-искрени усилия, за да получат децата ви дара на познанието. Ако не, те ще бъдат като овцете, които пасат на полето на произвола на стихиите и страховитите катаклизми, които преобръщат познатия ни свят."

• „Единственият начин да унищожим тероризма е като направим така, че обикновеното население на тази страна, която откърмва атентатори, да се научи да ни уважава и обича, заключавал той, както и като самите ние се научим да им отвръщаме със същото. Каква е разликата между гражданина, полезен за своето общество, и терориста? Според мен разковничето е в образованието.“

• „Останахме само минута, колкото да ме представят, разказва той. Ще ми се да можех да се похваля,че съм казал на Доналд Ръмсфелд нещо много умно, нещо, което да го подтикне да се усъмни в цялата си стратегия във войната срещу тероризма, но всъщност почти през цялото време зяпах обувките му."
   Не съм познавач, но дори за мене бе видно, че са много хубави. Изглеждаха скъпи и блестяха от чистота. Спомням си още, че министърът носеше изискан сив костюм и миришеше на одеколон. И тогава си помислих, че макар Пентагонът да бе станал пряка жертва на атаките от 11 септември след като в него се заби един от самолетите всъщност тук бяхме безкрайно далеч от войната, от жегата и прахоляка в Кабул.“

• „Тази победа ме накара да се засрамя, казва Грег. Ето какво излиза — консервативният ислямски съд в сърцето на шиизма в Пакистан защитава един американец, докато в същото време Америка, страната, която претендира за справедлива съдебна система, държи в продължение на години мюсюлмански военнопленници в Гуантанамо без повдигнати обвинения.“