"Софийски магьосници 3: Вещиците от Витоша" от Мартин Колев

На шега, на майтап си прочетох и третата книга от българската фентъзи поредица на Мартин Колев. Да, да, закъснях малко, но съгласете, че излязлата през септември 2019-та „Софийски магьосници 3: Вещиците от Витоша“ съвсем спокойно още си се вписва в категорията топла-топла, особено в контекста на творческия ентусиазъм в жанра у нас. Атмосферата, в която се посветих на тома, за мен си беше направо гореща предвид няколко обстоятелства, едното от които беше, че с изчитането му застъпих лятното слънцестоене – ключов детайл и в настоящия сюжет.
Четирите празника – Благовец и Секновение, Единак и Еньовден, аналогично пролетното и есенното равноденствие, зимното и лятното слънцестоене, оказва се, са на почит във вещерския свят. Обаче се явяват и моментите на максимална уязвимост на нашия свят под напора не демонските набези. Успешната досега защита незабелязано е изтъняла страшно до неузнаваемост и нашите герои ще трябва да действат бързо. Под „нашите“ разбирайте познатите ви вече оцелели от предните две книги – кой повече, кой по-малко активно, плюс вещерското сборище от Витоша.
Въпреки че половината от действието се развива традиционно по софийските улици, другата част този път е изнесена под черновръхския покров. Добър или лош избор за битието в комуна, което изглежда, че вещиците съблюдават, е почти градския парк на столицата – няма да коментирам, но изборът на една от арените в повествованието е ТОП. От предварителните анонси знаех, че в третите „Софийски магьосници“ ще бъде включена Живата вода – пулсиращ извор, скрит сред южните склонове на планината. Местността безспорно носи магия още със самото си споменаване, а детайлите, свързани с нея подсилват вълшебния ѝ ореол. Това обяснява и мястото ѝ в моя житейски път, крайъгълен камък, в който е дисертацията ми с обект пещера Живата вода.

Дали за да оправдая собствените си очаквания – смятам, че мога да поставя най-висока оценка на най-новия роман на Мартин Колев и да заключа, че творчеството му следва линия на положително развитие. Не очаквайте, разбира се, велика творба, но бъдете сигурно, че и „Софийски магьосници 3“ може да бъде поставен под знаменателя „приятно и леко четиво, без излишни творчески напъни“ досущ като предходните два тома. Ако искате фентъзи приключение „за една нощ“, то може да разчитате, че ще си прекарате приятно. Оставям ви малко от вълшебството тук:

• „Безплодното мислене е просто загуба на време. Трябва да дресираш мислите си тъй, както се дресират диви коне."

• „Бях носил едно и също лице твърде дълго, а това винаги води до усложнения."

• „Всички повтарят, че противоположностите се привличат. Никой не добавя, че накрая се сблъскват с все сила."

• „Това не беше зимното слънце, което изниква за малко и наглежда владенията си, преди отново да потъне в облаците. Не, това бе пролетното слънце – меко, но опърничаво. То се връщаше, събрало сили след дълго заточение, за да предяви претенции над законния си престол."

• „Представя нямаше колко е часът. Тук, в планината, времето течеше по съвсем различен начин. Долу, в града, всички се надпреварваха да те въвлекат в съмнително спешните си дела, нещо постоянно се случваше и водеше към строго определена цел. Тик-так... Трамваи сменяха поради ремонт маршрута си, табла измерваха нивото на фини прахови частици, а хората все се гневяха на нещо. След седмица дори не пемнохе какво е било."

• „Сърцето му винаги леко се свиваше в този момент – момента между величествения залез и тихия, хищен мрак. Сякаш някакво наивно, праисторическо гласче се обаждаше в главата му и проплакваше: "Къде отиде слънцето? Дали наистина щеизгрее отново?"

• „Вечно усмихнатите хора сигурно не караха 12-часови работни смени. Инак щяха да знаят, че след кръстословиците радиото е най-ефикасният начин за убиване на време."

• „ Липсваше ѝ задъханият, игрив софийски джаз, но се учеше да цени и планинската музика. В монотонната, безкрайна симфония на Витоша участваха и къркорещата земна утроба, и ромолящият поток, и темпераментният вятър. В шумолящите листа пееха унесени кукумявки, а от мрака долитаха причудливи звуци, чийто източник невинаги беше ясен."

• „Избягваше да пъшка – намираше го за досаден признак на остаряването. Всички старци го правеха, сякаш държаха да напомнят за присъствието си."

• „Пъкълът, от който хората се бояха, не се намираше под краката, а в главите им."

• „Не ми трябват малко умници, а много глупаци."

Публикувана в Дневник

„Действителността, както винаги, ще се окаже много по-странна.“

Миналогодишното издание на фестивала Cinelibri ме подкани да се присъединя с повече от една прожекции на филми по книги с вълнуващи за мен сюжети. Наложи се дори да редуцирам списъка, за да не злоупотребявам с придружителя по неволя. Първите билети, които взех обаче, и то съвсем категорично и безапелационно, бяха тези за „2001: Космическа одисея“ на режисьора Стенли Кубрик.
Над двата часа научнофантастична еуфория държаха сетивата ми будни през цялото време, за да не пропусна детайл, който би ми коствал разплитането на сюжета. От кресливата зора на човечеството, през първите сечива – костта на мъртвото животно, „еволюирала“ в сателит 3 млн. г. по-късно, космически кораби, изкуствен интелект и, в крайна сметка, до... Срвъхчовек? Основна музикална тема на филма е базирана на „Also sprach Zarathustra” („Тъй рече Заратустра“) – емблематичната музикална поема на немския композитор Рихард Щраус, композирана през 1896 г., вдъхновена от своя страна от едноименното философско произведение на Ницше, публикувано през 1885 г.
Неволно успявайки да прескоча между милионите години и да се фокусирам върху няколко исторически момента, редно е да спомена, че препратката към 2001-ва в заглавието на космическата одисея има отношение само и единствено към научнофантастичния характер на повествованието. Филмът излиза през 1968 г. и, да, представя по феноменален аудиовизуален начин идеите на сценария, зад чието създаване стоят умовете и на Кубрик, и на Артър Кларк.
Първото действие на книгата, там отдавна в миналото, за мен остава един от най-специалните моменти в историята. Блогоговея пред случайността, шанса еволюцията да направи крачка в посоката на правилния, но дълъг, ужаааасно дълъг път, по който предстои да се решават още много неизвестни, най-вече от страна на естествения отбор. Историята на Муун-Уочър – човекът маймуна, който без сам да съзнава, става първият на Земята, отправил поглед към небето. Изобретяването на сечивата – съвсем примитивни – пак плод на случайността, което ще окаже ключова роля за благоденствието на племето. Пак те, милиони години по-късно, може би ще се превърнат в заплаха за него? Появата на речта, която добавя към настоящето миналото и даде бъдеще. В тази първа част Кларк спира вниманието си върху всички онези елементи на днешния живот, с които разполагаме наготово, но коствали хилядолетни стъпки на бавно надигащата се човешка цивилизация.
Във второ действие вече пътуваме към Луната. Там се срещаме с екипа от първите заселници, пребиваващи в силно ограничените, но приспособени за живот пространства на иначе мъртвия земен спътник. Тук вече авторовите нагласи изпреварват актуалния ни прогрес. Още по-напредничава (може би) е находката в кратера Тихо – сигурен знак за наличието на извънземен разум! Това е вече познатият ни монолит от първа част, явяващ се и своеобразен двигател на еволюцията в романа на Артър Кларк.
Може буквално да се каже, че получаваме сигнали от кораба майка. Защо да не пратим някой да провери? А помните ли историята с кучето Лайка? В трета част летим към Сатурн. Как и кога ще се върнем – ясно е, най-вече на хартия. Екипажът на космическия кораб „Дискавъри“ включва трима души в хибернация, двама, които обгрижват апаратурата и държат връзка със Земята по време на пътуването, и един шести член има грижа нещата да се вършат под конец. Без съмнение тук най-любопитен е образът на Хал 9000 – изкуственият интелект на мисията. Дали той е топ инструментът в ръцете на хората, или сам той е върховният човек? Последното твърдение би прозвучало еретично, но познавайки личността на Хал и склонността му не само да мисли, но и да чувства, в представите ми го отдалечава от идеята за сечиво и го слага редом с хората. Въпреки това той допусна своите грешки и титлата „Свръхчовек“ все още остава вакантна.
Нервната криза на кораба е основна тема на четвърта част. На Боумън – последния оцелял човек от екипажа, му се налага да извърши своеобразна лоботомия на блестящия, но болен ум на Хал. След това остава сам и потъва във все по-плътно обгръщащия го сюрреализъм с приближаването на Япет – един от спътниците на Сатурн и цел на мисията. Психеделичните изживявания преливат от страниците на пета и шеста част, за да свърши всичко там, където е започнало.
Искате още от същото, така ли? „Една одисея в космоса през 2001-та година“ е първа книга от цяла една тетралогия. Втора в поредицата е „Втора одисея: 2010“, излязла през 1982 г. и екранизирана през 1984 г. Следваща е „Одисея в космоса 2016“ (1988 г.) и накрая – „3001: Последната одисея“ (1997 г.). От моето първо пътешествие в света на Артър Кларк пък получавате няколко „картички“ със следното съдържание:

• „От всички създания, които досега бяха тъпкали Земята, първи хората-маймуни се загледаха в Луната. И въпреки че не би могъл да си спомни това, в ранната си младост Муун-Уочър понякога протягаше ръка и се опитваше да докосне това призрачно лице, което се издигаше зад хълмовете.“

• „В душата му обаче се бе промукнало недоволство и той беше съкратил с една малка крачка разстоянието, което отделяше маймуната от човека.“

• „Това беше бавен, мъчителен процес, но кристалният монолит беше търпелив. Както той, така и подобните нему копия, разпръснати по половината земно кълбо, не очакваха да постигнат успех от всички хора маймуни, участващи в експеримента. Дори и стотици неуспехи нямаше да имат значение, докато само един-единствен успех можеше да промени съдбата на света.“

• „Сега времената се бяха променили и наследената мъдрост от миналото се бе превърнала в глупост.“

• „По планетата се разспространяваше бавно ново животно. То изхождаше от сърцето на Африка и беше толкова рядко, че трудно можеше да бъде забелязано сред гъмжилото от милиарди същества, бродещи по сушата и населяващи моретата. Не съществуваше доказателство дали то ще преуспее и дори дали ще оцелее: на този свят, където толкова много по-силни животни бяха измрели, съдбата му все още стоеше колебливо на везните на живота.“

• „Тези, които правеха сечива, бяха преобразувани от собствените си сечива.
Защото употребявайки тояги, боздугани и кремъци, ръцете им бяха добили сръчност, която не се срещаше никъде другаде сред животинския свят и която им позволяваше да си изработват нови, по-добри сечива, които пък на свой ред още повече развиваха крайниците и мозъците им. Всичко това представляваше ускорителен кумулативен процес; и като краен резултат се появи Човекът.“

• „И някъде дълбоко в мрака на изминалите векове те бяха изобретили най-важното от всички сечива, въпреки че то не можеше да бъде нито видяно, нито докоснато: те бяха се научили да говорят и по този начин бяха спечелили първата си голяма победа над Времето. Сега познанията на едно поколение можеше да бъдат предадени на следващото, така че всяка епоха можеше да се възползва от постиженията на хората, живели преди това.
За разлика от животните, които познаваха само настоящето, Човекът се бе сдобил с минало и бе започнал вече да гледа към бъдещето.“

• „Копието, лъкът, пушката и накрая направляваният снаряд бяха оръдие с голям район на действие, но не и с безкрайна мощ.
Без тези оръдия човекът никога нямаше да завоюва свя свят, въпреки че често ги използваше и срещу себеподобните си. Той беше вложил в тях сърцето и душата си и в продължение на стотици години те му бяха служили вярно.
Но днес, докато тези оръжия съществуват, неговите дни ще бъдат преброени.“

• „Необходимостта от международно сътрудничество беше по-наложителна от когато и да било, но въпреки това съществуваха толкова граници, колкото и по-рано. В продължение на милион години човешката раса бе изгубила твърде малко от своите агресивни инстинкти […]”

• „Аз съм само бивш астроном; от години не съм се занимавал с истински научни изследвания. Сега съм научен експерт; това означава, че нищо не знам за каквото и да било.“

• „Колкото по-чудни бяха комуникационните средства, толкова по-тривиални, безвкусни или потискащи изглеждаха представянието от тях информации. Злополуки, престъпления, природни бедствия, заплахи от конфликт, мрачни уводни статии – всичко това като че ли беше главната цел на милионите думи, излъчвани в етера. И все пак Флой се запитваше дали положението наистина бе толкова лошо, защото утопичнитевестници, както той отдавна смяташе, щяха да бъдат ужасно скучни.“

• „Наближаващите лунни планини коренно се различаваха от тези на Земята. Липсваха им ослепително белите снежни шапки, зелените, плътно прилепнали одежди от растителност, движещите се корони от облаци. Въпреки това острият контраст между светлината и сянката им придаваше странна своеобразна красота. Тук законите на земната естетика не намираха приложение. Този свят бе оформен и изваян от сили, различаващи се от земните, действали през епохи, непознати на младата, тънеща в зеленина Земп с нейните бързо сменящи се ледени периоди, бързо покачващи се и спдадащи морета и нейните планински вериги, разтапящи се като мъгли в ранна утрин. Тук възрастта бе нещо незабележимо – но не и смъртта, защото Луната никога не бе живяла – поне до настоящия момент.“

• „Всъщност разговорът продължаваше, но той се извършваше от машините, които си разменяха импулси, хиляда пъти по-бързи от разговора на бавно мислещите им създатели.“

• „Разумни същества с много нисък ръст са нещо недопустимо. Необходим е един минимален размер на мозъка.“

• „Само на варварина е присъщо да унищожи нещо, което не е в състояние да разбере.“

• „Фина мрежа от антени приемаше минаващите край него радиошумуве непрекъснато съскане и пукот на онова, което Паскал преди много години наивно бе нарекъл „тишината на безкрайното пространство“.

• „Това беше част от истинското съкровище на човечеството, по-ценно от всичкото злато, заключено (без всякаква полза) в хранилищата на банките.“

• „Изкуствени мозъци можеха да се получат чрез процес, поразително аналогичен на развитието на човешкия мозък. Точните подробности при всеки даден случай никога нямаше да бъдат изучени, но дори и това да станеше, те биха били толкова сложни, че щяха да бъдат извън възможностите на човешкото разбиране.
Но какъвто и да беше механизмът на тяхното действие, крайният резултат бе една разумна машина, която можеше да възпроизвежда – някои философи все още предпочитат да употребяват думата „имитира“ – по-голямата част от дейността на човешкия мозък, и то с много по-голяма скорост и прецизност.“

• „Дали Хал можеше действително да мисли, бе въпрос, на който отговори британският математик Алън Тюринг още през 1940 г. Тюринг изтъкна, че ако можем да проведем продължителен разговор с една машина – било чрез пишещо устройство, или чрез микрофон, без да можем да забележим някаква разлика между нейните отговори и отговорите, които би дал човек, то машината наистина мисли в пълния смисъл на думата. Хал можеше лесно да издържи теста на Тюринг.“

• „Това бе странен, зловещ звук, защото нямаше нищо общо с човека, също така самотен и безсмислен, както шепотът на вълните на брега или далечният трясък на гръмотевицата някъде отвъд хоризонта.“

• „Въпреки всички електронни записи имаше случаи, когато добрият, старомоден печатен материал представляваше най-добрата форма на записване.“

• „В Космоса лекомислието е най-добрият начин за самоубийство.“

• „Често се е твърдяло, че една напреднала култура трябва да е доброжелателна, обаче […] историята на нашата собствена планета съдържа толкова много примери за първобитни раси, които не са могли да оцелеят след срещата си с по-висши цивилизации.“

• „Трудът е най-доброто лекарство срещу всеки шок […]”

• „[…] фактът, че конструкторите на Хал не бяха успели напълно да разберат психологията на собственото си творение, показваше колко трудно би било да се установи контакт с истински извънземни същества.“

• „[…] при особени обстоятелства всеки човек може да бъде дехуманизиран от паниката.“

• „Няколко учени – повечето от тях търсачи по дивите брегове на теоретичната физика – задаваха тревожния въпрос „Сигурни ли сме, че скоростта на светлината е непреодолима бариера?“

• „На критиците, които твърдяха, че тези идеи са прекалено фантастични, за да се погледне сериозно на тях, те припомняха думите на Нилс Бор: „Вашата теория е налудничава и все пак недотам налудничава, за да бъде вярна.“

• „Базирайки се на много религии, те смятаха, че разумът накрая ще се освободи от материята. Тялото-робот подобно на тялото от плът и кръв не е нищо повече от мост, водещ към  нещо, което отдавна хората са наричали „дух“
А ако има нещо отвъд това, то неговото име може да бъде само бог.“

• „И понеже в цялата галактика не са открили нищо по-ценно от Разума, те са насърчавали навсякъде неговото появяване.“

• „Тя [Земята – б.м.] бе един от милионите мълчаливи светове, от които малко щяха някога да проговорят.“

• „На една стена висеше картината „Мост в Арл“ от Ван Гог, а на другата – „Светът на Христина“ от Уайът. Беше уверен, че ако дръпне чекмеджето на писалището, ще намери в него Библия...“

Публикувана в Дневник

"Чародейката {Тайните на безсмъртния Никола Фламел}" от Майкъл Скот

Ето я и нея – държа в ръцете си последната, шеста книга от поредицата "Тайните на безсмъртния Никола Фламел" на Майкъл Скот. След "Алхимикът", "Магьосникът", "Вълшебницата", "Некромантът" и "Вещерът", вече имам основание за злорадо хихикане, защото знам какво се случва и "Чародейката" ("Хермес", 2012; превод от английски: Иван Иванов). И не защото съм придобила способностите на добре познатия герой Авраам Мага, а защото преди броени минути затворих финалните страници на романа.
За да стигна дотам, въпреки първоначалните ми намерения за галоп през съдържанието, преминах съвсем чинно и почти напълно задълбочено. Причината се корени в динамиката на повествованието и сюжета, които за разлика от предишните книги, бяха особено вълнуващи. Честите превключвания между сцените в различно време и пространство бяха доста интересни и съвсем естествено водеха любопитството ми напред към батъла на батълите.
В "Чародейката" не се появяват нови герои. Поне не буквално. Преносно – някои от старите муцуни минават през катарзис и се изявяват в ново амплоа. Ще е любопитно да разберете кои са и защо. Пернел и Никола са си общо взето същите, но тук най-сетне действат в тандем. Това малко отнема от чара на Пернел, но пък добавя към Никола, който има по-смислена роля, отколкото в предишните книги. Били Хлапето и Николо Макиавели трайно затвърждават топ позицията в сърцето ми – не че правят нещо велико, просто са пичове на място. Появяват се и някои персонажи потънали леко в забвение. Какво става с близнаците ли? Ще кажа само, че совите не са това, което са, и ще добавя с радост, че Джош не е смотльото от предишните части.
Финалът на книгата – интересен е и се отблагодарява на читателя. Ако като мен, сте напреднали с поредицата и се чудите дали да я завършите, последната книга със сигурност дава основание да го направите. Чете се бързо и е най-интересна от всички шест.
В обобщение на цялата поредица мога да кажа, че е добра. За моите читателски търсения е твърде лековато четиво и ми дойде в повече отношението обем страници към дълбочина на съдържанието. Следващата ми книга вероятно също няма да е нкакъв литературен хардкор, защото не му е моментът, но със сигурност обещавам нещо по-така. А сега ви оставям с мъдростите, които в "Чародейката" се оказаха учудващо много:

  • "Не всички чудовища имат звероподобен облик."

 • "Човек трябва да се тревожи само за неща, над които има някакъв контрол."

 • "Тя бе научила, че ако иска да оцелее, трябва да се слее с околните, да стане такава част от хората, че да е като невидима."

 • "Има приключения, които не си заслужава да преживееш."

 • "– Знаете ли кой е най-големият дар на един родител към децата му? [...] – Независимостта. Да им позволи да навлязат в света и да взимат собствени решения, да вървят по соствени пътища."

 • "– Знаете ли коя е най-голямата грешка, която може да допусне един родител? [...] – Да вярва, че децата му са същите като него."

 • "Всички наказания за излишно строги, Предназначението им е да държат хората под контрол, Това е начинът малцинството да управлява мнозинството. Със страх."

 • "Във войната нямаше чест, още по-малко в убиването и никаква в умирането. Но имаше истинско достойнство в това как се държат мъжете в битка. И винаги можеше да открие чест в подкрепянето на справедлива кауза и в защитаване на беззащитните."

 • "Воинът с кауза е най-опансият от всички."

 • "Опитът ми подсказва, че съжаляваме само за неща, които не сме направили."

Публикувана в Дневник
Петък, 27 Март 2020 22:11

"Гарванът" на Едгар Алън По

garvanat edgar alan po izdatelstvo list

Вчера приключи втората седмица на карантинно ежедневие. Това в никакъв случай не бива да звучи като оплакване! Защото покрай работните задачи, към които стриктно се придържам, остава една новоосвободила се ниша от липсващото висене по светофари. Не само това, ами и сънят започва да стига. Та, в това време успях да прекарам и някоя друга книга.
Това от една страна, а от друга – хем не ти се излиза, хем ти се иска да счупиш някой и друг лев. А пък като замаскираме тази низка страст зад благородната кауза да помогнем и на родното книгоиздателство в този труден, както отвсякъде се напомня, момент, и ето ме с поръчка на няколко книги. Тази, за която ще разкажа днес, е "Гарванът" на Едгар Алън По от издателството е "Лист".
Ще се запитате, че какво му е на "Гарванът" да заема цяла книга? И ще сте прави да задавате този въпрос. Аз самата бях любопитна, защото стихотворението ми е попадало и по-рано. Тук се задействаха допълнителните ми критерии за избор на книга. Аргументите се оказаха цели два и, ще се съгласите, толкова са силни, че дори нямах право да се съпротивлявам срещу тях. Защото забъркани се оказаха имената на Елин Пелин и Иван Милев.
Каква е връзката между По, Пелин и Милев? Започвам да разплитам. По живее и твори през първата половина на 19 в. Личният му живот е осеян с нещастия, но още приживе добива известност с творчеството си. В края на века славата му изглежда е прескочила океана и в България се появяват първите преводи на емблематичното му стихотворение. Забележете – под името "Врана" и... в проза! И така до 1906 г., когато се появява първият поетически превод със заглавие "Гарван", а негов автор е "певецът на българското село".
След като "Гарванът" стъпва на родна земя като текст, няколко десетилетия по-късно се появява и като картина. 1921 е годината, когато художникът Иван Милев рисува свой проект за корица на произведението. Минава още много време, точно 70 години от смъртта на художника, за да се появи рисунката на юбилейна изложба, която да провокира нейната реализация по предназначение. Адаптацията е дело на Милена Вълнарова.
Така в началото на 2020 г. се появява малката книжка с голяма колекционерска стойност, която държа в ръцете си. Фактите, които споделих по-горе, научих именно оттам. От нея ще разберете още детайли около раждането на "Гарванът" и появата му у нас, да проследите успоредните животописи на Едгар По и Елин Пелин, да узнаете какво мисли Гео Милев за творбата и, да, да я прочетете в оригинал.
Хайде, със здраве! И както би казал Гарванът:

Нивга вече!

Публикувана в Дневник

"Вещерът {Тайните на безсмъртния Никола Фламел}" от Майкъл Скот

"Вещерът" ("Хермес", 2011; превод от английски: Иван Иванов) е предпоследният, пети роман от поредицата "Тайните на безсмъртния Никола Фламел" от Майкъл Скот. Казвам това с голямо облекчение от приближаващия финал на сагата, защото подобно лековато четиво продължаващо вече над 1000 страници започва вече да ми идва твърде много в повече. С известни колебания все пак преминах и през тази част.
Смея да твърдя, че тя е най-добрата от всички дотук. За разлика от предишните, където има две основни групи опоненти и сюжетът обичайно се развива в посока на кулминационната битка помежду им, тук настъпва сложно разслоение. Обособяват се няколко отделни компании, всяка от които си действа по своите задачи. Това се случва не само на различни места, но, забележете, и в различни времена, в интервал от едно десетина хиляди години помежду им.
В лагера на лошите също настъпва разделение. Джон Дий си е все същият маниакален злодей, поел по пътя на крайностите, откъдето връщане няма. Рамо до рамо с него е амбициозната Вирджиния, чиито характер буди смътни симпатии. Уж от тяхната страна на барикадата, но не съвсем, е сформиралият се по-рано тандем между Макиавели и Били. Връзката помежду им се затвърждава, а комбинацията от техните противоположни, но принципни характери, е очарователна.
Персонажите в лагера на добрите са все същите блудкави образи. В техните редици обаче се присъединяват нови и интересни герои, като ще издам, че някои известни епизодични лица ще влязат в нови, доста по-съществени роли. Както се казва: "Совите не са това, което изглеждат". Изненадите са както в хода на самата книга, така и, както можете да очаквате, на самия финал. Но аз повече нищо няма да кажа.
И понеже много бързах да приключа този роман, а и той не изобилства от дълбоки мъдрости, списъкът с цитати е съвсем скромен:

 • "– Има една стара келтска поговорка, която много обичам: "По-добре е да живееш, без зкаонът да знае за теб."

 • "[...] всяка империя е обречена."

Публикувана в Дневник

"Некромантът {Тайните на безсмъртния Никола Фламел}" от Майкъл Скот

С поредната, четвърта книга от поредицата "Тайните на безсмъртния Никола Фламел" на Майкъл Скот започна да ме наляга нетърпение по-скоро да приключа с нея. Дали защото обстоятелствата ме принудиха да я чета с прекъсвания, или пък, по-вероятно, заради липсата на дълбок смисъл, отметнах последните страници на "Некромантът" ("Хермес", 2010; превод от английски: Иван Иванов) с облекчение. Затова и ще ми е трудно да предам някакво цялостно усещане от романа.
В тази книга добрите по принуда са разделени на няколко групи навред из нашия и други светове. Близнаците правят опит да се приберат при леля си, но не им се получава особено. Скати и Жана са заседнали нейде във времето, а Франсис, Паламед и Шекспир се мъчат да ги открият. Пернел запазва самообладание, но Никола тотално сдава багажа.
От друга страна, Дий също го е закъсал здраво и стига до крайност – не просто за да отърве кожата, той самият си има планове за завладяване на света. В този критичен момент кой друг да му помогне, ако не някое старо гадже. На Николо и Били също не им е лесно и замалко също да бъде прекратен договорът им за безсмъртие. Това би била най-голямата загуба, защото ако има моменти, които са наистина любопитни, това са разговорите между двамата.
Кои са новите герои и в кой отбор попадат ще разберете, ако прочетете книгата. Въпреки отегчението, не се предавам и продължавам към книга номер пет. Имам уверение, че към средата ще стане много интересно. Очаквайте следващо включване, а дотогава ви оставям няколко цитата от "Некромантът":

 • "И тъй като не знаеха смисъла на понятието време, търпението им бе безгранично."

 • "Каза ми, че е грешка да се биеш срещу воини с белези. Те умеели да оцеляват. [...] Също така ми каза никога да не влизам в битка, ако има начин да я избегна."

 • "Не осъзнавах, че съм станал човек на навика и рутината. [...] Няма нищо по-опасно за това от един воин."

 • "Сълзите никога не му бяха пречили: те му напомняха, че все още е човек."

 • "Те са очаквали да загубят. И затова са загубили."

 • "Хора, които потъват в дълбоки и мрачни мисли насред война, започват да очакват загубата. И накрая умират, защото не мислят ясно, не са съсредоточени."

Публикувана в Дневник

"Вълшебницата {Тайните на безсмъртния Никола Фламел}" от Майкъл Скот

Неусетно преминах през "Алхимикът" и "Магьосникът" и ето ме на "Вълшебницата" ("Хермес", 2010; превод от английски: Иван Иванов) – трета книга от поредицата "Тайните на безсмъртния Никола Фламел" на Майкъл Скот. При последната ни среща се наложи Никола, Софи и Джош да напуснат Париж скоропостижно. Намирам ги във влака на път към следваща им дестинация. Столицата на Великобритания – Лондон, оказва се е главен град и за Тъмните древни. Това със сигурност е обещание за големи проблеми.
Още с пристигането си тримата са посрещнати "радушно" от други трима. Злодеите, изпратени от Дий, са готови да ги излапат с парцалките. В същото време са малка хапка за нашите герои. Уловката е в това, че близнаците не бива да използват суперхарактерните си аури, които биха подействали като маяк за куцо и сакато, или казано иначе – биха привлекли всеки много, много лош, лош Тъмен древен обитател наоколо към себе си. Тук Фламел успява да се прояви и да извърши ефективно бойно действие като използва малък трик. Така се измъкват (едва ли ви спойлвам много – можете да се досетите, че ще се спасят, все пак е едва началото на третата от общо шест книги, а и в духа на предните две...) и успяват да срещнат съюзници.
Книгата обаче се казва "Вълшебницата" и това поставя фокуса върху Пернел Фламел. Тя е все така заточеник на Алкатраз, но макар в изолация, там екшънът не липсва. Дамата се справя със завидна за годините си ловкост, а силният ѝ дух е ключов в спечелването не само на битки, но и на съюзници. Пери без съмнение е най-силният образ, с което печели и личните ми симпатии.
Историята се накъсва от динамични прескачания между острова и Острова, а в един от епизодите дори става контакт между двете локации. Комуникацията, разбира се, не просъществува дълго, като разпадането ѝ преминава в борба за оцеляване и при двете страни. Дали всички герои ще оцелеят и дали всички ще съумеят да запазят своя статус предстои да разберете. Ще ви призная обаче, че на тази книга леко зациклих и го отдавам на това, че "Вълшебницата" май е най-слабата в поредицата дотук. Това със сигурност няма да ме откаже да продължа със следващите, надявам се и вас, а дотогава ви оставям с традиционните цитати:

 • "[...] душата на всяка магия и чародейство е въображението."

• "Битките се печелят от мъже. Войните се печелят от стратези."

• "После млъкна и зачака. [...] От опит знаеше, че хората често говорят, за да запълнят мълчанието."

• "Бе израсъл във времена на чудовища и именно страхът и малодушието го бяха опазили жив през хилядолетията."

• "Винаги е по-добре да водиш битките си една по една, синко – бе казал той. – Така ще спечелиш повече."

• "Историята го бе научила, че почнат ли веднъж бранителите да отстъпват, обсадата е към края си."

• "Винаги казвам, че като се събудиш сутрин, никога не можеш да кажеш как ще свърши денят. Това ми харесва: поддържа ме млад."

• "[...] често истината се разкрива не от това, което хората казват, а от онова, което не казват."

• "Винаги беше по-добре – по-безопасно – да си незабележим."

• "Ние хората сме просто набор от спомени."

Публикувана в Дневник

"Магьосникът {Тайните на безсмъртния Никола Фламел}" от Майкъл Скот

Ако сте тук, то вероятно и вие като мен сте прочели и одобрили първата книга от поредицата "Тайните на безсмъртния Никола Фламел" (ако не сте – вж. "Алхимикът") на Майкъл Скот и точите зъбки на следващата – "Магьосникът" ("Хермес", 2009; превод от английски: Иван Иванов). Досещате ли се кой е той? Не си губете времето да гадаете дълго, защото аз съм по-напред и скоро ще публикувам материала за книга #3.
Какво ще кажете за Софи, Джош, Скати, Никола и Пери? Аз се забавлявам с мегапотенциала на близнаците, пред който всички ахват, но реално още не са свършили кой знае какво с него. Петте сетива на горката Софи са на шест и това по всичко личи, че е голяма мъка. Не стига това, ами и паметта ѝ е препълнена с чужди спомени. Непробуденият Джош пък се лута между братската обич и съпричасност и желанието за сила и мощ. Много е досаден с това си колебание. Категоричната и бойна Скатах в противовес е любимият ми образ. Ако и на вас ви допада, ще ви зарадва да ви споделя, че в "Магьосникът" тя среща своя близка приятелка, която също е доста бойна мадама. Да не забравяме и мадам Пернел, която е друг достоен представител на категорията. А Никола? Старчето не успя да ме грабне, нито с дух, нито със сили. Какво пък, явно за ролята на бавачка на близнаците е нужна софт алхимията му.
От страна на злодеите мъжките персонажи са далеч по-силни. Във втората книга много лошите са вече двама. Към доктор Дий се присъединява злият гений на легендарна личност от времето на Борджиите. Какви ще ги сътворят безсмъртните в услуга на своите тъмни господари, тепърва предстои да научите. Арена на действието им е европейска столица с пет букви, а културното наследство, с което се слави, много ще пострада. Цитатите оттук пък са само четири, вижте ги:

• "Това е проклятието на безсмъртието: да гледаш как светът се променя и как всичко, което познаваш, гине."

• "[...] най-добрата лъжа е онази, която е обвита около зрънце истина."

• "[...] хората са майстори в пренебрегването на онова, което се намира точно под носовете им."

• "А в стремежа си да създават чудеса са пренебрегнали чудесата, които ги заобикалят отвсякъде, пренебрегнали са загадките, красотата. Митовете и легендите крачат невидими сред тях, незабелязвани, неразпознати."

Публикувана в Дневник

"Алхимикът {Тайните на безсмъртния Никола Фламел}" от Майкъл СКот

Доскоро, ако някой ме попиташе какво място отреждам на фентъзито сред жанровете, към които посягам, едва ли щях да го поставя на висока позиция. Едно, защото действително не се самоопределям като фен на тази категория, и, още повече, защото се считам всеядна и такава класация изобщо нямам. Но с това, че подхванах поредица от непознат автор, която попада в горепосочения клас, усещам, че затъвам все повече. И то в съвсем положителен смисъл.
В своя защита ще кажа, че шестте книги от поредицата "Тайните на безсмъртния Никола Фламел" от Майкъл Скот не се озоваха вкъщи случайно. Бяха горещо препоръчани и взети назаем. Второто беше и един от двата катализатора, които подействаха да предредят много други в списъка ми за прочит. И ето че първата от тях – "Алхимикът" ( "Хермес", 2009; превод от английски: Иван Иванов), се озова в книгоподвързията ми.
Бих казала, че започва мирно и кротко в едно кафене в Сан Франциско, но екшънът споходи толкова бързо отсрещната книжарница, че не съм сигурна дали имаше дори страница време преди това да се случи. За да си дадете сметка за вихрушката от събития, ще ви издам само, че сега, когато пиша този текст, вече съм на третата книга от поредица, а случилите се събития до момента са концентрирани в по-малко от седмица. Освен че действието е много интензивно, затова си има и друга причина – крайният срок на двамина изтича. Средно обхватът на всяка част е по две денонощия. На практика обаче времевият интервал се разтяга до древността, тъй като една част от героите си датират баш оттогава. Други пък са само на няколкостотин години.
Допада ми, че фантасмагориите присъстват съвсем разумно. Озаптени от човешкото присъствие и реално съществуващи места и обекти, фантазия и действителност се преплитат по много готин начин. В началото се притеснявах, че постоянно изникващите митологични образи и легенди ще претоварят повествованието, но впоследствие картината се нареди чудесно. А накрая... Накрая дори се оказва, че истината е повече от очакваното.
Много ми се искаше да порежа романа в оценката си, но в действителност ми хареса. Няма въведение, което да тежи, защото то се случва между другото, на фона на събитията. Героите са пълнокръвни, действието е наситено, атмосферата е плътна. И като всяка книга от подобен характер, липсват дълбоки и постранни размишления, но си има своите прозрения:

• "Да останеш анонимен в съвременния свят е голяма сила."

• "Владеенето на каквато и да е сила има цена."

• "Големите промени винаги се пораждат от действията на една личност."

• "А след като промяната започне, няма връщане назад."

• "От хиляди поколения вие, човеците, умишлено страните от онова, което с насмешка наричате магия.  Но магията всъщност е просто оползотворяването на целия диапазон от възможностите на сетивата. Сега те виждат само малка част от видимия спектър, чуват само най-силните звуци, обонянието им е потресаващо слабо и могат да различат единствено най-сладкия и най-киселия вкус."

• "Да влезеш първи в битка, винаги бе лоша идея. Войниците в задните редици бяха тези, които обикновено оцеляваха."

• "Ако съм научила нещо от пътуванията си, то е, че ние сами създаваме собственото си бъдеще. Виждала съм разтърсващи събития, да идват и да си отиват, без никой да ги е предрекъл, а съм виждала и пророчества – обикновено свързани с края на света – да се провалят."

• "Най-добрите воини са не само тези, които не познават страх, но и тези, които не изпитват гняв."

 

Публикувана в Дневник
Понеделник, 24 Юни 2019 16:28

"Пирамиди" на Тери Пратчет

Discworld ReadingGuide Infographic EpicReadsВ електриковожълт цвят върху официалния читателски пътеводител в Света на диска са отбелязани Пратчетовите книги за древни цивилизации, каквато е и "Пирамиди". Източник: Epic Reads

За първи път ми се дочетоха "Пирамиди"-те, когато подготвях заминаването си за Египет. Е, тогава имах и куп други неща, с които исках да се запозная преди да тръгна, та така и не стигнах до тях. Всяко нещо с времето си.
Наскоро, оказа се, се отбелязва Световният ден на костенурката. Известна верига книжарници по този повод бяха пуснали на намаление книгите от Света на диска. Който познава творчеството на Пратчет, най-вероятно вече е направил връзката. За тези от вас, които не знаят, ще поясня. Според историята Светът на диска се носи от четири слона на гърба на костенурка. И туй то. Изкушението беше голямо – избираш три книги, получаваш две. В избора ми попадаше и познатото вече, горепосочено заглавие (Издателство "Вузев, 2000. Превод от английски: Татяна Костадинова – Минковска, Божидар Грозданов).
Въпросният ден обаче не беше твърде скоро. Забавих се преди да почна книгата, а и, да призная, не ми вървеше лесно.
Тепик е фараонски син. Изпратен е да учи занаят в Анкх-Морпорк. Какъв? За наемен убиец. Доста смислен бранш, дадох си сметка. В първата част на книгата ставам свидетел на изпита му за дипломиране. Желателно е да го вземе. Въпрос на живот и смърт.
Напрежението се прекъсва от успоредно развиващото се действие в родната му страна. Баща му, Тепикамон XXVII, стриктно изпълнява божествените си задължения, за които сам не си дава сметка как точно ги реализира. Важното е, че ги върши добре. За това заслуга, без съмнение, имат неговите жреци, пръв сред които е Диос.
Все пак синът успява да си вземе успешно изпита. Баща му тогава тъкмо пък умира (любимият СМЪРТ тук има само епизодична роля). Зовът на кръвта извиква наследника и той се връща у дома. И тук, както може да се очаква, нещата се объркват. Едно наддаване с глaвния жрец ескалира до възлагането на изграждането най-най-мегаголямата пирамида. Толкова голяма, че успява да огъне цялата геометрия. Не мога да мълча, ще ви издам, че това доведе и до това, че един момък стана плосък като карта и брат му го сгъваше и си го носеше в джоба. Много се забавлявах с това. Имаше и други смешни моменти (бащата на Тепик също е страшен пич), но през някои минах на големи прескоци. Например онези с най-великия математик на света, който ми беше толкова неприятен, колкото и магьосникът в "Морт". Птраци е също доста досадна. Чудя се и какво стана с едно от приятелчетата на Тепик от Анкх-Морпорк (не Чидър, този другият, Артур).
Оставям ви няколко каменни блока под формата на цитати, а за цяла пирамида прочетете книгата.

• "Нищо друго освен звезди, пръснати из мрака, сякаш Създателят е разбил предното стъкло на колата си и не си е направил труда да спре, за да помете парченцата."

• "[...] лятото беше в разгара си. Всъщност беше в нещо повече от разгара си. Смърдеше."

• "Убийците никога не използваха стълбите."

• "[...] беше от хората, които биха замръзнали дори и в кратера на вулкан."

• "Самият той беше отдавна и с неохота в политиката и усещаше, че докато навярно политическото убийство е по-лоша работа от дебата, то със сигурност е по-добра от войната, за която някои хора си мислят, че е досущ като убийството, само че е по-шумна."

• "Завиждаше на съучениците си, които вярваха в недосегаеми богове, обитаващи далечни планински върхове. Човек наистина може да вярва в такива богове. Но беше изключително трудно да повярваш в бог, когото виждаш всяка сутрин на закуска."

• "Сега, когато нямаше тяло, което да му вади душата с настойчивите си изисквания, светът изглеждаше изпълнен с дивни неща."

• "Когато умреш първо губиж живота си. После и илюзиите."

• "Когато отвори устата си и показа комично моравия си птичи език, отправеното послание гласеше, че тази морска чайка е в състояние да постигне много повече, отколкото да застраши крайморски сандвич с домат."

• "Хората имат нужда да вярват в боговете, дори и само защото трудно може да се повярва в човеци."

• "Той [главният жрец!] инстинктивно губеше доверие в хората, които естествено се отдаваха на религията. Усещаше, че естествено вярващите са несигурни и са склонни към бродене в пустинята и имат откровения – сякаш боговете биха паднали толкова низком та да се занимават с тях. И никога нищо не довършваха."

• "В края на краищата бог, който е против ритуала, би приличал на риба, настроена враждебно към водата."

• "Грижете се за мъртвите и те ще се грижат за вас. В края на краищата те са мнозинство."

• "Ритуалите и церемониите, организирани по подобаващ ред и време, крепяха света под небето, а звездите следваха посоките си. Удивителни неща могат да бъдат постигнати с ритуали и церемонии."

• "Фактът, че хората умират, е просто едно неудобство, сякаш търсиш някого в дома му, а той е излязъл."

• "Диос беше максимално върховен жрец в националната религия, която беше ферментирала, сраствала и бълбукала в продължение на повече от седем хиляди години и никога не изхвърляше никой бог, защото все може да ти потрябва за нещо. Знаеше, че голямо количество взаимно изключващи се неща си бяха верни. Ако не бяха – тогава религията и вярата не ставаха за нищо, а ако те не стават за нищо – значи в такъв случай светът не съществува. В резултат на този начин на мислене жреците на Джел бяха в състояние да предоставят умствено пространство за редица идеи, които биха принудили всеки квантов механик да се предаде и върне куфарчето с инструментите си."

• "Твоята беда, братче, е, че знаеш цената на всичко, ама не познаваш стойността на нищо!"

• "А пирамидата е просто един добре оформен конус, нали – конус, взел решение да е малко по-подреден."

• "Седемте хиляди години бяха научили царете, властващи край Джел, че килиите трябва да са проектирани да задържат затворниците вътре в тях."

• "Още време се нави на макарата на вечността, преди тишината отвъд килията, причинява от липса на звук, да се превърне бавничко в тишина, предизвикана от някой, който не вдига никакъв шум."

• "Животните не биха могли да постъпват така. Трябва да си човешко същество, за да си толкова истински тъп."

• "[...] ако така и така ти се случи най-лошото, можеш да спреш да се притесняваш [...]"

• "Странно усещане е да пълзиш по покрива на собствения си дворец, като се опитваш да не налетиш на собствените си стражи, отдаден на мисия в пълно нарушение на лично издаденияот теб указ и с ясно съзнание за факта, че ако те хванат, ще се окажеш хвърлен по своя заповед на свещените крокодили."

• "Когато камилите препускат, те мятат краката си максимално далеч от тялото си, а после се втурват след тях, за да ги догонят."

• "Но сега те бяха тъмни и безмълвни, а тишината пищеше и мракът се втренчваше."

• "Голямо облекчение е да знаеш, че боговете са си на мястото. Но да разбереш, че са тук и сега – ето това е ужасната страна на нещата."

• "[...] няма на света нещо, което да може така да разклати вярата, като това да видиш ясно и точно предмета на вярата си. Да видиш, противно на всеобщото схващане, не означава да повярваш. Там свършва вярата, защото от нея няма повече нужда."

• "Ти стой тук. Ще свирна, ако е безопасно, да ме последваш.
    – Ами ако не е безопасно?
    – Ще пищя."

• "Бързина беше дума, която веднага се асоциираше с костенурки, понеже те не разполагаха с нея."

• "Вярата е сила. Слабичка е в сравнение с гравитацията – когато стане дума за местене на планини, гравитацията винаги е на първо място."

• "Никой не се безпокой повече от появата на бог от жреците му, все едно внезапно да ти дойдат ревизори."

• "Замислиха се. След това се замислиха още повече."

• "Сигналът беше ясен. Остана сам. Въпреки че ако по някакъв начин спечелеше тази битка на волята, щеше да е заобиколен от хора, които ще го уверяват, че през цялото време са били зад гърба му."

• "Там дори горещината е древна, въздухът е гъст и безжизнен и те притиска като порок, просто чувстваш, че е сътворен от твърдо сварени векове."

• "Тези мъже са философи, помисли си. Така му бяха казали, Следователно мозъците им са толкова големи, че побират идеи, на които никой друг не би обърнал внимание за повече от пет секунди."

• "Ако разполагаш с голо теме и дълга бяла брада, значи каквото и да имаш между тях, то трябва да прелива от мъдрост."

• "Ролята на слушателите никога не е била достатъчно ценена. Добре известно е обаче, че повечето хора изобщо не слушат. Просто използват времето, докато някой друг говори, за да измислят какво ще кажат след това. [...] Бардове и поети се намират под път и над път, но добрият Слушател трудно може да се открие или поне трудно може да се открие повторно."

• "– Диаметърът е в определено съотношение с обиколката, както ти е известно. Би трябвало да се вмества три пъти. Би сметнал, че е така, нали? Но наистина ли е така? Не. Три цяло едно четири едно и сума ти други числа. Нямат край проклетниците. Знаеш ли колко ме нервира това?
    – Предполагам, че те нервира изключително много – отвърна любезно Тепик.
    – Правилно. Това ми подсказва, че Създателят е използвал неуместен вид окръжности. Та това дори не е правилно число! Имам предвид, три цяло и пет щеше да е приемливо. Или три цяло и три. Така би изглеждало правилно.
    Той погледна навъсено към ПИ-цата.
    – Съжалявам, че Ви прекъсвам, но казахте, че все някога трябвало да се случи?
    – Какво? – попита Птагонал и от дълбините на мрачното си настроение добави: – ПИ!
    – Какво трябвало да се случи?
    Не можеш да се бъзикаш с геометрията, приятелче. ПИ-рамиди ли? Опасни неща. Само неприятности."

 • "Лошото на живота е, че никога нямаш възможност да се поупражняваш, преди да го започнеш."

• "– Хайде сега де, престъпник е мръсна дума, нали се сещаш? – отвърна дребният прародител – Бих предпочел "предприемач"."

• "Всички велики умове са съгласни, че когато пресичаш палеща пустиня, добра идея е да си с шапка на главата."

• "Камилата, изпаднала в бедствено положение, не е срамежливо създание. Тя не виси по кръчмите, оклюмана над самотно питие. Не звъни на стари приятели да им поплаче на рамото. Не се самосъжалява и не пише тъжни поеми за Живота и колко ужасен изглежда той от гарсониерата."

• "Но мултивселената бъка от малки измеренийца, пешеходни алеи на сътворението, където въображаеми същества могат спокойно да се размотават, без да бъдат прегазени от сериозната действителност. Понякога преминават през дупки в реалността и отмъстително въздействат на тази вселена, като раждат митове, легенди и обвинения, че си пия и невменяем."

• "Сфинксът е нереално създание. Той съществува единствено защото някой си го е представил. Всеизвестно е, че в една безкрайна Вселена, всичко, което може да бъде измислено, би трябвало да съществува някъде, а повечето подобни неща не биха успели да просъществуват в добре дефинирана пространствено-времева рамка и биват избутвани в някое странично измерение. Това може донякъде да обясни хроничната раздразнителност на Сфинкса, въпреки че всяко създание с тяло на лъв, гърди на жена и криле на орел ще има сериозен проблем с идентичността си и не му трябва много, за да се разгневи."

• "– Ти си сфинкс – каза Тепик.
    – Сфинксът – поправи го Сфинксът.
    – Леле. Вкъщи имаме страшно много твои статуи. – Той погледна нагоре, а след това още по-нагоре. – Представях си те по-малък.
    – Трепери, смъртнико, защото си в присъствието на мъдрия и ужасяващия – Сфинксът премига. – Ония статуи добре ли изглеждат?"

• "Доста отдавна някои страни бяха експериментирали с идеята за жертвоприношение на цар. Няколко години гуляи и властване, после кръц – отваря се място за нова администрация."

• "Слънцето най-после залязваше – боговете на нощта и вечерта бяха взели надмощие над дневните богове, но битката бе безмилостно дълга. И като се замислеше за всички тези неща, през които щеше да мине слънцето – изядено от богини, прекарано с лодки под света и така нататък – имаше голяма вероятност да не се появи отново."

• "Ако трябваше да проектираш нещо с единствената цел да наблегнеш на масата му, тъкмо от пирамида имаш нужда."

• "По отношение на населението некрополът надминаваше всички останали градове в Старото царство, но обитателите му не излизаха твърде често, а и нямаше какво толкова да правят през съботните вечери."

• "Обстановката можеше да накара и сардина да страда от клаустрофобия."

• "Никой не би могъл да каже на какво основание той седи на трона, но и никой друг не гореше от желание да се настани там, освен това всички с облекчение слушаха нарежданията, изречени със спокоен и уверен глас. Ако използваш спокоен и уверен глас, хората се оказваха способни на какво ли не, а царството бе свикнало със спокоен и уверен глас."

• "– Приятно местенце – отбеляза той, свеждайки хилядолетни архитектурни придобивки само до две думи."

• "Долината беше стара, толкова стара, че можеш да повярваш, че е била създадена първа и е наблюдавала как се оформя останалият свят около нея."

• "Измеренията вероятно бяха по-сложни, отколкото си ги представяха хората. Вероятно времето също. Вероятно и хората, въпреки че те бяха по-предсказуеми."

• "Можеш далеч да стигнеш с некадърни съветници."

• "Сигурен съм, че двама ще си паснете като къща и огън – каза той и си помисли: писъци, пламъци, хората бягат..."

• "Отговорите предполагаха наличието на въпроси, а въпросите не водеха до никъде. Въпросите само разваляха всичко."

• "Никога не се доверявайте на вид, който непрекъснато се зъби. Това значи, че си е наумил нещо."

• "Природата се отвращава от аномалии в измеренията и прилежно ги отделя настрана, за да не беспокоят хората."

Публикувана в Дневник
Страница 1 от 5

Социална мрежа

Бюлетин

Име:
Имейл:

Приятели и каузи

КЛУБ "ЕКСТРЕМ" koral trans  ЗА ДЕЛФИНИТЕ СТАРИТЕ ГОРИ

 

© 2020 Таня Славова