Миналата година, по това време ще да е било, бях набелязала първата прожекция в рамките на фестивала Cinelibri, която исках да посетя (вж. „Една одисея в космоса през 2001-та година“). В програмата присъстваха поне още няколко интересни заглавия, но имаше още едно, което със сигурност нямаше как да пропусна: немско-австрийската продукция от 2011 г. на режисьора Детлев Бък "Измерването на света". Билетите бяха вече у мен, когато в разгара на приветливия есенен следобед, след кратка едночасова среща ни се наложи да прекосим софийския център на бегом, за да стигнем до G8 навреме. Уповавайки се на трейлърите, първите минути от прожекцията бяха започнали, когато заехме местата си, а аз затаих дъх пред Карл Фридрих Гаус и Александър фон Хумболт, все още деца.
Беше сигурно, че няма да си остана само с филма. Заех се с издирването на едноименния роман на Даниел Келман от 2005 г. с оригинално заглавие "Die Vermerssung der Welt" и, за щастие, преведен на български от Жанина Драгостинова и издаден от ИК "Колибри" през 2008 г. Виж това обаче се оказа възтрудна задача и ми отне известно време, защото книгата беше изчерпана навред. Късметът ми все пак се усмихна и в крайна сметка получих заветния екземпляр!
Няколко месеца по-късно Карл Фридрих Гаус и Александър фон Хумболт отново са пред мен. Гаус е крайно недоволен, че му се налага да се отдели от полите на любимите жени и да излезе от Гьотинген, в команията на некадърния си по негово мнение син Ойген. Точка Б на неговото пътуване е Берлин, където го очаква Хумболт, пътувал по морета, джунгли и реки, слизал в пещери и изкачвал непристъпни върхове. Оттук спиралата на времето се завърта в обратна посока и ретроспекцията ни връща в началото на житеския им път. Стъпка по стъпка двамата поемат своята посока в измерването на света – единия без да напуска уюта на обкръжаващия го свят, другият – краен в изпитанието на човешките си възможности в името на науката. Главите, посветени на двамата главни герои, се редуват, но независимо дали сцената се развива сред кротки кокошки или настървени канибали, сюжетът е интригуващ, а хуморът е нескончаем.
Кой всъщност е Гаус ли? Той е роден на 30 април 1777 г. в Брауншвайг. Математическият му талант е забелязан още в ранна ученическа възраст и, както ще прочетете, първоначално му навлича учителския гняв. Студент е в университета в Гьотинген, където по-късно става и професор. Негов пръв забележителен труд е "Disquisitiones arithmeticae" ("Аритметични изследвания"), който, въпреки терзанията му в романа, съвсем няма да се окаже последен. Умира на 23 февруари 1855 г. в Гьотинген.
В противовес на числата и плътските удоволствия в живота на Гаус, е изследователският интерес на Хумболт, в чието име той е готов да подложи своята физика и дух на крайност. Роден е на 14 септември 1769 г. в Берлин, Прусия. Получава добро образование вкъщи, а студентските му години преминават динамично, движени от голямото му любопитство. Голямото приключение в романа описва неговото пътешествие из Латинска Америка заедно с Еме Бонплан, което някои определят като "второто откриване на Америка" – за науката и чрез нея. Умира на 6 май 1859 г. в родния си Берлин.
Чия наука е правилната? Срещата, за която става дума в началото на романа, се осъществява. Гаус и Хумболт имат възможност да споделят вижданията си един с друг. Изживели своя апогей, след нея те често се сещат един за друг и разговора си. В крайна сметка нещата са такива каквито са, а това кой, как и кога ще ги открие няма никакво значение. На финалът на книгата е следващият герой.
Отне ми време, за да завърша романа. Дали беше труден за четене? Не, тъкмо обратното. Наситен с чувство за хумор, прелюбопитни случки и фундаментални събития, исках да попия всеки детайл. Бих препоръчала книгата на всеки изкушен от науката, а за колегите геодезисти бих я вписала в списъка със задължителната литература. Оставям ви с кратка извадка от собствените ми записки:

 • „Гаус заговори за случайността, врага на всяко знание, който той винаги е искал да победи. Погледнато отблизо, зад всяко събитие се забелязва безкрайната фина тъкан на причините и следствията. Но отстъпиш ли достатъчно назад, вече виждаш картината в нейната цялост. Свободата и случайността били въпрос на средно разстояние, били зависими от отстоянието. [...] Обаче правилата на вероятността, продължи Гаус, [...] не важели на всяка цена. Не били природни закони, така че изключенията били напълно възможни."

• „Александър фон Хумболт [...] бе открил естествения канал между Ориноко и Амазонка, бе покорил най-високия известен на света връх, бе събрал хиляди растения и стотици животни, някои живи, повечето мъртви, бе горовил с папагали, бе изкопавал трупове, бе измерил всяка река, хълм или езеро по пътя си, бе се вмъкнал във всяка земна дупка и бе вкусвал много повече горски плодове, и бе се катерил на много повече дървета, отколкото човек би могъл изобщо да си представи."

• „Присъства [Хумболт – б.м.], когато под ситния дъждец на изпотъпканата поляна край града бе извършено последното измерване на градусите на отсечката, свързваща Париж с полюса. Щом привършиха, всички свалиха шапки и си стиснаха ръцете: десетмилионна чатс от измерената отсечка, излята в метал, щеше да се превърне в единица за мярка за всички по-нататъшни измервания. Щяха да я нарекат метър."

• „Хълм, за който не знаел колко е висок, бил обида за разума му и му вдъхвал безпокойство. Човек не би могъл да се движи напред, без непрекъснато да определя собственото си разположение. Ако изникне загадка, колкото и дребна да е тя, не бивало да бъде загърбвана."

• „Занесе книгата на майка си [Гаус – б.м.] с намерението и на нея да ѝ обясни знаците, но тя поклати глава с тъжна усмивка.  В този миг той разбра, че никой не желае да използва разума си. Хората искаха спокойствие. Искаха да ядат и да спят, останалите да са доброжелателни към тях. А да мислят не искаха."

• „Светлината, извика Хумболт, не означава да стоиш на светло, а да знаеш повече!"

• „Искаше му се да я прегърне [на Гаус – б.м.] и да я смъкне на земята и бе напълно сигурен, че тя вече е разчела мислите му. Трябваше ли да ги има задължително всичките тия преструвки? [...] На връщане той се питаше дали ще дойде такъв ден, в който хората ще могат да общуват помежду си, без да се налага да се лъжат. Но преди да му хрумне каквото и да е по този въпрос, му се изясни как е възможно всяко число да бъде представено като сума максимум от три триъгълни числа."

• „[...] и най-после Disquisitiones Arithmeticae излезе от печат. Бе в началото на двайсетте си години [Гаус – б.м.], а трудът на живота му бе вече написан. Знаеше: колкото и дълго още да остане на този свят, нямаше да може да създаде нищо друго, сравнимо с този труд."

• „Между другото животът бил дяволски кратък, защо трбвало да бъде поставен на косъм?
   Тъкмо защото е кратък, отвърна Бонплан."

• „Понякога, рече Бонплан замислено, му се струвало ужасно невероятно, че е тук. Безкрайно далеч от дома, от никого никъде неизпратен, тръгнал само заради някакъв си прусак [Хумболт – б.м.], когото срещнал на стълбите."

• „Да измерят екватора, продължи отец Зеа. Значи да прекарат една линия там, където никога не е имало такава. Дали вече са се огледали навън? Линии можело и да има, но някъде другаде. С кокалестата си ръка той псоочи към прозореца, където имаше само гъсталак и връхлетени от насекоми растения. Линии тук? Не!"

• „Понякога, каза той [Хумболт – б.м.], много се чудел. Имал право да надзирава мини и рудници. Би могъл да живее в немски замък, да създаде деца, неделите да ходи на лов за елени и веднъж месечно да посещава Ваймар. А пък ето на̀, седи тук в потопа под открито небе в очакване някаква лодка да с епояви отново, тя обаче така и няма да се върне.
   Бонплан го попита дали всичко това му се струва грешка. [...]
   Никога не му била минавала подобна мисъл.
   Дори и за секунди?
  Хумболт се наведе напред и затърси с очи крокодила. Замисли се. После поклати открицателно глава."

• „Претърколи се отгоре ѝ [Гаус – б.м.] и тъй като почувства, че тя се уплаши, изчака за момент, тя разтвори крака и обгърна тялото му с тях, но той помоли за извинение, стана, отиде до масата, топна перото и без да запалва светлината, написа: сумата на квадр. на разликата между набл. и пресм. - мин., това беше страшно важно и не биваше да го забравя. Чу я да казва, че не можела да повярва и че наистина не го вярвала, точно сега, във върховния момент, който тя преживява. Но той вече бе готов."

• „Оглупява ли се от щастието? Когато следващите седмици на няколко пъти разгръщаше Disquisitiones, му се стори доста странно, че това го е писал той [Гаус – б.м.]. Трябваше доста да се напъне, за да разбере откъде  се получават всички производни. Попита се дали пък умът му не е слязъл до средното ниво."

• „Наистина ли вярва, че хората ще станат по-умни?
   В известна степен, да, каза той [Гаус – б.м.]. Пристиснати от нуждата."

• „Който изкачва планина, стга до върха. Който не е стигнал до върха, не е изкачил планината."

• „Защо стана землемер [Гаус – б.м.]? За да не си е у дома."

• „Той попита Бонплан що за човек е Хумболт.
   Познавал го по-добре от всеки друг, отвърна Бонплан. По-добре от майка му и от баща му; по-добре от самия себе си. Не искал тъй да се случи, просто така дошло.
   И?
   Бонплан изпъшка. Нямал понятие."

• „Разумът не формира абсолютно нищо и освен това проумява много малко. [...] Светът можел да бъде изчислен, но това ни най-малко не означавало, че може да бъде разбран [Гаус в разговор с Хумболт – б.м.]."

• „Че следването само по себе си не означава нищо, знае всеки: десетилетия наред му се налагало [на Гаус – б.м.]  да гледа тъпите физиономии на студентите."

• „Грешки в петата цифра след запетаята! Че те нямали никакво значение, все едно било какво ще пише там [Ойген в спор с Гаус – б.м.].
   Момент, намеси се Хумболт. Грешките при измерването виаги имат значение."

• „Хоризонталният компонент на магнитната сила е функция на географската ширина и дължина. Вертикалният компонент се променя според реципрочния земен радиус. Проста сферична функция. Той се засмя тихо [Гаус – б.м.].
   Сферична функция. Хумболт се усмихна. Не беше разбрал нито дума."

• „Когато видиш животно, не можеш да разбереш нищо за него от пръв поглед, докато растението разкрива веднага и всекиму същността си. [...] Така животът, преминавайки от стадий в стадий, ставал все по-прикрит и организацията му все по-тайнствена, докато най-после се засливал и за последния си скок, който спокойно можел да се нарече най-големият: гръмотевичната поява на разума."

• „Изучаването на космоса било много напреднало. Вселената можела да бъде наблюдавана с далекогледи, знаели се строежът на Земята, тежината и пътят ѝ, вече била уточнена и скоростта на светлината, известни били морските течения и условията, необходими, за да има живот, скоро щяла да бъде разрешена и последната загадка, а именно силата на магнитите. Краят на пътя се виждал, измерването на света вървяло към приключване. Вселената щяла да бъде разбираема, трудностите от началото на човешкото развитие, като страх, война и експлоатация щели да потънат в миналото [...] Науката щяла да отведе човечеството към епоха на благоденствие и кой знае, нищо чудно един ден да бъде решен дори проблемът със смъртта."

• „Проекти, изпуфтя Гаус. Приказки, планове, интриги. Дрънканици с десет князе и сто академици, и то само за да се получи разрешение някъде си да се постави барометър. Това не е наука.
   Ох, извика Хумболт, а тогава какво е наука?
   Гаус дръпна от лулата. Сам човек до писалището. Лист хартия пред него, до прозореца задължително далекоглед, насочен към ясното небе. Ако, разбира се, въпросният човек не се предаде и откаже, преди да проумее това, към което е тръгнал. Може би това било науката.
   А ако човекът се отправел на пътешествие?
   Гаус сви рамене. Това, което се криело в далечините, в дупките, вулканите или мините, било случайност и изобщо не така важно. По този начин светът съвсем не ставал по-ясен.
   Но човекът до писалището, каза Хумболт, със сигурност се нуждае от грижовна жена, която да му топли краката и да му готви яденето, както и от наследници, които да му чистят инструментите, а също така и от родители, които да продължават да се отнасят към него като към дете. Имал нужда и от къща със сигурен покрив, който да не пропуска дъжда. И от шапка, че да не го болят ушите.
   Гаус попита кого имал предвид.
   Казвал го най-общо.
   В такъв случай: да, имал нужда от всичко това, че и дори още повече. Иначе как човек би издържал на цялото напрежение?"

• „Понякога му се струваше, че не е мерил тази земя [на Гаус – б.м.], а просто я е изнамерил, като че ли тя се бе превърнала в действителност едва благодарение на него.  Където бе имало само дървета, мъх, камъни и треволяк, сега се простираше мрежа от прави линии, ъгли и цифри. Нищо от нещата, които някога бе измерил човек, не можеше да остане същото, каквото е било преди измерването."

• „[...] нещата са такива, каквито са, и даже ние да ги открием, те не се променят, така че все едно дали техни откриватели сме ние, някой друг или изобщо никой."

• „Когато вече влизаха в Берлин и минаха през първите предградия, Хумболт си прадстави как в този момент Гаус стои до телескопа си и гледа към небесните тела, чиито път можеше да представи в съвсем прости формули, и изведнъж разбра, че не би могъл да каже кой от тях двамата е стигнал по-надалеч и кой винаги си е бил у дома."

Публикувана в Дневник

"Софийски магьосници 3: Вещиците от Витоша" от Мартин Колев

На шега, на майтап си прочетох и третата книга от българската фентъзи поредица на Мартин Колев. Да, да, закъснях малко, но съгласете, че излязлата през септември 2019-та „Софийски магьосници 3: Вещиците от Витоша“ съвсем спокойно още си се вписва в категорията топла-топла, особено в контекста на творческия ентусиазъм в жанра у нас. Атмосферата, в която се посветих на тома, за мен си беше направо гореща предвид няколко обстоятелства, едното от които беше, че с изчитането му застъпих лятното слънцестоене – ключов детайл и в настоящия сюжет.
Четирите празника – Благовец и Секновение, Единак и Еньовден, аналогично пролетното и есенното равноденствие, зимното и лятното слънцестоене, оказва се, са на почит във вещерския свят. Обаче се явяват и моментите на максимална уязвимост на нашия свят под напора не демонските набези. Успешната досега защита незабелязано е изтъняла страшно до неузнаваемост и нашите герои ще трябва да действат бързо. Под „нашите“ разбирайте познатите ви вече оцелели от предните две книги – кой повече, кой по-малко активно, плюс вещерското сборище от Витоша.
Въпреки че половината от действието се развива традиционно по софийските улици, другата част този път е изнесена под черновръхския покров. Добър или лош избор за битието в комуна, което изглежда, че вещиците съблюдават, е почти градския парк на столицата – няма да коментирам, но изборът на една от арените в повествованието е ТОП. От предварителните анонси знаех, че в третите „Софийски магьосници“ ще бъде включена Живата вода – пулсиращ извор, скрит сред южните склонове на планината. Местността безспорно носи магия още със самото си споменаване, а детайлите, свързани с нея подсилват вълшебния ѝ ореол. Това обяснява и мястото ѝ в моя житейски път, крайъгълен камък, в който е дисертацията ми с обект пещера Живата вода.

Дали за да оправдая собствените си очаквания – смятам, че мога да поставя най-висока оценка на най-новия роман на Мартин Колев и да заключа, че творчеството му следва линия на положително развитие. Не очаквайте, разбира се, велика творба, но бъдете сигурно, че и „Софийски магьосници 3“ може да бъде поставен под знаменателя „приятно и леко четиво, без излишни творчески напъни“ досущ като предходните два тома. Ако искате фентъзи приключение „за една нощ“, то може да разчитате, че ще си прекарате приятно. Оставям ви малко от вълшебството тук:

• „Безплодното мислене е просто загуба на време. Трябва да дресираш мислите си тъй, както се дресират диви коне."

• „Бях носил едно и също лице твърде дълго, а това винаги води до усложнения."

• „Всички повтарят, че противоположностите се привличат. Никой не добавя, че накрая се сблъскват с все сила."

• „Това не беше зимното слънце, което изниква за малко и наглежда владенията си, преди отново да потъне в облаците. Не, това бе пролетното слънце – меко, но опърничаво. То се връщаше, събрало сили след дълго заточение, за да предяви претенции над законния си престол."

• „Представя нямаше колко е часът. Тук, в планината, времето течеше по съвсем различен начин. Долу, в града, всички се надпреварваха да те въвлекат в съмнително спешните си дела, нещо постоянно се случваше и водеше към строго определена цел. Тик-так... Трамваи сменяха поради ремонт маршрута си, табла измерваха нивото на фини прахови частици, а хората все се гневяха на нещо. След седмица дори не пемнохе какво е било."

• „Сърцето му винаги леко се свиваше в този момент – момента между величествения залез и тихия, хищен мрак. Сякаш някакво наивно, праисторическо гласче се обаждаше в главата му и проплакваше: "Къде отиде слънцето? Дали наистина щеизгрее отново?"

• „Вечно усмихнатите хора сигурно не караха 12-часови работни смени. Инак щяха да знаят, че след кръстословиците радиото е най-ефикасният начин за убиване на време."

• „ Липсваше ѝ задъханият, игрив софийски джаз, но се учеше да цени и планинската музика. В монотонната, безкрайна симфония на Витоша участваха и къркорещата земна утроба, и ромолящият поток, и темпераментният вятър. В шумолящите листа пееха унесени кукумявки, а от мрака долитаха причудливи звуци, чийто източник невинаги беше ясен."

• „Избягваше да пъшка – намираше го за досаден признак на остаряването. Всички старци го правеха, сякаш държаха да напомнят за присъствието си."

• „Пъкълът, от който хората се бояха, не се намираше под краката, а в главите им."

• „Не ми трябват малко умници, а много глупаци."

Публикувана в Дневник

„Действителността, както винаги, ще се окаже много по-странна.“

Миналогодишното издание на фестивала Cinelibri ме подкани да се присъединя с повече от една прожекции на филми по книги с вълнуващи за мен сюжети. Наложи се дори да редуцирам списъка, за да не злоупотребявам с придружителя по неволя. Първите билети, които взех обаче, и то съвсем категорично и безапелационно, бяха тези за „2001: Космическа одисея“ на режисьора Стенли Кубрик.
Над двата часа научнофантастична еуфория държаха сетивата ми будни през цялото време, за да не пропусна детайл, който би ми коствал разплитането на сюжета. От кресливата зора на човечеството, през първите сечива – костта на мъртвото животно, „еволюирала“ в сателит 3 млн. г. по-късно, космически кораби, изкуствен интелект и, в крайна сметка, до... Срвъхчовек? Основна музикална тема на филма е базирана на „Also sprach Zarathustra” („Тъй рече Заратустра“) – емблематичната музикална поема на немския композитор Рихард Щраус, композирана през 1896 г., вдъхновена от своя страна от едноименното философско произведение на Ницше, публикувано през 1885 г.
Неволно успявайки да прескоча между милионите години и да се фокусирам върху няколко исторически момента, редно е да спомена, че препратката към 2001-ва в заглавието на космическата одисея има отношение само и единствено към научнофантастичния характер на повествованието. Филмът излиза през 1968 г. и, да, представя по феноменален аудиовизуален начин идеите на сценария, зад чието създаване стоят умовете и на Кубрик, и на Артър Кларк.
Първото действие на книгата, там отдавна в миналото, за мен остава един от най-специалните моменти в историята. Блогоговея пред случайността, шанса еволюцията да направи крачка в посоката на правилния, но дълъг, ужаааасно дълъг път, по който предстои да се решават още много неизвестни, най-вече от страна на естествения отбор. Историята на Муун-Уочър – човекът маймуна, който без сам да съзнава, става първият на Земята, отправил поглед към небето. Изобретяването на сечивата – съвсем примитивни – пак плод на случайността, което ще окаже ключова роля за благоденствието на племето. Пак те, милиони години по-късно, може би ще се превърнат в заплаха за него? Появата на речта, която добавя към настоящето миналото и даде бъдеще. В тази първа част Кларк спира вниманието си върху всички онези елементи на днешния живот, с които разполагаме наготово, но коствали хилядолетни стъпки на бавно надигащата се човешка цивилизация.
Във второ действие вече пътуваме към Луната. Там се срещаме с екипа от първите заселници, пребиваващи в силно ограничените, но приспособени за живот пространства на иначе мъртвия земен спътник. Тук вече авторовите нагласи изпреварват актуалния ни прогрес. Още по-напредничава (може би) е находката в кратера Тихо – сигурен знак за наличието на извънземен разум! Това е вече познатият ни монолит от първа част, явяващ се и своеобразен двигател на еволюцията в романа на Артър Кларк.
Може буквално да се каже, че получаваме сигнали от кораба майка. Защо да не пратим някой да провери? А помните ли историята с кучето Лайка? В трета част летим към Сатурн. Как и кога ще се върнем – ясно е, най-вече на хартия. Екипажът на космическия кораб „Дискавъри“ включва трима души в хибернация, двама, които обгрижват апаратурата и държат връзка със Земята по време на пътуването, и един шести член има грижа нещата да се вършат под конец. Без съмнение тук най-любопитен е образът на Хал 9000 – изкуственият интелект на мисията. Дали той е топ инструментът в ръцете на хората, или сам той е върховният човек? Последното твърдение би прозвучало еретично, но познавайки личността на Хал и склонността му не само да мисли, но и да чувства, в представите ми го отдалечава от идеята за сечиво и го слага редом с хората. Въпреки това той допусна своите грешки и титлата „Свръхчовек“ все още остава вакантна.
Нервната криза на кораба е основна тема на четвърта част. На Боумън – последния оцелял човек от екипажа, му се налага да извърши своеобразна лоботомия на блестящия, но болен ум на Хал. След това остава сам и потъва във все по-плътно обгръщащия го сюрреализъм с приближаването на Япет – един от спътниците на Сатурн и цел на мисията. Психеделичните изживявания преливат от страниците на пета и шеста част, за да свърши всичко там, където е започнало.
Искате още от същото, така ли? „Една одисея в космоса през 2001-та година“ е първа книга от цяла една тетралогия. Втора в поредицата е „Втора одисея: 2010“, излязла през 1982 г. и екранизирана през 1984 г. Следваща е „Одисея в космоса 2016“ (1988 г.) и накрая – „3001: Последната одисея“ (1997 г.). От моето първо пътешествие в света на Артър Кларк пък получавате няколко „картички“ със следното съдържание:

• „От всички създания, които досега бяха тъпкали Земята, първи хората-маймуни се загледаха в Луната. И въпреки че не би могъл да си спомни това, в ранната си младост Муун-Уочър понякога протягаше ръка и се опитваше да докосне това призрачно лице, което се издигаше зад хълмовете.“

• „В душата му обаче се бе промукнало недоволство и той беше съкратил с една малка крачка разстоянието, което отделяше маймуната от човека.“

• „Това беше бавен, мъчителен процес, но кристалният монолит беше търпелив. Както той, така и подобните нему копия, разпръснати по половината земно кълбо, не очакваха да постигнат успех от всички хора маймуни, участващи в експеримента. Дори и стотици неуспехи нямаше да имат значение, докато само един-единствен успех можеше да промени съдбата на света.“

• „Сега времената се бяха променили и наследената мъдрост от миналото се бе превърнала в глупост.“

• „По планетата се разспространяваше бавно ново животно. То изхождаше от сърцето на Африка и беше толкова рядко, че трудно можеше да бъде забелязано сред гъмжилото от милиарди същества, бродещи по сушата и населяващи моретата. Не съществуваше доказателство дали то ще преуспее и дори дали ще оцелее: на този свят, където толкова много по-силни животни бяха измрели, съдбата му все още стоеше колебливо на везните на живота.“

• „Тези, които правеха сечива, бяха преобразувани от собствените си сечива.
Защото употребявайки тояги, боздугани и кремъци, ръцете им бяха добили сръчност, която не се срещаше никъде другаде сред животинския свят и която им позволяваше да си изработват нови, по-добри сечива, които пък на свой ред още повече развиваха крайниците и мозъците им. Всичко това представляваше ускорителен кумулативен процес; и като краен резултат се появи Човекът.“

• „И някъде дълбоко в мрака на изминалите векове те бяха изобретили най-важното от всички сечива, въпреки че то не можеше да бъде нито видяно, нито докоснато: те бяха се научили да говорят и по този начин бяха спечелили първата си голяма победа над Времето. Сега познанията на едно поколение можеше да бъдат предадени на следващото, така че всяка епоха можеше да се възползва от постиженията на хората, живели преди това.
За разлика от животните, които познаваха само настоящето, Човекът се бе сдобил с минало и бе започнал вече да гледа към бъдещето.“

• „Копието, лъкът, пушката и накрая направляваният снаряд бяха оръдие с голям район на действие, но не и с безкрайна мощ.
Без тези оръдия човекът никога нямаше да завоюва свя свят, въпреки че често ги използваше и срещу себеподобните си. Той беше вложил в тях сърцето и душата си и в продължение на стотици години те му бяха служили вярно.
Но днес, докато тези оръжия съществуват, неговите дни ще бъдат преброени.“

• „Необходимостта от международно сътрудничество беше по-наложителна от когато и да било, но въпреки това съществуваха толкова граници, колкото и по-рано. В продължение на милион години човешката раса бе изгубила твърде малко от своите агресивни инстинкти […]”

• „Аз съм само бивш астроном; от години не съм се занимавал с истински научни изследвания. Сега съм научен експерт; това означава, че нищо не знам за каквото и да било.“

• „Колкото по-чудни бяха комуникационните средства, толкова по-тривиални, безвкусни или потискащи изглеждаха представянието от тях информации. Злополуки, престъпления, природни бедствия, заплахи от конфликт, мрачни уводни статии – всичко това като че ли беше главната цел на милионите думи, излъчвани в етера. И все пак Флой се запитваше дали положението наистина бе толкова лошо, защото утопичнитевестници, както той отдавна смяташе, щяха да бъдат ужасно скучни.“

• „Наближаващите лунни планини коренно се различаваха от тези на Земята. Липсваха им ослепително белите снежни шапки, зелените, плътно прилепнали одежди от растителност, движещите се корони от облаци. Въпреки това острият контраст между светлината и сянката им придаваше странна своеобразна красота. Тук законите на земната естетика не намираха приложение. Този свят бе оформен и изваян от сили, различаващи се от земните, действали през епохи, непознати на младата, тънеща в зеленина Земп с нейните бързо сменящи се ледени периоди, бързо покачващи се и спдадащи морета и нейните планински вериги, разтапящи се като мъгли в ранна утрин. Тук възрастта бе нещо незабележимо – но не и смъртта, защото Луната никога не бе живяла – поне до настоящия момент.“

• „Всъщност разговорът продължаваше, но той се извършваше от машините, които си разменяха импулси, хиляда пъти по-бързи от разговора на бавно мислещите им създатели.“

• „Разумни същества с много нисък ръст са нещо недопустимо. Необходим е един минимален размер на мозъка.“

• „Само на варварина е присъщо да унищожи нещо, което не е в състояние да разбере.“

• „Фина мрежа от антени приемаше минаващите край него радиошумуве непрекъснато съскане и пукот на онова, което Паскал преди много години наивно бе нарекъл „тишината на безкрайното пространство“.

• „Това беше част от истинското съкровище на човечеството, по-ценно от всичкото злато, заключено (без всякаква полза) в хранилищата на банките.“

• „Изкуствени мозъци можеха да се получат чрез процес, поразително аналогичен на развитието на човешкия мозък. Точните подробности при всеки даден случай никога нямаше да бъдат изучени, но дори и това да станеше, те биха били толкова сложни, че щяха да бъдат извън възможностите на човешкото разбиране.
Но какъвто и да беше механизмът на тяхното действие, крайният резултат бе една разумна машина, която можеше да възпроизвежда – някои философи все още предпочитат да употребяват думата „имитира“ – по-голямата част от дейността на човешкия мозък, и то с много по-голяма скорост и прецизност.“

• „Дали Хал можеше действително да мисли, бе въпрос, на който отговори британският математик Алън Тюринг още през 1940 г. Тюринг изтъкна, че ако можем да проведем продължителен разговор с една машина – било чрез пишещо устройство, или чрез микрофон, без да можем да забележим някаква разлика между нейните отговори и отговорите, които би дал човек, то машината наистина мисли в пълния смисъл на думата. Хал можеше лесно да издържи теста на Тюринг.“

• „Това бе странен, зловещ звук, защото нямаше нищо общо с човека, също така самотен и безсмислен, както шепотът на вълните на брега или далечният трясък на гръмотевицата някъде отвъд хоризонта.“

• „Въпреки всички електронни записи имаше случаи, когато добрият, старомоден печатен материал представляваше най-добрата форма на записване.“

• „В Космоса лекомислието е най-добрият начин за самоубийство.“

• „Често се е твърдяло, че една напреднала култура трябва да е доброжелателна, обаче […] историята на нашата собствена планета съдържа толкова много примери за първобитни раси, които не са могли да оцелеят след срещата си с по-висши цивилизации.“

• „Трудът е най-доброто лекарство срещу всеки шок […]”

• „[…] фактът, че конструкторите на Хал не бяха успели напълно да разберат психологията на собственото си творение, показваше колко трудно би било да се установи контакт с истински извънземни същества.“

• „[…] при особени обстоятелства всеки човек може да бъде дехуманизиран от паниката.“

• „Няколко учени – повечето от тях търсачи по дивите брегове на теоретичната физика – задаваха тревожния въпрос „Сигурни ли сме, че скоростта на светлината е непреодолима бариера?“

• „На критиците, които твърдяха, че тези идеи са прекалено фантастични, за да се погледне сериозно на тях, те припомняха думите на Нилс Бор: „Вашата теория е налудничава и все пак недотам налудничава, за да бъде вярна.“

• „Базирайки се на много религии, те смятаха, че разумът накрая ще се освободи от материята. Тялото-робот подобно на тялото от плът и кръв не е нищо повече от мост, водещ към  нещо, което отдавна хората са наричали „дух“
А ако има нещо отвъд това, то неговото име може да бъде само бог.“

• „И понеже в цялата галактика не са открили нищо по-ценно от Разума, те са насърчавали навсякъде неговото появяване.“

• „Тя [Земята – б.м.] бе един от милионите мълчаливи светове, от които малко щяха някога да проговорят.“

• „На една стена висеше картината „Мост в Арл“ от Ван Гог, а на другата – „Светът на Христина“ от Уайът. Беше уверен, че ако дръпне чекмеджето на писалището, ще намери в него Библия...“

Публикувана в Дневник

"Чародейката {Тайните на безсмъртния Никола Фламел}" от Майкъл Скот

Ето я и нея – държа в ръцете си последната, шеста книга от поредицата "Тайните на безсмъртния Никола Фламел" на Майкъл Скот. След "Алхимикът", "Магьосникът", "Вълшебницата", "Некромантът" и "Вещерът", вече имам основание за злорадо хихикане, защото знам какво се случва и "Чародейката" ("Хермес", 2012; превод от английски: Иван Иванов). И не защото съм придобила способностите на добре познатия герой Авраам Мага, а защото преди броени минути затворих финалните страници на романа.
За да стигна дотам, въпреки първоначалните ми намерения за галоп през съдържанието, преминах съвсем чинно и почти напълно задълбочено. Причината се корени в динамиката на повествованието и сюжета, които за разлика от предишните книги, бяха особено вълнуващи. Честите превключвания между сцените в различно време и пространство бяха доста интересни и съвсем естествено водеха любопитството ми напред към батъла на батълите.
В "Чародейката" не се появяват нови герои. Поне не буквално. Преносно – някои от старите муцуни минават през катарзис и се изявяват в ново амплоа. Ще е любопитно да разберете кои са и защо. Пернел и Никола са си общо взето същите, но тук най-сетне действат в тандем. Това малко отнема от чара на Пернел, но пък добавя към Никола, който има по-смислена роля, отколкото в предишните книги. Били Хлапето и Николо Макиавели трайно затвърждават топ позицията в сърцето ми – не че правят нещо велико, просто са пичове на място. Появяват се и някои персонажи потънали леко в забвение. Какво става с близнаците ли? Ще кажа само, че совите не са това, което са, и ще добавя с радост, че Джош не е смотльото от предишните части.
Финалът на книгата – интересен е и се отблагодарява на читателя. Ако като мен, сте напреднали с поредицата и се чудите дали да я завършите, последната книга със сигурност дава основание да го направите. Чете се бързо и е най-интересна от всички шест.
В обобщение на цялата поредица мога да кажа, че е добра. За моите читателски търсения е твърде лековато четиво и ми дойде в повече отношението обем страници към дълбочина на съдържанието. Следващата ми книга вероятно също няма да е нкакъв литературен хардкор, защото не му е моментът, но със сигурност обещавам нещо по-така. А сега ви оставям с мъдростите, които в "Чародейката" се оказаха учудващо много:

  • "Не всички чудовища имат звероподобен облик."

 • "Човек трябва да се тревожи само за неща, над които има някакъв контрол."

 • "Тя бе научила, че ако иска да оцелее, трябва да се слее с околните, да стане такава част от хората, че да е като невидима."

 • "Има приключения, които не си заслужава да преживееш."

 • "– Знаете ли кой е най-големият дар на един родител към децата му? [...] – Независимостта. Да им позволи да навлязат в света и да взимат собствени решения, да вървят по соствени пътища."

 • "– Знаете ли коя е най-голямата грешка, която може да допусне един родител? [...] – Да вярва, че децата му са същите като него."

 • "Всички наказания за излишно строги, Предназначението им е да държат хората под контрол, Това е начинът малцинството да управлява мнозинството. Със страх."

 • "Във войната нямаше чест, още по-малко в убиването и никаква в умирането. Но имаше истинско достойнство в това как се държат мъжете в битка. И винаги можеше да открие чест в подкрепянето на справедлива кауза и в защитаване на беззащитните."

 • "Воинът с кауза е най-опансият от всички."

 • "Опитът ми подсказва, че съжаляваме само за неща, които не сме направили."

Публикувана в Дневник
Петък, 27 Март 2020 22:11

"Гарванът" на Едгар Алън По

garvanat edgar alan po izdatelstvo list

Вчера приключи втората седмица на карантинно ежедневие. Това в никакъв случай не бива да звучи като оплакване! Защото покрай работните задачи, към които стриктно се придържам, остава една новоосвободила се ниша от липсващото висене по светофари. Не само това, ами и сънят започва да стига. Та, в това време успях да прекарам и някоя друга книга.
Това от една страна, а от друга – хем не ти се излиза, хем ти се иска да счупиш някой и друг лев. А пък като замаскираме тази низка страст зад благородната кауза да помогнем и на родното книгоиздателство в този труден, както отвсякъде се напомня, момент, и ето ме с поръчка на няколко книги. Тази, за която ще разкажа днес, е "Гарванът" на Едгар Алън По от издателството е "Лист".
Ще се запитате, че какво му е на "Гарванът" да заема цяла книга? И ще сте прави да задавате този въпрос. Аз самата бях любопитна, защото стихотворението ми е попадало и по-рано. Тук се задействаха допълнителните ми критерии за избор на книга. Аргументите се оказаха цели два и, ще се съгласите, толкова са силни, че дори нямах право да се съпротивлявам срещу тях. Защото забъркани се оказаха имената на Елин Пелин и Иван Милев.
Каква е връзката между По, Пелин и Милев? Започвам да разплитам. По живее и твори през първата половина на 19 в. Личният му живот е осеян с нещастия, но още приживе добива известност с творчеството си. В края на века славата му изглежда е прескочила океана и в България се появяват първите преводи на емблематичното му стихотворение. Забележете – под името "Врана" и... в проза! И така до 1906 г., когато се появява първият поетически превод със заглавие "Гарван", а негов автор е "певецът на българското село".
След като "Гарванът" стъпва на родна земя като текст, няколко десетилетия по-късно се появява и като картина. 1921 е годината, когато художникът Иван Милев рисува свой проект за корица на произведението. Минава още много време, точно 70 години от смъртта на художника, за да се появи рисунката на юбилейна изложба, която да провокира нейната реализация по предназначение. Адаптацията е дело на Милена Вълнарова.
Така в началото на 2020 г. се появява малката книжка с голяма колекционерска стойност, която държа в ръцете си. Фактите, които споделих по-горе, научих именно оттам. От нея ще разберете още детайли около раждането на "Гарванът" и появата му у нас, да проследите успоредните животописи на Едгар По и Елин Пелин, да узнаете какво мисли Гео Милев за творбата и, да, да я прочетете в оригинал.
Хайде, със здраве! И както би казал Гарванът:

Нивга вече!

Публикувана в Дневник

"Вещерът {Тайните на безсмъртния Никола Фламел}" от Майкъл Скот

"Вещерът" ("Хермес", 2011; превод от английски: Иван Иванов) е предпоследният, пети роман от поредицата "Тайните на безсмъртния Никола Фламел" от Майкъл Скот. Казвам това с голямо облекчение от приближаващия финал на сагата, защото подобно лековато четиво продължаващо вече над 1000 страници започва вече да ми идва твърде много в повече. С известни колебания все пак преминах и през тази част.
Смея да твърдя, че тя е най-добрата от всички дотук. За разлика от предишните, където има две основни групи опоненти и сюжетът обичайно се развива в посока на кулминационната битка помежду им, тук настъпва сложно разслоение. Обособяват се няколко отделни компании, всяка от които си действа по своите задачи. Това се случва не само на различни места, но, забележете, и в различни времена, в интервал от едно десетина хиляди години помежду им.
В лагера на лошите също настъпва разделение. Джон Дий си е все същият маниакален злодей, поел по пътя на крайностите, откъдето връщане няма. Рамо до рамо с него е амбициозната Вирджиния, чиито характер буди смътни симпатии. Уж от тяхната страна на барикадата, но не съвсем, е сформиралият се по-рано тандем между Макиавели и Били. Връзката помежду им се затвърждава, а комбинацията от техните противоположни, но принципни характери, е очарователна.
Персонажите в лагера на добрите са все същите блудкави образи. В техните редици обаче се присъединяват нови и интересни герои, като ще издам, че някои известни епизодични лица ще влязат в нови, доста по-съществени роли. Както се казва: "Совите не са това, което изглеждат". Изненадите са както в хода на самата книга, така и, както можете да очаквате, на самия финал. Но аз повече нищо няма да кажа.
И понеже много бързах да приключа този роман, а и той не изобилства от дълбоки мъдрости, списъкът с цитати е съвсем скромен:

 • "– Има една стара келтска поговорка, която много обичам: "По-добре е да живееш, без зкаонът да знае за теб."

 • "[...] всяка империя е обречена."

Публикувана в Дневник

"Некромантът {Тайните на безсмъртния Никола Фламел}" от Майкъл Скот

С поредната, четвърта книга от поредицата "Тайните на безсмъртния Никола Фламел" на Майкъл Скот започна да ме наляга нетърпение по-скоро да приключа с нея. Дали защото обстоятелствата ме принудиха да я чета с прекъсвания, или пък, по-вероятно, заради липсата на дълбок смисъл, отметнах последните страници на "Некромантът" ("Хермес", 2010; превод от английски: Иван Иванов) с облекчение. Затова и ще ми е трудно да предам някакво цялостно усещане от романа.
В тази книга добрите по принуда са разделени на няколко групи навред из нашия и други светове. Близнаците правят опит да се приберат при леля си, но не им се получава особено. Скати и Жана са заседнали нейде във времето, а Франсис, Паламед и Шекспир се мъчат да ги открият. Пернел запазва самообладание, но Никола тотално сдава багажа.
От друга страна, Дий също го е закъсал здраво и стига до крайност – не просто за да отърве кожата, той самият си има планове за завладяване на света. В този критичен момент кой друг да му помогне, ако не някое старо гадже. На Николо и Били също не им е лесно и замалко също да бъде прекратен договорът им за безсмъртие. Това би била най-голямата загуба, защото ако има моменти, които са наистина любопитни, това са разговорите между двамата.
Кои са новите герои и в кой отбор попадат ще разберете, ако прочетете книгата. Въпреки отегчението, не се предавам и продължавам към книга номер пет. Имам уверение, че към средата ще стане много интересно. Очаквайте следващо включване, а дотогава ви оставям няколко цитата от "Некромантът":

 • "И тъй като не знаеха смисъла на понятието време, търпението им бе безгранично."

 • "Каза ми, че е грешка да се биеш срещу воини с белези. Те умеели да оцеляват. [...] Също така ми каза никога да не влизам в битка, ако има начин да я избегна."

 • "Не осъзнавах, че съм станал човек на навика и рутината. [...] Няма нищо по-опасно за това от един воин."

 • "Сълзите никога не му бяха пречили: те му напомняха, че все още е човек."

 • "Те са очаквали да загубят. И затова са загубили."

 • "Хора, които потъват в дълбоки и мрачни мисли насред война, започват да очакват загубата. И накрая умират, защото не мислят ясно, не са съсредоточени."

Публикувана в Дневник

"Вълшебницата {Тайните на безсмъртния Никола Фламел}" от Майкъл Скот

Неусетно преминах през "Алхимикът" и "Магьосникът" и ето ме на "Вълшебницата" ("Хермес", 2010; превод от английски: Иван Иванов) – трета книга от поредицата "Тайните на безсмъртния Никола Фламел" на Майкъл Скот. При последната ни среща се наложи Никола, Софи и Джош да напуснат Париж скоропостижно. Намирам ги във влака на път към следваща им дестинация. Столицата на Великобритания – Лондон, оказва се е главен град и за Тъмните древни. Това със сигурност е обещание за големи проблеми.
Още с пристигането си тримата са посрещнати "радушно" от други трима. Злодеите, изпратени от Дий, са готови да ги излапат с парцалките. В същото време са малка хапка за нашите герои. Уловката е в това, че близнаците не бива да използват суперхарактерните си аури, които биха подействали като маяк за куцо и сакато, или казано иначе – биха привлекли всеки много, много лош, лош Тъмен древен обитател наоколо към себе си. Тук Фламел успява да се прояви и да извърши ефективно бойно действие като използва малък трик. Така се измъкват (едва ли ви спойлвам много – можете да се досетите, че ще се спасят, все пак е едва началото на третата от общо шест книги, а и в духа на предните две...) и успяват да срещнат съюзници.
Книгата обаче се казва "Вълшебницата" и това поставя фокуса върху Пернел Фламел. Тя е все така заточеник на Алкатраз, но макар в изолация, там екшънът не липсва. Дамата се справя със завидна за годините си ловкост, а силният ѝ дух е ключов в спечелването не само на битки, но и на съюзници. Пери без съмнение е най-силният образ, с което печели и личните ми симпатии.
Историята се накъсва от динамични прескачания между острова и Острова, а в един от епизодите дори става контакт между двете локации. Комуникацията, разбира се, не просъществува дълго, като разпадането ѝ преминава в борба за оцеляване и при двете страни. Дали всички герои ще оцелеят и дали всички ще съумеят да запазят своя статус предстои да разберете. Ще ви призная обаче, че на тази книга леко зациклих и го отдавам на това, че "Вълшебницата" май е най-слабата в поредицата дотук. Това със сигурност няма да ме откаже да продължа със следващите, надявам се и вас, а дотогава ви оставям с традиционните цитати:

 • "[...] душата на всяка магия и чародейство е въображението."

• "Битките се печелят от мъже. Войните се печелят от стратези."

• "После млъкна и зачака. [...] От опит знаеше, че хората често говорят, за да запълнят мълчанието."

• "Бе израсъл във времена на чудовища и именно страхът и малодушието го бяха опазили жив през хилядолетията."

• "Винаги е по-добре да водиш битките си една по една, синко – бе казал той. – Така ще спечелиш повече."

• "Историята го бе научила, че почнат ли веднъж бранителите да отстъпват, обсадата е към края си."

• "Винаги казвам, че като се събудиш сутрин, никога не можеш да кажеш как ще свърши денят. Това ми харесва: поддържа ме млад."

• "[...] често истината се разкрива не от това, което хората казват, а от онова, което не казват."

• "Винаги беше по-добре – по-безопасно – да си незабележим."

• "Ние хората сме просто набор от спомени."

Публикувана в Дневник

"Магьосникът {Тайните на безсмъртния Никола Фламел}" от Майкъл Скот

Ако сте тук, то вероятно и вие като мен сте прочели и одобрили първата книга от поредицата "Тайните на безсмъртния Никола Фламел" (ако не сте – вж. "Алхимикът") на Майкъл Скот и точите зъбки на следващата – "Магьосникът" ("Хермес", 2009; превод от английски: Иван Иванов). Досещате ли се кой е той? Не си губете времето да гадаете дълго, защото аз съм по-напред и скоро ще публикувам материала за книга #3.
Какво ще кажете за Софи, Джош, Скати, Никола и Пери? Аз се забавлявам с мегапотенциала на близнаците, пред който всички ахват, но реално още не са свършили кой знае какво с него. Петте сетива на горката Софи са на шест и това по всичко личи, че е голяма мъка. Не стига това, ами и паметта ѝ е препълнена с чужди спомени. Непробуденият Джош пък се лута между братската обич и съпричасност и желанието за сила и мощ. Много е досаден с това си колебание. Категоричната и бойна Скатах в противовес е любимият ми образ. Ако и на вас ви допада, ще ви зарадва да ви споделя, че в "Магьосникът" тя среща своя близка приятелка, която също е доста бойна мадама. Да не забравяме и мадам Пернел, която е друг достоен представител на категорията. А Никола? Старчето не успя да ме грабне, нито с дух, нито със сили. Какво пък, явно за ролята на бавачка на близнаците е нужна софт алхимията му.
От страна на злодеите мъжките персонажи са далеч по-силни. Във втората книга много лошите са вече двама. Към доктор Дий се присъединява злият гений на легендарна личност от времето на Борджиите. Какви ще ги сътворят безсмъртните в услуга на своите тъмни господари, тепърва предстои да научите. Арена на действието им е европейска столица с пет букви, а културното наследство, с което се слави, много ще пострада. Цитатите оттук пък са само четири, вижте ги:

• "Това е проклятието на безсмъртието: да гледаш как светът се променя и как всичко, което познаваш, гине."

• "[...] най-добрата лъжа е онази, която е обвита около зрънце истина."

• "[...] хората са майстори в пренебрегването на онова, което се намира точно под носовете им."

• "А в стремежа си да създават чудеса са пренебрегнали чудесата, които ги заобикалят отвсякъде, пренебрегнали са загадките, красотата. Митовете и легендите крачат невидими сред тях, незабелязвани, неразпознати."

Публикувана в Дневник

"Алхимикът {Тайните на безсмъртния Никола Фламел}" от Майкъл СКот

Доскоро, ако някой ме попиташе какво място отреждам на фентъзито сред жанровете, към които посягам, едва ли щях да го поставя на висока позиция. Едно, защото действително не се самоопределям като фен на тази категория, и, още повече, защото се считам всеядна и такава класация изобщо нямам. Но с това, че подхванах поредица от непознат автор, която попада в горепосочения клас, усещам, че затъвам все повече. И то в съвсем положителен смисъл.
В своя защита ще кажа, че шестте книги от поредицата "Тайните на безсмъртния Никола Фламел" от Майкъл Скот не се озоваха вкъщи случайно. Бяха горещо препоръчани и взети назаем. Второто беше и един от двата катализатора, които подействаха да предредят много други в списъка ми за прочит. И ето че първата от тях – "Алхимикът" ( "Хермес", 2009; превод от английски: Иван Иванов), се озова в книгоподвързията ми.
Бих казала, че започва мирно и кротко в едно кафене в Сан Франциско, но екшънът споходи толкова бързо отсрещната книжарница, че не съм сигурна дали имаше дори страница време преди това да се случи. За да си дадете сметка за вихрушката от събития, ще ви издам само, че сега, когато пиша този текст, вече съм на третата книга от поредица, а случилите се събития до момента са концентрирани в по-малко от седмица. Освен че действието е много интензивно, затова си има и друга причина – крайният срок на двамина изтича. Средно обхватът на всяка част е по две денонощия. На практика обаче времевият интервал се разтяга до древността, тъй като една част от героите си датират баш оттогава. Други пък са само на няколкостотин години.
Допада ми, че фантасмагориите присъстват съвсем разумно. Озаптени от човешкото присъствие и реално съществуващи места и обекти, фантазия и действителност се преплитат по много готин начин. В началото се притеснявах, че постоянно изникващите митологични образи и легенди ще претоварят повествованието, но впоследствие картината се нареди чудесно. А накрая... Накрая дори се оказва, че истината е повече от очакваното.
Много ми се искаше да порежа романа в оценката си, но в действителност ми хареса. Няма въведение, което да тежи, защото то се случва между другото, на фона на събитията. Героите са пълнокръвни, действието е наситено, атмосферата е плътна. И като всяка книга от подобен характер, липсват дълбоки и постранни размишления, но си има своите прозрения:

• "Да останеш анонимен в съвременния свят е голяма сила."

• "Владеенето на каквато и да е сила има цена."

• "Големите промени винаги се пораждат от действията на една личност."

• "А след като промяната започне, няма връщане назад."

• "От хиляди поколения вие, човеците, умишлено страните от онова, което с насмешка наричате магия.  Но магията всъщност е просто оползотворяването на целия диапазон от възможностите на сетивата. Сега те виждат само малка част от видимия спектър, чуват само най-силните звуци, обонянието им е потресаващо слабо и могат да различат единствено най-сладкия и най-киселия вкус."

• "Да влезеш първи в битка, винаги бе лоша идея. Войниците в задните редици бяха тези, които обикновено оцеляваха."

• "Ако съм научила нещо от пътуванията си, то е, че ние сами създаваме собственото си бъдеще. Виждала съм разтърсващи събития, да идват и да си отиват, без никой да ги е предрекъл, а съм виждала и пророчества – обикновено свързани с края на света – да се провалят."

• "Най-добрите воини са не само тези, които не познават страх, но и тези, които не изпитват гняв."

 

Публикувана в Дневник
Страница 1 от 7

Социална мрежа

Бюлетин

Име:
Имейл:

Приятели и каузи

КЛУБ "ЕКСТРЕМ" koral trans  ЗА ДЕЛФИНИТЕ СТАРИТЕ ГОРИ

 

© 2020 Таня Славова