„Действителността, както винаги, ще се окаже много по-странна.“

Миналогодишното издание на фестивала Cinelibri ме подкани да се присъединя с повече от една прожекции на филми по книги с вълнуващи за мен сюжети. Наложи се дори да редуцирам списъка, за да не злоупотребявам с придружителя по неволя. Първите билети, които взех обаче, и то съвсем категорично и безапелационно, бяха тези за „2001: Космическа одисея“ на режисьора Стенли Кубрик.
Над двата часа научнофантастична еуфория държаха сетивата ми будни през цялото време, за да не пропусна детайл, който би ми коствал разплитането на сюжета. От кресливата зора на човечеството, през първите сечива – костта на мъртвото животно, „еволюирала“ в сателит 3 млн. г. по-късно, космически кораби, изкуствен интелект и, в крайна сметка, до... Срвъхчовек? Основна музикална тема на филма е базирана на „Also sprach Zarathustra” („Тъй рече Заратустра“) – емблематичната музикална поема на немския композитор Рихард Щраус, композирана през 1896 г., вдъхновена от своя страна от едноименното философско произведение на Ницше, публикувано през 1885 г.
Неволно успявайки да прескоча между милионите години и да се фокусирам върху няколко исторически момента, редно е да спомена, че препратката към 2001-ва в заглавието на космическата одисея има отношение само и единствено към научнофантастичния характер на повествованието. Филмът излиза през 1968 г. и, да, представя по феноменален аудиовизуален начин идеите на сценария, зад чието създаване стоят умовете и на Кубрик, и на Артър Кларк.
Първото действие на книгата, там отдавна в миналото, за мен остава един от най-специалните моменти в историята. Блогоговея пред случайността, шанса еволюцията да направи крачка в посоката на правилния, но дълъг, ужаааасно дълъг път, по който предстои да се решават още много неизвестни, най-вече от страна на естествения отбор. Историята на Муун-Уочър – човекът маймуна, който без сам да съзнава, става първият на Земята, отправил поглед към небето. Изобретяването на сечивата – съвсем примитивни – пак плод на случайността, което ще окаже ключова роля за благоденствието на племето. Пак те, милиони години по-късно, може би ще се превърнат в заплаха за него? Появата на речта, която добавя към настоящето миналото и даде бъдеще. В тази първа част Кларк спира вниманието си върху всички онези елементи на днешния живот, с които разполагаме наготово, но коствали хилядолетни стъпки на бавно надигащата се човешка цивилизация.
Във второ действие вече пътуваме към Луната. Там се срещаме с екипа от първите заселници, пребиваващи в силно ограничените, но приспособени за живот пространства на иначе мъртвия земен спътник. Тук вече авторовите нагласи изпреварват актуалния ни прогрес. Още по-напредничава (може би) е находката в кратера Тихо – сигурен знак за наличието на извънземен разум! Това е вече познатият ни монолит от първа част, явяващ се и своеобразен двигател на еволюцията в романа на Артър Кларк.
Може буквално да се каже, че получаваме сигнали от кораба майка. Защо да не пратим някой да провери? А помните ли историята с кучето Лайка? В трета част летим към Сатурн. Как и кога ще се върнем – ясно е, най-вече на хартия. Екипажът на космическия кораб „Дискавъри“ включва трима души в хибернация, двама, които обгрижват апаратурата и държат връзка със Земята по време на пътуването, и един шести член има грижа нещата да се вършат под конец. Без съмнение тук най-любопитен е образът на Хал 9000 – изкуственият интелект на мисията. Дали той е топ инструментът в ръцете на хората, или сам той е върховният човек? Последното твърдение би прозвучало еретично, но познавайки личността на Хал и склонността му не само да мисли, но и да чувства, в представите ми го отдалечава от идеята за сечиво и го слага редом с хората. Въпреки това той допусна своите грешки и титлата „Свръхчовек“ все още остава вакантна.
Нервната криза на кораба е основна тема на четвърта част. На Боумън – последния оцелял човек от екипажа, му се налага да извърши своеобразна лоботомия на блестящия, но болен ум на Хал. След това остава сам и потъва във все по-плътно обгръщащия го сюрреализъм с приближаването на Япет – един от спътниците на Сатурн и цел на мисията. Психеделичните изживявания преливат от страниците на пета и шеста част, за да свърши всичко там, където е започнало.
Искате още от същото, така ли? „Една одисея в космоса през 2001-та година“ е първа книга от цяла една тетралогия. Втора в поредицата е „Втора одисея: 2010“, излязла през 1982 г. и екранизирана през 1984 г. Следваща е „Одисея в космоса 2016“ (1988 г.) и накрая – „3001: Последната одисея“ (1997 г.). От моето първо пътешествие в света на Артър Кларк пък получавате няколко „картички“ със следното съдържание:

• „От всички създания, които досега бяха тъпкали Земята, първи хората-маймуни се загледаха в Луната. И въпреки че не би могъл да си спомни това, в ранната си младост Муун-Уочър понякога протягаше ръка и се опитваше да докосне това призрачно лице, което се издигаше зад хълмовете.“

• „В душата му обаче се бе промукнало недоволство и той беше съкратил с една малка крачка разстоянието, което отделяше маймуната от човека.“

• „Това беше бавен, мъчителен процес, но кристалният монолит беше търпелив. Както той, така и подобните нему копия, разпръснати по половината земно кълбо, не очакваха да постигнат успех от всички хора маймуни, участващи в експеримента. Дори и стотици неуспехи нямаше да имат значение, докато само един-единствен успех можеше да промени съдбата на света.“

• „Сега времената се бяха променили и наследената мъдрост от миналото се бе превърнала в глупост.“

• „По планетата се разспространяваше бавно ново животно. То изхождаше от сърцето на Африка и беше толкова рядко, че трудно можеше да бъде забелязано сред гъмжилото от милиарди същества, бродещи по сушата и населяващи моретата. Не съществуваше доказателство дали то ще преуспее и дори дали ще оцелее: на този свят, където толкова много по-силни животни бяха измрели, съдбата му все още стоеше колебливо на везните на живота.“

• „Тези, които правеха сечива, бяха преобразувани от собствените си сечива.
Защото употребявайки тояги, боздугани и кремъци, ръцете им бяха добили сръчност, която не се срещаше никъде другаде сред животинския свят и която им позволяваше да си изработват нови, по-добри сечива, които пък на свой ред още повече развиваха крайниците и мозъците им. Всичко това представляваше ускорителен кумулативен процес; и като краен резултат се появи Човекът.“

• „И някъде дълбоко в мрака на изминалите векове те бяха изобретили най-важното от всички сечива, въпреки че то не можеше да бъде нито видяно, нито докоснато: те бяха се научили да говорят и по този начин бяха спечелили първата си голяма победа над Времето. Сега познанията на едно поколение можеше да бъдат предадени на следващото, така че всяка епоха можеше да се възползва от постиженията на хората, живели преди това.
За разлика от животните, които познаваха само настоящето, Човекът се бе сдобил с минало и бе започнал вече да гледа към бъдещето.“

• „Копието, лъкът, пушката и накрая направляваният снаряд бяха оръдие с голям район на действие, но не и с безкрайна мощ.
Без тези оръдия човекът никога нямаше да завоюва свя свят, въпреки че често ги използваше и срещу себеподобните си. Той беше вложил в тях сърцето и душата си и в продължение на стотици години те му бяха служили вярно.
Но днес, докато тези оръжия съществуват, неговите дни ще бъдат преброени.“

• „Необходимостта от международно сътрудничество беше по-наложителна от когато и да било, но въпреки това съществуваха толкова граници, колкото и по-рано. В продължение на милион години човешката раса бе изгубила твърде малко от своите агресивни инстинкти […]”

• „Аз съм само бивш астроном; от години не съм се занимавал с истински научни изследвания. Сега съм научен експерт; това означава, че нищо не знам за каквото и да било.“

• „Колкото по-чудни бяха комуникационните средства, толкова по-тривиални, безвкусни или потискащи изглеждаха представянието от тях информации. Злополуки, престъпления, природни бедствия, заплахи от конфликт, мрачни уводни статии – всичко това като че ли беше главната цел на милионите думи, излъчвани в етера. И все пак Флой се запитваше дали положението наистина бе толкова лошо, защото утопичнитевестници, както той отдавна смяташе, щяха да бъдат ужасно скучни.“

• „Наближаващите лунни планини коренно се различаваха от тези на Земята. Липсваха им ослепително белите снежни шапки, зелените, плътно прилепнали одежди от растителност, движещите се корони от облаци. Въпреки това острият контраст между светлината и сянката им придаваше странна своеобразна красота. Тук законите на земната естетика не намираха приложение. Този свят бе оформен и изваян от сили, различаващи се от земните, действали през епохи, непознати на младата, тънеща в зеленина Земп с нейните бързо сменящи се ледени периоди, бързо покачващи се и спдадащи морета и нейните планински вериги, разтапящи се като мъгли в ранна утрин. Тук възрастта бе нещо незабележимо – но не и смъртта, защото Луната никога не бе живяла – поне до настоящия момент.“

• „Всъщност разговорът продължаваше, но той се извършваше от машините, които си разменяха импулси, хиляда пъти по-бързи от разговора на бавно мислещите им създатели.“

• „Разумни същества с много нисък ръст са нещо недопустимо. Необходим е един минимален размер на мозъка.“

• „Само на варварина е присъщо да унищожи нещо, което не е в състояние да разбере.“

• „Фина мрежа от антени приемаше минаващите край него радиошумуве непрекъснато съскане и пукот на онова, което Паскал преди много години наивно бе нарекъл „тишината на безкрайното пространство“.

• „Това беше част от истинското съкровище на човечеството, по-ценно от всичкото злато, заключено (без всякаква полза) в хранилищата на банките.“

• „Изкуствени мозъци можеха да се получат чрез процес, поразително аналогичен на развитието на човешкия мозък. Точните подробности при всеки даден случай никога нямаше да бъдат изучени, но дори и това да станеше, те биха били толкова сложни, че щяха да бъдат извън възможностите на човешкото разбиране.
Но какъвто и да беше механизмът на тяхното действие, крайният резултат бе една разумна машина, която можеше да възпроизвежда – някои философи все още предпочитат да употребяват думата „имитира“ – по-голямата част от дейността на човешкия мозък, и то с много по-голяма скорост и прецизност.“

• „Дали Хал можеше действително да мисли, бе въпрос, на който отговори британският математик Алън Тюринг още през 1940 г. Тюринг изтъкна, че ако можем да проведем продължителен разговор с една машина – било чрез пишещо устройство, или чрез микрофон, без да можем да забележим някаква разлика между нейните отговори и отговорите, които би дал човек, то машината наистина мисли в пълния смисъл на думата. Хал можеше лесно да издържи теста на Тюринг.“

• „Това бе странен, зловещ звук, защото нямаше нищо общо с човека, също така самотен и безсмислен, както шепотът на вълните на брега или далечният трясък на гръмотевицата някъде отвъд хоризонта.“

• „Въпреки всички електронни записи имаше случаи, когато добрият, старомоден печатен материал представляваше най-добрата форма на записване.“

• „В Космоса лекомислието е най-добрият начин за самоубийство.“

• „Често се е твърдяло, че една напреднала култура трябва да е доброжелателна, обаче […] историята на нашата собствена планета съдържа толкова много примери за първобитни раси, които не са могли да оцелеят след срещата си с по-висши цивилизации.“

• „Трудът е най-доброто лекарство срещу всеки шок […]”

• „[…] фактът, че конструкторите на Хал не бяха успели напълно да разберат психологията на собственото си творение, показваше колко трудно би било да се установи контакт с истински извънземни същества.“

• „[…] при особени обстоятелства всеки човек може да бъде дехуманизиран от паниката.“

• „Няколко учени – повечето от тях търсачи по дивите брегове на теоретичната физика – задаваха тревожния въпрос „Сигурни ли сме, че скоростта на светлината е непреодолима бариера?“

• „На критиците, които твърдяха, че тези идеи са прекалено фантастични, за да се погледне сериозно на тях, те припомняха думите на Нилс Бор: „Вашата теория е налудничава и все пак недотам налудничава, за да бъде вярна.“

• „Базирайки се на много религии, те смятаха, че разумът накрая ще се освободи от материята. Тялото-робот подобно на тялото от плът и кръв не е нищо повече от мост, водещ към  нещо, което отдавна хората са наричали „дух“
А ако има нещо отвъд това, то неговото име може да бъде само бог.“

• „И понеже в цялата галактика не са открили нищо по-ценно от Разума, те са насърчавали навсякъде неговото появяване.“

• „Тя [Земята – б.м.] бе един от милионите мълчаливи светове, от които малко щяха някога да проговорят.“

• „На една стена висеше картината „Мост в Арл“ от Ван Гог, а на другата – „Светът на Христина“ от Уайът. Беше уверен, че ако дръпне чекмеджето на писалището, ще намери в него Библия...“

Публикувана в Дневник

"Неуговорени срещи" – Аркадий и Борис Стругацки

Причината да си взема научно-фантастичния сборник "Неуговорени срещи" на братя Стругацки е първата поред творба в него – "Пикник край пътя", и по-напред – съветският филм "Сталкер" от 1979 г. на режисьора Андрей Тарковски, създаден по мотиви от повестта. И в двете витае доста мрачна атмосфера, така че се подгответе със специална нагласа, ако убедено желаете да посетите Зоната. Това значи, че имате предварителна идея що е то и не е необходимо да се впускам в допълнителни обяснения. В противен случай ще ви загатна, че това е мястото на може би "пикника край пътя" или може би кой знае какво на някаква по-развита извънземна цивилизация, зарязала разни артефакти при своето посещение на Земята.
Следващите три повести са "Охлюв по стръмното", "Бръмбар в мравуняка" и "Милиард години до свършека на света". "Охлюв по стръмното" е изключително сюрреалистична творба. Действието тръгва от едно село, през Гората към друго после пак през Гората - доста шантави места, дори плашещи на моменти, но като им свикнеш не са. Героите – уж хора (повечето поне) са откачалки, а за диалозите да не говорим. За мен тази повест е по-различна от другите три, но не е особено дълга и макар че на мен не ми хареса особено, е любопитна – не я пропускайте!
Повести #3 и #4 категорично пък хващат вниманието отначало и го държат докрай с пълна мистерия в сюжета.Това ги различава и от първите две, в които не си задавате постоянно въпроса "Какво ли ще се окаже?“ Идеите и в двете са интересни, героите също, взаимоотношенията им.
Нещо, което ме изуми и в четирите творби на Стругацки, е това, че заглавията са изяснени ясно и конкретно. С това авторите могат да спят спокойно, че основните послания са разбрани. Други представям на вашето внимание по-долу, като няма да ги разделям по произведения, защото смятам, че е излишно:

• "Ти си длъжен да правиш добро от злото, защото то няма от какво друго да се прави." - Робърт Пен Уорън

• "Е, нищо, това може да се поправи. Сега всичко може да се поправи. Жив съм."

• "Чудна работа между другото: когато и да отидеш, тези бармани вечно бършат чашите, сякаш от това зависи спасението на душите им."

• "А когато има знания, и богати можем да направим всички, и към звездите да полетим, и докъдето искаме да стигнем."

• "– Правилно, на човек затова му трябват пари, та да не мисли никога за тях..."

• "Разумът е способността на живото същество да постъпва нецелесъобразно или неестествено."

• "Защо нищо да не разбера? Все пак съм инженер..."

• "[...] макар да не бива никога да забравяме, че в нашия евклидов свят всяка пръчка има два края..."

• "Понякога се питам: за какво ли се трепем? Повече пари да изкараме? Ама за какъв дявол са ни парите, като само се трепем и нищо друго не правим?"

• "Да си измислят могат каквото си щат. В действителност никога не става така, както са го измислили."

• "Гадно е да те гледа човек как лапаш, лапаш, а след това тръгваш да обясняваш какво е редно и какво не."

• "И тогава няма много полза от теоретичната подготовка, нито пък стандартните модели на реагиране са достатъчни – трябва сам да минеш през здрачините на морала, да видиш някои неща със собствените си очи, здравата да си опариш пръстите и да натрупаш десетки отвратителни спомени, за да разбереш накрая и даже не просто да разбереш, а да попиеш със своя мироглед тази, някога тривиална мисъл, че на света има носители на разум, които са очевидно много по-лоши от тебе, какъвто и да си ти..."

• "Обаче тази затвореност не била резултат от чувство за малоценност, от усещане за ограниченост или неувереност в себе си. Това било по-скоро затвореност на човек, който винаги е зает. Сякаш не искал да хаби времето си за околните, сякаш бил постоянно и изключително зает със своя собствен свят."

• "– Друг свят, друг свят [...] Нима ви е тясно в този?
   – Ами как да ви кажа... Сигурно е тясно на въображението ни."

• "– Всичко на света е глупост! На света има само един разкош - разкошът на човешкото общуване."

• "Тази проклета интелигентска срамежливост! Не могат ли двама прекрасни хора отведнъж, от пръв поглед да се разкрият един пред друг, да се приемат един друг в душите си, да станат приятели от първия миг."

• "[...] не обичаше нови хора в стари компании, винаги се плашеше, че ще се държат не както трябва и заради тях ще стане неловко."

• "Къде е основният принцип на разума – целесъобразност, икономичност?"

• "Прекалено човешко, значи животинско. Не от разума, от неразумността..."

Публикувана в Дневник
Четвъртък, 18 Януари 2018 17:17

"Лавина" на Блага Димитрова

Пада, пада. Сняг върху сняг.
...
На утрото осъмвам на друга планета. Бяла, заоблена, тиха. Още неизследвана.

Притаила съм дъх в очакване на неизбежното, но не спирам. Пред мен крачат Найден, Присмехулникът, Деян (и той е тук, чрез Групата), Горазд, Зорка, Асен, Поетът, Бранко, Скулпторът, Зиморничавият, Слав, Момчил, Андро, Дара (и да беше знаела, пак щеше; сякаш всички знаеха), Никифор. Преди лавината настроението е угнетено, но сме готови да извървим пътя докрай. А път дори няма. Сами проправяме пъртина до своята лавина.

Снежната мощ разбърква света за сетивата, но избистря погледа върху живота. Подобно на Поетът се вживявам в чуждите истории, които с падането на лавината тръгват като на лента. Трудно запазвам хладнокръвие, докато Групата е погребана жива в белия сняг. Надявам се Блага Димитрова да спаси героите, та дори и само на книга.

В много голяма степен харесах как е написан романът. Поетичният изказ в "Лавина" издига усещането от простата и искрена философия на алпинизма до прилягащите ѝ висоти. Това съвсем не я прави отнесена и далечна, постижима за рекордьори, а напротив - пасва на обикновените, истински катерачи на житейски върхове.

Някои избрани моменти:

• "Диря остава, когато се върви по неутъпкано".

• "Дори когато те укоряват, осмиват, отричат - пак потвърждават твоето съществуване."

• "Ние сме завладени от планинското притегляне, обратно на земното, не надолу, а нагоре. Може би това е древният стремеж да се противопоставим на земното притегляне."

• "Прекалено пълнолетни сме, за да приемем мисли и образи без верижката на смисъла."

• "Вие, дисциплинираните, сте нарушение на природата!"

• "Силен е не онзи, който може да се изкатери до голяма височина, а онзи, който не допуща да се смъкне по-ниско от веднъж постигнатото."

• "Ето какво е лавината.
   Чист, невинен, натрупан сняг. Спи и сънува най-белите сънища.
   Кротък. Пазѝ се от кротките!"

• "Безбройни стъпки е животът, а пък смъртта - една-единствена, която те отвежда най-далеч."

• "Животът чрез смъртта е изразен."

• "И всички сме свързани с едно невидимо въже, сплотени със стремеж към един връх, пресовани в една лавина."

• "Всеки сам си създава лавината, която ще го погълне."

• "Вече нищо не се случва в този запланиран, научно обяснен и електронно изчислен свят."

• "Всяка скала си има свое излъчване. Една ме успокоява, друга ободрява, трета събужда в мене енергия. А забелязал съм, някои канари в Рила ме променят, правят ме различен от всичко, което предполагам за себе си."

• "Страхът да не станеш смешен - най-отчаяният стимул за човека."

• "В този ден тя избира себе си: колежка на раздрани облаци. Тен с цвят на прегоряла пшеница. Коса, изпръхнала от вятър и слънце, с дъх на чубрица. Навик за самостоятелно мислене."

• "Станцията на връх Ботев. Слънце над облаци. Облаци под тебе. Върхът изглежда откъснат от земята, плуващ в безкрая. Като че ли това е някаква космическа междупланетна станция. Рупорни параболични антени като огромни уши, обърнати на всички посоки, подслушват вселената."

• "В сивото утро будилникът дебне, за да забие звънтяща бургия право в сърцето на топлия сън."

• "Всичко в тебе е бегло, преходно и все закъсняващо.
   Все си "ще бъда" и "щях да бъда", никога истински "аз съм"."

• "Страхът от живота е по-голям от страха от смъртта."

• "Камък да стисне, вода ще пусне - за да ѝ поднесе в шепа да пие."

• "Откупът на независимостта на жената е самотата."

• "Асен обгръща рамото ѝ с ръка и шепне поверително в ухото ѝ:

   - Единици от жените са способни на най-голямата близост между мъжа и жената!

   Дара се отдръпва:

   - Има ли такава?

   Асен я изчаква да се приближи отново до него:

   - Приятелството! Любовите минават-заминават, приятелството си остава!"

• "Любов - тя иде и всичко обръща наопаки,
   и хаосът се подрежда най-после във мене."

• "Защото върхът се измерва от най-дълбоката пропаст под него."

• "Враждебните сили са наши приятели. Те моделират от гранит характера ни."

• "Как е мечтал да види разкопките на Помпей. Не е могъл да отиде в Италия. Само с въображение е бродил по някогашния град, затрупан от лавината на вулкана. Видял е повече от другите, които са го посетили и кръстосали с уморени, сънени туристически крачки."

• "Снежен човек.
   Гори гняв в очите от въглен. Надигнал си дълга метла, та преспите да пометеш, наивнико снежен човек!
   Въставаш срещу мразовете, а топлата, искрена пролетнадушваш с носа си от морков, мечтателю снежен човек.
   Ще дойде тя, русата пролет с небеснозелени очи, и ще те погали с южняка, мой влюбен снежен човек.
   И ти ще заплачеш от радост, че злостният мраз е сразен, и ще се стопиш цял от нежност, мой храбър снежен човек.
   Ти сам си поиска това!"

• "Той се кълне в себе си: не искам никого така да измъчвам със своята преданост. Най-противното е да накараш някого да ти бъде задължен за нещо."

• "Има ли по-лошо от това да натрапваш някому своята добрина?"

• "Пролетната привечер е локвено-свежа.
   В такава вечер трябва да се появи едно момиче. Цялото му същество трябва да е искрящо от очакване. Ако не се появи, ще го измислиш, ще го създадеш от този прозрачен въздух, наситен с копнеж."

• "Всъщност всяка стъпка е към смъртта. Само че зависи от стъпката: ако е по-дръзновена, тя върви по-пряко към смъртта и живата памет. Ако е по-предпазлива, повтаряща чужди стъпки все из отъпкани пътища, тя удължава разстоянието, но върви към по-сигурна смърт, към пълна забрава. Избирай!"

• "Една лавина ме причаква, отдето и да мина - една лавина е в засада.
   Това е моята лавина.
   Със собствените свои стъпки ще я подсека.
   Отдето и да я заобикалям, и все да се озъртам, знам, всички пътища ме водят към моята лавина. Право там."

• "- Иска ли жертви изкуството?
   Поетът реагира живо, сякаш се е борил с тази мисъл:
   - Не! Решително не! Ако ти се струва, че правиш жертви, значи преследваш някаква цел: успех, слава, забогатяване, награди, титли. Изкуството не иска от тебе отделни жертви. То те иска цял-целеничък. А това не е жертва, а призвание."

 • "Щом есента остарее, градът се превръща в гола, ветровита, мъглива, мокра сивота. Най-хубавото време за съсредоточаване навътре в себе си."

• "Всъщност долу в града е затворен свят, сам за себе си. Заграден от студа и вятъра със стени. Отделен от земята и камъните с асфалт. Захлупен за дъжда и звездите с покриви. Човек от човека разделен със стени, заключен в килийките на апартаментите и колите. Енергията, която е дадена на живите същества да се борят със суровата природа, се изразходва в изкривена посока: боричкане между хората, завист, изтласкване с лакти. Смелостта се подменя с лукавство."

• "Човекът може всичко да загуби по пътя: младост, здраве, сила, вяра, памет, име. Запази ли смеха си, той остава човек."

• "Ако бяхме знаели, пак щяхме..."

• "Смазваща е тази тишина - абсолютна, лунна и безлюдна."

• "Доброто име не се "пази", не се заключва зад седем врати. То се създава всеки ден, всеки час."

• "Остарявам! Най-страшната форма на измяната. Самоизмяна. Дезертирам от своя път, избран в младините. С поведението си на предпазлив, ненамесващ се човек опровергавам своята младост."

• "Хората гледат: скала. Спират. Връщат се. Няма път. А и скалата е път."

• "Умората е велико благо за човека! Само когато си уморен, усещаш сладостта на глътката вода от една пряспа, нежността на вятъра от един полъх, силата на любовта от един поглед."

• "Всичко свое нося със себе си! Нищо повече не ми трябва! Нямам нищо за губене. Никой, дори смъртта, не може да ми отнеме нищо. И затова не се боя от нея. Смел е оня, който няма какво да губи, няма какво да стиска в шепа!"

• "Паметта - най-хубавият свят, достъпен за човека."

Публикувана в Дневник
Събота, 30 Декември 2017 21:39

"На изток от рая" на Джон Стайнбек

Бях сигурна, че ще харесам тази книга още преди да я започна и не се излъгах. Беше голямо удоволствие да се посветя на сюжета, наситен с дълбока и същевременно проста житейска философия.

Не заобичах, нито намразих кой да е от героите, въпреки че имаше достойни претенденти, та дори и за категорията "досадно-безразличен-ми-е". Централна фигура, извисяваща се над останалите, е иконичният образ на Сам Хамилтън; китаецът Ли е винаги на място; Абра е стабилна; а за другите си прочетете книгата )) Неколцина герои се промъкнаха почти крадешком пред очите ми, така че ако искате да получите пълна детайлност, не ги оставяйте да ви се измъкнат! Основните персонажи обаче добре ще ги научите, защото се справиха отлично в ролите си да представят взаимоотношения, вкоренени в човешкия род от библейски времена.

И докато Адам ту се влюбваше, ту разлюбваше фермерския живот, аз успях да напълня кошница с ябълки от градината на Стайнбек:

• "Човек се гордее с всяко нещо, стига то да му е едничкото. И може би колкото по-малко притежаваш, толкоз повече ти се иска да се биеш в гърдите."

• "Като буен човек, той имал нужда и от женско тяло, но и то, не си ли женен за него, излиза скъпо."

• "Открай време бе ненавиждал дисциплината като всяко нормално животно, но тя беше истинска и неизбежна като шарка, не можеш да я отречеш или наругаеш, можеш само да я мразиш."

• "Както е у мнозина, които нямат дар слово, Чарлс пишеше вдъхновено."

• "Живееше в селения грейнали и нови, необходени като Рая в шестия му ден."

• "Първо ще се разярим един на друг, сетне ще станем много учтиви помежду си, което е най-лошото."

• "Неприятни въпроси няма освен ония, които са облечени в снизхождение."

• "Когато човек твърди, че не иска да говори за нещо, той обикновено иска да каже, че не е в състояние да мисли за нищо друго."

• "[...] хитростта ограничава ума. Хитростта само те напътства какво да не правиш, ако не е много уместно."

• "Хората са доволни, когато си нещо, за предпочитане - каквито са те."

• "Господи, как минава денят! Досущ като един живот, толкова бързо, когато нехаеш за него, и толкова бавно, когато го наблюдаваш."

• "Когато казваш, че заслужавам почивка, казваш все едно, че животът ми е свършил."

• "Забелязал съм, че по-голямо незадоволство от това на богатите няма. Нахрани един човек, облечи го, настани го в хубава къща и той ще пукне от отчаяние."

• "Исках да имам жена и собствени синове. Сигурно ми се е щяло да предам глупостта, която у родителите минава за мъдрост, да я наложа на безпомощните си дечица."

• "Момчетата си размениха неловки погледи. За първи път те се сблъскваха с неумолимата женска логика - всепобеждаваща дори, а може би особено когато е погрешна."

 • "В истината има повече красота, дори когато красотата е отвратителна. Разказвачите на приказки пред градските порти изопачават живота така, че не мързеливите, глупавите и слабите да им се вижда прекрасен, а това само задълбочава техните недъзи, без да ги учи на нищо, без нищо да лекува, без да извисява душите им."

• "В ония дни, както и в библейски времена, по земята все още ставаха чудеса."

• "Нечистата съвест е най-доброто стъпало към филантропията."

• "С цялата си несигурност, в едно съм сигурен: под най-горния пласт на своята слабохарактерност хората искат да бъдат добри и да ги обичат. Повечето им пороци практически практически са опит да стигнат до най-късия път до обичта."

• "Вярвам, че не съм от най-дребните душици, които са доволни, ако някой тъгува за тях."

• "Навярно най-добрият събеседник в света е онзи, който насърчава другите да говорят."

• "Аз търся работа. От служба нямам нужда."

• "Идваха ни всякакви идеи още на закуска и затова се хранехме с идеи вместо  със закуска. У нас имаше толкова много идеи, че забравяхме да припечелим нещо, за да купим провизии."

• "Да си бизнесмен, се иска опит. Хората, които получават своето състояние от наследство, винаги загазват."

• "Повечето хора ги връзват именно така. Те са благодарни, те са задължени, а от това по-страшни вериги няма."

• "Не е лесно да даваш на хората, макар че, мен ако питаш, по-трудното е да ти дават."

• "- Старият Сам Хамилтън бе разбрал накъде вървим. Казваше, че вече не могат да съществуват всестранни философи. Бремето на познанието е твърде голямо, за да може да го възприеме един-единствен мозък. И предвиждаше, че ще дойде ден, когато отделният човек ще знае само една малка част, но ще я владее добре.

- Да - каза Ли от вратата, - но не го одобряваше. Презираше този ден."

• "Лесно е да се печелят пари, ако става дума за парите, от които имаш нужда. Но с нищожни изключения, хората не искат пари. Те искат разкош, искат да бъдат обичани, да им се възхищават."

Публикувана в Дневник

Карай, дяволе, верицата му, и каквото сърце каже,
една работа или ще стане, или ще се провали!

Наумиш ли си нещо, карай, и не бой се!
На младостта си юздите отпусни, не я жали!

На мълнията рожба съм и на гърма внук,
и ако ща, святкам и гърмя, и ако пък ща, ръся сняг.

Години прекарах в благоговение пред тежкия "Рапорт" на Казандзакис. Веднъж го подхванах; не сполучих.

Върнах се. Беше август и с точност до дни съвпадаха датите от календара и тези от страниците на книгата; вярвах, че по-подходящ момент не би могъл да се случи. Поглъщах бавно и с голямо удоволствие напоителните описания.

Постепенно южняшката му разточителност започна да попресища храносмилателната система на скромната ми душевност. Подмамена от цитата на задната корица, прекарах известно време в опиянение, докато осъзная сладникавия привкус, който философията на Казандзакис ми носи. Изгубвах се в изобилните терзания на личността и отчаяно се захващах за кратките моменти, които едва стъпваха на земята. Може би в нея (философията; освен в морската храна) пък да се крие тайната на гръцкото дълголетие?

Засега обаче ме отказа от повече патетични душевни терзания в полза на четиво, посветено на обикновените човешки съдби. Докато научите кое е то, оставям ви част от даровете на критянина (да, да, признавам, че прекарахме и доста ценни моменти заедно; задължително искам да спомена и забележителния, пълнокръвен превод на Георги Куфов):

 • "Събирам сечивата си: зрение, слух, вкус, обоняние, осезание, мозък. Свечери се вече, свършва надницата, завръщам се като къртица в дома си, в пръстта. Не защото се уморих да работя, не съм се уморил, но слънцето залезе."

• "Та нали ние, ранените, гладните, лудите глави, железните глави, зарязахме охолния живот и сигурността и начело с теб се хвърляме напред, за да разчупим границите?"

• "оттогава много мои любими същества, които умряха, не слязоха в пръстта, а в паметта ми, и вече знам, че докато съм жив и аз, ще живеят и те."

• "и след един завой на пътя - какъв беше този звяр, каква свежест, каква безкрайна въздишка - цялото море, тъмносиньо, кипящо, само шумове и миризми, се изля разпенено в мен"

• "Никога не виждах повторно нещо по един и същ начин; защото всеки път му придавах ново лице и ставаше неузнаваемо; възобновяваше се всеки миг девствеността на света."

• "Шепнех скришом в себе си: "Авра-ам, Авра-ам" (...) и когато научих, че веднъж взел да коли сина си, обхвана ме ужас (...). И когато учителката ни каза, че онзи, който следва божите заповеди, ще отиде в лоното на Авраам, заклех се в себе си да престъпя всички заповеди, за да се спася от лоното му."

• "Огънят, наводнението, смъртта ми се струваха много приятелски стихии; сякаш и аз бях някаква стихия от техния род, все духове, и се мъчехме да избавим земята от къщите и хората."

• "Искате да научите на ум и разум и богатите ли? Да сапунисваш арапина, само си хабиш сапуна! Богатият, слушайте ме мен, не иска да промени нищо, нито Бога, нито родината, нито рахатлъка си, добре се е нагласил той, а ти колкото си щеш тропай на глухия на вратата."

• "Звяр, сляп, объркан, гладен, но който не яде, срамува се да яде, и който трябва само да кимне на минаващото по улицата щастие и то с готовност ще се спре, но не му кимва, а отваря чешмата и пуска времето да тече без полза, сякаш е вода, и го пропилява, звяр, който не знае, че е звяр - това е младостта."

• "а млад ще рече да се заемеш да сгромолясваш света и да имаш дързостта да искаш да изградиш нов, по-добър."

• "Цивилизацията започва от онзи миг, в който започва играта. Дотогава, докато животът се бори да се съхрани, да се защити от враговете си, да се задържи върху земната кора, цивилизацията не се заражда. Заражда се от мига, в който животът задоволи най-насъщните си подребности и започне да се радва на малко отдих."

• "бях толкова щастлив, че разбрах - това надхвърля човешките права и трябва да намеря начин да се измъчвам за нещо."

• "щастието на този свят е размерено по ръста на човека; то не е рядка птица, която гоним ту по небето, ту в ума си; щастието е домашна птица в нашия двор."

• "от малките добродетели се боя повече, отколкото от големите пороци, защото имат красиво лице и лесно подмамват."

• "Казах на бадема: "Братко, поговори ми за Бога." И бадемът цъфна."

• "В главата ми отново повя вятърът на странстването; докога този вятър ще вее в главата ми? Да даде Господ, докато умра!"

• "За миг понечих да се върна обратно; в мен проблесна най-суровата радост - да не откъсна, да не се порадвам на плода на моя копнеж. (...) човекът в мен победи, закрачих отново."

• "Никога не бях почувствал, толкова осезаемо и с такова изумление, че омразата, преминавайки последователно през разбирането, през жалостта и съчувствието, може да се превърне в обич."

• "Веднъж, когато те свари буря в планината, ти (Ницше - б.м.) писа: "Какво ме е грижа мен за нравствените повели? Прави това, не прави онова. Колко различни са светкавицата, бурята, градушката! Свободни сили, без нравоучения. Колко са щастливи, колко са могъщи тези сили, които размисълът не тревожи!"

• "голяма наслада е да живееш и да работят добре и петте ти сетива, петте врати, през които влиза светът, и да си казваш: "Хубав е светът, харесва ми!"

• "Който казва, че съществува избавление, е роб; защото непрекъснато претегля в злато всяка своя дума, всяка своя постъпка, и трепери: Ще се спася ли? Няма ли да се спася? Ще отида ли на небето? Ще отида ли в ада? Как може да бъде свободна една душа, която се надява? Който се надява, се бои от този живот, бои се и от другия живот, виси нерешително и чака съдбата или божията милост."

• "Вярвам в един свят, който не съществува; но като вярвам в него, аз го създавам; несъществуващо наричаме това, което не сме пожелали достатъчно."

• "Трябва от време на време да се караме, да си строшаваме главите, чуваш ли? Това ще рече обич."

• "Има ли нещо по-истинско от истината? Да, приказката; тя придава безсмъртен смисъл на мимолетната истина."

• "Божа благодат беше и днес денят; всяка сутрин възвръща девствеността си светът и ти се струва, че ей сега на̀ е излязъл от божиите ръце. Та нали няма памет и затова по лицето му не стават никога бръчки, не помни какво е строил вчера, нито го е еня за това, което ще стори утре; изживява сегашния миг като вечност: друга няма, пред и зад нея - Нищото."

• "Не се бой, казвах си аз, не мисли, че понеже си мимолетно животно, не можеш да се намесиш в управлението на света; уви, ако си знаеше силата, щеше вече да си надхвърлил човешките предели."

• "Колкото и малко да имам, пак ми стига; колкото и много да имам, пак не ми стига."

• "Равновесие ще рече неподвижност, неподвижност ще рече смърт."

• "има три вида души, три вида са и молитвите:

   1) Лък съм в твоите ръце, Господи; изпъни ме, за да не прогния;

   2) Не ме преизпъвай, Господи, ще се счупя;

   3) Преизпъни ме, и нека се счупя!"

   Избери!"

• "Кой може в атмосферата на обичта да различи мига от вечността?"

Публикувана в Дневник

А кое е добро, Федър,
и кое не е добро -
трябва ли да питаме някой
да ни каже тези неща?

След като преди около година и половина книгата "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет" на Робърт М. Пърсиг ми изскочи пред погледа в една книжарница, тя моментално се измъкна от там, за да се намърда почти неволно сред купчината научна литература, която в онзи момент се помещаваше в непосредствена близост до мен заради активното писане на дисертационния ми труд. Солидният ѝ размер издигна книжната ми Вавилонска кула до нови висоти, а и внесе цвят в строгия научен свят.

Няколко месеца по-късно се обогатих с образователната и научна степен "доктор", за да се отдам с чиста съвест на клишето "заслужена почивка". Та така се залях с всички занимания, за които предните три години времето все не достигаше, включително превъртях няколко книги. На дневен ред дойде и горепосочената. И както често отбелязвам сама за себе си - в точния момент.

Отне ми немалко време да я прочета, защото, от една страна, невинните записки на привлекателните умотворения неусетно преминаха в тежки преписи със стрелки, които да удържат логическите връзки в размишленията на лирическия герой, и, от друга, съвсем естествено, провокираше значително количество лични размишления. За неизкушените от философията може би такова четиво би се оказало мисията невъзможна, но за мен комбинацията от абстрактни идеи, илюстрирани с примери от живота, и свежите глътки на повествованието направиха целия този обем учудващо смилаем.

Ще ви спестя доста от съдържанието на тефтера, който почти изцяло изписах с цитати от тази книга, и ще ви оставя с "the best of the best" или поне по-кратките от тях:

• "При колата си винаги в затворено пространство и понеже си свикнал с нея, не съзнаваш, че каквото виждаш през прозореца ѝ, е просто допълнителна порция телевизия... При мотоциклета рамката липсва. Човек е в пълен допир с всичко."

• "Ако сте тръгнали на североизток от някой голям град, никога не следвайте дълго пътя, по който сте излезли. Напуснете града и се залутайте на север, после на изток, после пак на север..."

• "Ние обикновено така бързаме, че почти няма кога да разговаряме. Резултатът е някаква безкрайна празнота от ден на ден, еднообразие, което години по-късно оставя човек да се чуди къде е отишло всичкото време и да съжалява, че си е отишло всичкото."

• "Цялата тази техника по някакъв начин те е превърнала в чужденец за собствената ти земя."

• "...физическите неудобства имат значение само ако настроението не е в ред."

• "Не бях проверил внимателно, защото предварително бях решил... Тогава не разбирах колко са глупави подобни прибързани заключения."

• "Човек не може действително да мисли сериозно за работата си и в същото време да слуша радио."

• "Онези индианци и средновековни хора са били точно толкова интелигентни, колкото сме и ние, но контекстът, в който са мислели, е бил съвършено различен."

• "... и се сетих, че сме на почивка и няма смисъл да се спи."

• "Всичко изглежда някак си естествено спретнато... Не че е поддържано - само не са полагани усилия да го развалят. Просто си е такова каквото навярно винаги е било. Резерват."

• "Някои неща човек не забелязва от недоглеждане, понеже са съвсем дребни. Но други не се забелязват, защото са огромни."

• "Те бяха направили грешката да мислят за личността като за някакво притежание, като за кат дрехи, които човек носи или сваля. Но вън от личността какво остава? Малко кокали и плът. Сбор юридически данни може би, но не и човек. Кокалите и плътта и юридическите данни са дрехите, които личността носи, а не обратното."

• "Хората пристигат в някаква фабрика и изпълняват някаква напълно безмислена задача от осем до пет, без да задават въпроси, защото структурата изисква да бъде така. Няма никакъв злодей, никакъв "лош човек", който иска от тях да водят безсмислен живот, просто структурата, системата ги принуждава и никой няма желание да се заеме с непосилната задача да я променя само защото е безсмислена.

     Но да се унищожи една фабрика или да се въстане срещу едно правителство, или да не се поправи един мотоциклет, защото е система, означава да се атакуват следствията, а не причините; и докато борбата е само срещу следствията, никаква промяна не е възможна (...) Ако революция свали правителството на една система, но законите на разума на тази система, по които е създадено това правителство, останат непокътнати, то тези закони отново ще се възпроизведат в следващо правителство. Толкова много се приказва за системата. А толкова малко се разбира."

• "Чувствам се щастлив, защото съм тук, и все пак малко тъжен, пак от това, че съм тук. Понякога е малко по-добре да пътуваш, отколкото да пристигаш."

• "Ранният му провал го бе освободил от всякакво осъзнато чувство за дълг да мисли по институционални предписания и мислите му бяха стигнали вече независимост до степен, позната на малцина."

• "Във височините на мисълта човек трябва да привикне към разредения въздух на несигурността, към огромната мащабност на задаваните въпроси и предлаганите отговори."

• "Нищо необикновено. Просто онова археологическо чувство, че спокойствието на околността таи нещо."

• "Учебното заведение бе нещо, което евфемистично би могло да се нарече "колеж от преподавателски тип". В колеж от преподавателски тип се преподава и преподава и няма време за изследователска работа, няма време за размисъл, няма време за участие във външни дейности. Само преподавай и преподавай, и преподавай, докато разумът ти затъпее и творческият ти заряд изчезне и се превърнеш в автомат, повтарящ едни и същи тъпи неща отново и отново пред непреставащи вълни невинни студенти, които не могат да разберат защо си толкова тъп, губят уважение и разпространяват това неуважение навън сред обществото... Причината да преподаваш и да преподаваш е, че това е много хитър начин да поддържаш икономично един колеж, като в същото време създаваш фалшивото впечатление за истинско образование."

 • "Никой не крещи фанатизирано, че утре слънцето ще изгрее. Всички знаят, че ще изгрее. Когато хората се посветят фанатично на политически или религиозни убеждения или на някакви други догми и цели, това винаги е, защото тези догми или цели са под съмнение."

• "Този разрив между изкуството и техниката е съвършено неестествен. Само че е продължил толкова дълго, че човек трябва да бъде археолог, за да открие къде са се разделили двете неща."

Публикувана в Дневник

Социална мрежа

Бюлетин

Име:
Имейл:

Приятели и каузи

КЛУБ "ЕКСТРЕМ" koral trans  ЗА ДЕЛФИНИТЕ СТАРИТЕ ГОРИ

 

© 2020 Таня Славова