Трейлър на едноименния филм от 1978 г. Ако имате нужда от нещо освежено,
може да се поинтересувате и от новата версия, която се очаква
да се появи на големия екран в началото на 2022 г.

Понеже "Странният случай с Бенджамин Бътън" се оказа твърде кратка глътка за почивка, все още имам нуждата от някое и друго ненатоварващо, но пък интересно четиво. Сигурна съм, че няма как да сбъркам със "Смърт край Нил" на Агата Кристи. За пръв път романът е публикуван през 1937 г., а екземплярът у мен е издаден от Издателство "Народна младеж" през 1983 г., в превод на Огнян Дъскарев.
От резюмето научавам, че предстои смъртта на богатата и красива Линет Дойл. Това не ме изненадва. Затова през следващите страници с повишено внимание проследявам поредицата от сцени, в които Агата Кристи ни запознава с героите. Опитвам да запомня имената им, диалозите, които водят помежду си, и нещо издайническо в поведението, което ще ми помогне при разплитането на убийството на Линет, все още Риджуей по фамилия. Това упражнения, както по-късно ще се окаже, съвсем не е безполезно, но и не мислете, че ме е довело до окончателния извод.
Е, нека не се бавим повече, а да стягаме багажа за Египет. Там ни чакат, случайно или не, героите, които вече сме срещнали из различни точки на света. Компанията на някои от тях е повече от неприятна за младоженката Дойл, което засилва усещането за надвиснала опасност. Нащрек сме, но и знаем, че с толкова хора наоколо, няма как нещата да са прости.
И ето го първото, неуспешно покушение срещу Линет. Оптимистът в мен ме кара да си мисля, че току-виж пък и се разминало. Но не – макар и не в този момент, скоро след това ще се случи фаталното действие. Сега вече Поаро е на ход. Ще успее ли да се справи и с това заплетено престъпление? Едва ли някой се съмнява, но каква ли ще се окаже истината? Докато я научим, убийството вече няма да е само едно.
"Смърт край Нил" е чудесно четиво за жежките летни дни, досущ като разхладителен коктейл за мисълта. Оставям ви няколко бучки лед от този египетски трип:

• „– Мотивите за убийство понякога са съвсем банални.
   – Кои са обичайните мотиви, мосю Поаро?
   – Най-често парите. Така да се каже, изгодата в най-различните ѝ форми. След това отмъщението, любовта, страхът, обикновената омраза, благотворителсността..."

• „– Мисля, че човешките същества струват повече от камъните.
   – Но не са трайни като тях – отбеляза Поаро.
   – По-приятно ми е да видя сит работник, отколкото което и да е така наречено произведение на изкуството. Бъдещето има значение, не миналото."

• „За да строиш, първо трябва да събаряш и рушиш."

• „Образованието отне жизнеността на бялата раса."

Публикувана в Дневник


Трейлър на едноименния филм от 2008 г., с участието на Брад Пит и Кейт Бланшет

След последното ми четиво определено имах нужда от нещо леко, непретенциозно, а защо не и малко по обем. Нима "Странният случай с Бенджамин Бътън" от Франсис Скот Фицджералд не е перфектният избор? Речено-сторено.
Историята вероятно е известна на много от вас и без да сте чели романа или пък гледали филма. Бенджамин Бътън е чаканото първородно дете в уважавано и заможно балтиморско семейство. За зла участ, неговата поява на бял свят ознаменува началото на труден живот. Нашето бебе се ражда в облика и с уменията на 70-годишен старец. Това предизвиква поредица от неприятни събития, само началото на които е реакцията на екипа в родилното. Бащата – Роджър Бътън, дотолкова не приема факта, че купува на своя син облекло и играчки за деца и се държи с него в съответствие с рождената, а не видимата му възраст. Не по-леко е това и за "малкия" Бенджамин.
С годините нещата обаче се променят в положителна посока и сякаш нещата си идват на мястото. През годините Роджър остарява, Бенджамин се подмладява и след близо две десетилетия, ако не да изглеждат като баща и син, то поне приличат на двама братя, които по-леко споделят компанията си заедно. Нещата се понаместват дори още по-хубаво до момента, когато махалото не достига равновесното си положение и подминава в обратна посока.
Оказва се, че младостта не е чак такова благо и живял повече от 60 години на този свят, героят ни достига юношеска, сетне ранна детска, а накрая бебешка възраст. Подобно на старец губи своята сила, а славните години остават в миналото. Накрая спомените избледняват и настъпва края.
В книгата няма герои, които да ви спечелят, които да обикнете, намразите или просто запомните. Сюжетът е интересен, но самата книга напомня на кратък преразказ, с кратки спирки на някои по-забележителни етапи от живота на Бенджамин Бътън. В този случай допускам, че дори филмът би ме оставил с по-вълнуващи впечатления.

Публикувана в Дневник

 


Първата екранизация по едноименния роман, годината е 1968 г.

Изглежда, че доста съм се заземила напоследък и е време да поема на трансгалактическо пътешествие. Космическият кораб, на който се качвам този път, е "Планетата на маймуните" на Пиер Бул. Романът е издаден през 1963 г. Изданието, което чета, е от 1983 г., в превод на Райна Стефанова и заема знаменателния номер 42 в "Библиотека Галактика".
Пътуването не продължава дълго. Още в самото начало на романа аз и тримата ми спътници кацаме на непозната планета близо до звездата Бетелгейзе. Толкова напомня на Земята, че ѝ даваме името Сорор, сиреч "сестра" от латински. Това, разбира се, е крайно подозрително и както можете да се досетите, ще доведе до неприятни изненади, свързани с някои "дребни" несъответствия. Надявам се, че не съм ви оставила твърде много време и ще изпреваря мисълта ви, за да съобщя, че на тази планета себеподобните ни са примитивни същества, изместени от маймунската цивилизация. Кофти, а? И аз не ги харесвам особено.
В неизгодната позиция, в която се намираме аз и спътниците ми, се налага да бягаме и да се спасяваме от властващия вид. Това не продължава много и вече в намален състав някои от нас се озовават зад решетките. Ако мисълта за стандартен затвор ви стряска, то още по-притеснително е попадането в лабораторната клетка. Именно там прекарваме доста от следващите страници.
Подобно на човешкия натюрел, с който сме свикнали, и маймунските индивиди на Сорор показват известно многообразие. Това е и големият ни шанс да открием нашите в тази чужда цивилизация. Така около ни се заформя кръг с приятели, врагове и някои противоречиви персони, лавирайки между които евентуално бихме могли да отървем кожата. Пътят към спасението никога не е лесен, а драпайки по него научаваме интересни детайли около еволюцията, която се преминали жителите на това далечно място. За всички ни май ще е по-добре да се прибираме там, откъде сме дошли.
Романът на Пиер Бул се чете бързо и леко и представя интересна концепция за разменените роли на човека и маймуната. Въпреки това те не са механично преобърнати, а както ще стане ясно от сюжета, в основата им са заложени някои характерни особености на двата вида. Как би се почувствал един разумен човек, попаднал сред диви себеподобни и цивилизовани маймуни? Май никой "културен" вид не е толкова благоразположен към смятаните от него за по-нисши създания. Осмелете се да стъпите на "Планентата на маймуните" и ще се уверите в това.

Публикувана в Дневник
Неделя, 29 Ноември 2020 19:36

"Пилето" от Уилям Уортън

Не бива да слушаш.
За да чуеш нещо, не бива да слушаш.
За да видиш нещо, не бива да гледаш.
За да схванеш нещо, не бива да мислиш.
За да кажеш нещо, не бива да мислиш.


Трейлър на едноименния филм от 1984 г.

Последните седмици все "Полет над кукувиче гнездо ми е пред очите". Понеже съм чувала за тежкия ѝ сюжет, а и историята за написването ѝ, умишлено бягам от нея. Подсъзнанието обаче си казва думата и спирам избора си на "Пилето" от Уилям Уортън. Разполагам с версия на "Народна култура" от 1981 г., а самата книга излиза две години по-рано с оригиналното заглавие "Birdy".
Не ми било писано да избягам от клиничната лудост. Още първите страници влизам в болничната обстановка, където срещам въобразяващ се на пиле персонаж и приятел от детството, опитващ се да го върне към реалността. И двамата, все още млади, са белязани от бойното поле през 40-те години на 20-ти век. В допълнение е полуоткаченият полулекар-полувоенен с неясни цели и санитарят, периодично навъртащи се покрай нашите хора. Всичко това ме кара да възклицавам на ум къде се набутах.
Пилето клечи нечуващ, втренчен в единствения прозорец на стаята, но аз постепенно се "заслушвам" в приказките на Ал – Алфонсо Колумбато, приятелят. Заживявам с историите за гълъбарника в гората, падането от резервоара, бягството до крайбрежието, оная работа с кучетата, старата кола, пропукания лед, колелото.
Двамата се срещат в зората на тийнеджърските си години и си стават дружки на принципа "противоположностите се привличат". Ал е здраво стъпил на земята, силен физически, американец по рождение и сицилианец по кръв. Пилето е един такъв рахитичен, отвеян. Отнесен, но за някои неща. За птиците погледът му е строго на фокус. Отблизо изследва тяхната природа, поведението им, летежа, песента им. Пилето осмисля и изживява направените наблюдения. Изпърво цели да пресъздаде птичия образ чрез пернати костюми, преминава полита падайки, а после открива гмуркането като алтернатива на полета.
Последователен до крайност, един ден Пилето просто прекрачва границата на реалността. Ако опитам да преразкажа книгата от тук нататък, навярно някой би се усъмнил и в моя разсъдък, но Уортън се е справил великолепно, така че аз не само продължих хищно да разгръщам страниците, но и се вълнувах дълбоко от развитието на нашия птичар. И внимавах за едно: да не оплета конците при разплитането на сюжета.
Готино, готино свърши романът. И много объркващо, да. Кой, кого, защо – оправиха ли лудия, той ли ги оправи? Или може би истината е друга. След като затворих и последната страница обърнах интернета да нищя какво в крайна сметка се случи, защото мойта уста беше зинала и трябваше някак да я събера. Така разбрах, че "Пилето" си има продължение. "Пеперудата" – книгата за Ал Колумбато може би ще ми даде точния отговор. Една подсказка-въпрос в каква посока са размишленията – защо Пилето така и остана безименен през цялото време?
Да, Уортън успя да ме спечели – писа за смахнати, писа за гълъби, канарчета и тям-подобни и не само, че не ме отегчи, а вдъхнови съзнанието ми. Сравняват романа със "Спасителят в ръжта" и действително "Пилето" носи много от същото онова усещане на срещата между романтичната същност на младостта и житейската реалност. И други луди вече съм срещала из литературата (вж. "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет" на Робърт М. Пърсиг). Обикнах "Пилето" и го препоръчвам на всеки, изкушен от философските внушения в литературните творби.

• „Земята се върти и ние сме впримчени. Тежестта приижда и ние се бъхтим в клетката от тонове, които ни притискат с различна сила."

• „Никой не знае повече от това, което се допуска да знае. Всеки от нас е заграбен в гроба на земното притегляне."

• „В самотата си стигам до познанието, края на умението; надига се въздушно течение, движение към необходимостта."

• „Да нагласиш мачтата или да уловиш вятъра в платното, е нищо. Знание само, не умение. Птицата познава просто без знание."

• „Всичко, което съдържа живот, расте нагоре, но не е свободно. Най-високите клони улавят въздуха и светлината, но само подхранват безкрайната тирания на земята. Растежът сам по себе си е безсмислен."

• „Да летиш, значи да живееш. Нищо не те подпира отдолу. Живееш във всеобемния въздух, около теб само въздух, никаква опора не нарушава пространството. Заслужава си да жертвуваш всичко, за да останеш сам във въздуха, жив."

• „Истински губещите никога не губят."

• „Няма нищо по-мъртво от мъртва птица. Защото птицата е преди всичко движение. Умре ли, остават само пера и въздух."

• „Хората не могат да летят, защото не вярват, че това е възможно. Аке не са те учили да плуваш, нали ще се удавиш, щом те пуснат във водата?"

• „Горе има нещо като люк. Джо го отваря, а всички виждаме пламъците долу. Пускаме кучетата в тоя отвор. Това е достатъчно, за да стане човек религиозен."

• „Това беше песен на същество, което умее да лети."

• „Едно от нещата, с които никога не можах да свикна с казармата, са голите крушки. У дома майка ми не оставя лампа без цветен абажур. Това придава на къщата ни приятен италиански вид; място, в което да ядеш фетучини и зеполи. А по таваните в казармата има само голи крушки. Те правят всичко безлично и още по-потискащо."

• „Малцина са онези, които се интересуват какво мисли или какво има да им каже събеседникът им. В най-добрия случай хората те слушат, за да те накарат и ти да ги слушаш после. Всеки гледа да ти го натресе."

• „Всеки си е по своему луд. Ако това досажда на твърде много хора, тогава те обвиняват за невменяем. А случва се и тъй, че всичко ти става непоносимо, ти казваш някому, че си луд, и хората се съгласяват да се грижат за теб."

• „Сицилианците могат да седят цял ден на една маса и да се усмихват един на друг, да си правят комплименти, да разговарят за времето. Същевременно те знаят, че в чашата вино на един от тях е сложена отрова; и под масата държат готов ножа; а трима насочват пушки към главата на другия. И като правят всичко това, те знаят, че другият им готви същото. У повечето сицилианци има нещо налудничаво, което вероятно се обяснява с всички онези поколения, живели на пек, и с омешването после на финикийци, гърци и римляни. Много лоша комбинация. Така в нас са съчетани притворството на финикийците, лукавството на гърците и коварството на римляните."

• „Каква глупост е това, дето повечето хора добиват навика постоянно да проверяват дали някой не ги гледа, сякаш вършат нещо нередно. Защо е така ли? Някога, когато бяхме още деца, родителите ни и тъпите учители ни караха да се чувствуваме виновни, кажи-речи, за всяко нещо."

• „Според мен единствените съяества, които могат да плачат, да се смеят и да лъжат, са хората. Ние навярно сме единствените, които имаме що-годе представа за смъртта. Наистина повечето животни се мъчат да избегнат смъртта, но те, струва ми се, не правят трагедии от нея."

• „Какво нещо, не внимаваш ли, току-виж, че започнало да ти става жал за всеки и не остава кого да мразиш."

• „Все едно да надничаш в очите на куче или бебе. Само след секунди ставаш противен на самия себе си, понеже разбираш, че ги нараняваш, че прогаряш дупки в душите им. Те хем се плашат, хем не се сещат да се извърнат."

• „–Кой победи? И какво значи да победиш?
   Най-сигурният начин да загубиш е да се насилваш да победиш.
   Аз едно зная: да се скъсаш, не можеш да надвиеш живота."

• „Състезателните игри сме ги измислили, за да забравим, че сме забравили какво значи игра. Да играеш, то значи да вършиш нещо заради самото него."

• „В едно съм сигурен – пеенето е като летенето."

• „Започвам да се питам коя е онази човешка дейност, която отговаря на пеенето при канарчетата. Изглежда, мисленето. Ние сме построили тази клетка, наречена цивилизация, понеже имаме способността да мислим, а сега трябва да мислим, понеже сме хванати в собствената си клетка. Убеден съм, че все още някъде съществува един истински свят, въпросът е само как да се измъкна от клетката. Но дали пък канарчетата ще пеят толкова много, ако им се даде възможност да живеят на открито и да летят на воля? Не зная. Но се надявам един ден да разбера."

• „Нека си поплаче, щом може. Това не е толкова лесно, дори да го искаш."

• „[...] да спиш, без да сънуваш, значи си мъртъв."

• „За да си смел, изглежда,трябва да имаш по-малко мозък; или пък е нужна способността да се самозалъгваш."

• „Уплашен ли си, няма нищо по-успокоително от допира и мириса на земя. Нищ чудно, че някога хората са живели в пещери."

• „Искам целият медицински корпус да дойде и ако ще, да се учи на мен. Искам да ме държат по болниците пет години или колкото там е нужно, докато се свърши тая налудничава война. И ще направя всичко, за да не преживее никой това, което аз съм преживял. И съм готов на всчико, само и само да не се връщам на фронта; нека докторите ме режат на парчета, нищо, това пак ще ме радва, щом няма да ходя на фронта."

• „Млъквам. Каква полза да говоря? Има ли изобщо полза от каквото и да било? И без това никой с никого не говори искрено, макар хората уж да са нормални."

Публикувана в Дневник

 

 

Миналата година, по това време ще да е било, бях набелязала първата прожекция в рамките на фестивала Cinelibri, която исках да посетя (вж. „Една одисея в космоса през 2001-та година“). В програмата присъстваха поне още няколко интересни заглавия, но имаше едно, което със сигурност нямаше как да пропусна: немско-австрийската продукция от 2011 г. на режисьора Детлев Бък "Измерването на света". Билетите бяха вече у мен, когато в разгара на приветливия есенен следобед, след кратка едночасова среща ни се наложи да прекосим софийския център на бегом, за да стигнем до G8 навреме. Уповавайки се на трейлърите, първите минути от прожекцията бяха започнали, когато заехме местата си, а аз затаих дъх пред Карл Фридрих Гаус и Александър фон Хумболт, все още деца.
Беше сигурно, че няма да си остана само с филма. Заех се с издирването на едноименния роман на Даниел Келман от 2005 г. с оригинално заглавие "Die Vermerssung der Welt" и, за щастие, преведен на български от Жанина Драгостинова и издаден от ИК "Колибри" през 2008 г. Виж това обаче се оказа възтрудна задача и ми отне известно време, защото книгата беше изчерпана навред. Късметът ми все пак се усмихна и в крайна сметка получих заветния екземпляр!
Няколко месеца по-късно Карл Фридрих Гаус и Александър фон Хумболт отново са пред мен. Гаус е крайно недоволен, че му се налага да се отдели от полите на любимите жени и да излезе от Гьотинген, в команията на некадърния си по негово мнение син Ойген. Точка Б на неговото пътуване е Берлин, където го очаква Хумболт, пътувал по морета, джунгли и реки, слизал в пещери и изкачвал непристъпни върхове. Оттук спиралата на времето се завърта в обратна посока и ретроспекцията ни връща в началото на житеския им път. Стъпка по стъпка двамата поемат своята посока в измерването на света – единия без да напуска уюта на обкръжаващия го свят, другият – краен в изпитанието на човешките си възможности в името на науката. Главите, посветени на двамата главни герои, се редуват, но независимо дали сцената се развива сред кротки кокошки или настървени канибали, сюжетът е интригуващ, а хуморът е нескончаем.
Кой всъщност е Гаус ли? Той е роден на 30 април 1777 г. в Брауншвайг. Математическият му талант е забелязан още в ранна ученическа възраст и, както ще прочетете, първоначално му навлича учителския гняв. Студент е в университета в Гьотинген, където по-късно става и професор. Негов пръв забележителен труд е "Disquisitiones arithmeticae" ("Аритметични изследвания"), който, въпреки терзанията му в романа, съвсем няма да се окаже последен. Умира на 23 февруари 1855 г. в Гьотинген.
В противовес на числата и плътските удоволствия в живота на Гаус, е изследователският интерес на Хумболт, в чието име той е готов да подложи своята физика и дух на крайност. Роден е на 14 септември 1769 г. в Берлин, Прусия. Получава добро образование вкъщи, а студентските му години преминават динамично, движени от голямото му любопитство. Голямото приключение в романа описва неговото пътешествие из Латинска Америка заедно с Еме Бонплан, което някои определят като "второто откриване на Америка" – за науката и чрез нея. Умира на 6 май 1859 г. в родния си Берлин.
Чия наука е истинската? Срещата, за която става дума в началото на романа, се осъществява. Гаус и Хумболт имат възможност да споделят вижданията си един с друг. Изживели своя апогей, след нея те често се сещат един за друг и разговора си. В крайна сметка нещата са такива каквито са, а това кой, как и кога ще ги открие няма никакво значение. На финалът на книгата е следващият герой.
Отне ми време, за да завърша романа. Дали беше труден за четене? Не, тъкмо обратното. Наситен с чувство за хумор, прелюбопитни случки и фундаментални събития, исках да попия всеки детайл. Препоръчвам книгата на всеки изкушен от науката, а за колегите геодезисти я вписвам сред заглавията от задължителната литература. Оставям ви с кратка извадка от собствените ми записки:

 • „Гаус заговори за случайността, врага на всяко знание, който той винаги е искал да победи. Погледнато отблизо, зад всяко събитие се забелязва безкрайната фина тъкан на причините и следствията. Но отстъпиш ли достатъчно назад, вече виждаш картината в нейната цялост. Свободата и случайността били въпрос на средно разстояние, били зависими от отстоянието. [...] Обаче правилата на вероятността, продължи Гаус, [...] не важели на всяка цена. Не били природни закони, така че изключенията били напълно възможни."

• „Александър фон Хумболт [...] бе открил естествения канал между Ориноко и Амазонка, бе покорил най-високия известен на света връх, бе събрал хиляди растения и стотици животни, някои живи, повечето мъртви, бе горовил с папагали, бе изкопавал трупове, бе измерил всяка река, хълм или езеро по пътя си, бе се вмъкнал във всяка земна дупка и бе вкусвал много повече горски плодове, и бе се катерил на много повече дървета, отколкото човек би могъл изобщо да си представи."

• „Присъства [Хумболт – б.м.], когато под ситния дъждец на изпотъпканата поляна край града бе извършено последното измерване на градусите на отсечката, свързваща Париж с полюса. Щом привършиха, всички свалиха шапки и си стиснаха ръцете: десетмилионна чатс от измерената отсечка, излята в метал, щеше да се превърне в единица за мярка за всички по-нататъшни измервания. Щяха да я нарекат метър."

• „Хълм, за който не знаел колко е висок, бил обида за разума му и му вдъхвал безпокойство. Човек не би могъл да се движи напред, без непрекъснато да определя собственото си разположение. Ако изникне загадка, колкото и дребна да е тя, не бивало да бъде загърбвана."

• „Занесе книгата на майка си [Гаус – б.м.] с намерението и на нея да ѝ обясни знаците, но тя поклати глава с тъжна усмивка.  В този миг той разбра, че никой не желае да използва разума си. Хората искаха спокойствие. Искаха да ядат и да спят, останалите да са доброжелателни към тях. А да мислят не искаха."

• „Светлината, извика Хумболт, не означава да стоиш на светло, а да знаеш повече!"

• „Искаше му се да я прегърне [на Гаус – б.м.] и да я смъкне на земята и бе напълно сигурен, че тя вече е разчела мислите му. Трябваше ли да ги има задължително всичките тия преструвки? [...] На връщане той се питаше дали ще дойде такъв ден, в който хората ще могат да общуват помежду си, без да се налага да се лъжат. Но преди да му хрумне каквото и да е по този въпрос, му се изясни как е възможно всяко число да бъде представено като сума максимум от три триъгълни числа."

• „[...] и най-после Disquisitiones Arithmeticae излезе от печат. Бе в началото на двайсетте си години [Гаус – б.м.], а трудът на живота му бе вече написан. Знаеше: колкото и дълго още да остане на този свят, нямаше да може да създаде нищо друго, сравнимо с този труд."

• „Между другото животът бил дяволски кратък, защо трбвало да бъде поставен на косъм?
   Тъкмо защото е кратък, отвърна Бонплан."

• „Понякога, рече Бонплан замислено, му се струвало ужасно невероятно, че е тук. Безкрайно далеч от дома, от никого никъде неизпратен, тръгнал само заради някакъв си прусак [Хумболт – б.м.], когото срещнал на стълбите."

• „Да измерят екватора, продължи отец Зеа. Значи да прекарат една линия там, където никога не е имало такава. Дали вече са се огледали навън? Линии можело и да има, но някъде другаде. С кокалестата си ръка той псоочи към прозореца, където имаше само гъсталак и връхлетени от насекоми растения. Линии тук? Не!"

• „Понякога, каза той [Хумболт – б.м.], много се чудел. Имал право да надзирава мини и рудници. Би могъл да живее в немски замък, да създаде деца, неделите да ходи на лов за елени и веднъж месечно да посещава Ваймар. А пък ето на̀, седи тук в потопа под открито небе в очакване някаква лодка да с епояви отново, тя обаче така и няма да се върне.
   Бонплан го попита дали всичко това му се струва грешка. [...]
   Никога не му била минавала подобна мисъл.
   Дори и за секунди?
  Хумболт се наведе напред и затърси с очи крокодила. Замисли се. После поклати открицателно глава."

• „Претърколи се отгоре ѝ [Гаус – б.м.] и тъй като почувства, че тя се уплаши, изчака за момент, тя разтвори крака и обгърна тялото му с тях, но той помоли за извинение, стана, отиде до масата, топна перото и без да запалва светлината, написа: сумата на квадр. на разликата между набл. и пресм. - мин., това беше страшно важно и не биваше да го забравя. Чу я да казва, че не можела да повярва и че наистина не го вярвала, точно сега, във върховния момент, който тя преживява. Но той вече бе готов."

• „Оглупява ли се от щастието? Когато следващите седмици на няколко пъти разгръщаше Disquisitiones, му се стори доста странно, че това го е писал той [Гаус – б.м.]. Трябваше доста да се напъне, за да разбере откъде  се получават всички производни. Попита се дали пък умът му не е слязъл до средното ниво."

• „Наистина ли вярва, че хората ще станат по-умни?
   В известна степен, да, каза той [Гаус – б.м.]. Пристиснати от нуждата."

• „Който изкачва планина, стга до върха. Който не е стигнал до върха, не е изкачил планината."

• „Защо стана землемер [Гаус – б.м.]? За да не си е у дома."

• „Той попита Бонплан що за човек е Хумболт.
   Познавал го по-добре от всеки друг, отвърна Бонплан. По-добре от майка му и от баща му; по-добре от самия себе си. Не искал тъй да се случи, просто така дошло.
   И?
   Бонплан изпъшка. Нямал понятие."

• „Разумът не формира абсолютно нищо и освен това проумява много малко. [...] Светът можел да бъде изчислен, но това ни най-малко не означавало, че може да бъде разбран [Гаус в разговор с Хумболт – б.м.]."

• „Че следването само по себе си не означава нищо, знае всеки: десетилетия наред му се налагало [на Гаус – б.м.]  да гледа тъпите физиономии на студентите."

• „Грешки в петата цифра след запетаята! Че те нямали никакво значение, все едно било какво ще пише там [Ойген в спор с Гаус – б.м.].
   Момент, намеси се Хумболт. Грешките при измерването виаги имат значение."

• „Хоризонталният компонент на магнитната сила е функция на географската ширина и дължина. Вертикалният компонент се променя според реципрочния земен радиус. Проста сферична функция. Той се засмя тихо [Гаус – б.м.].
   Сферична функция. Хумболт се усмихна. Не беше разбрал нито дума."

• „Когато видиш животно, не можеш да разбереш нищо за него от пръв поглед, докато растението разкрива веднага и всекиму същността си. [...] Така животът, преминавайки от стадий в стадий, ставал все по-прикрит и организацията му все по-тайнствена, докато най-после се засливал и за последния си скок, който спокойно можел да се нарече най-големият: гръмотевичната поява на разума."

• „Изучаването на космоса било много напреднало. Вселената можела да бъде наблюдавана с далекогледи, знаели се строежът на Земята, тежината и пътят ѝ, вече била уточнена и скоростта на светлината, известни били морските течения и условията, необходими, за да има живот, скоро щяла да бъде разрешена и последната загадка, а именно силата на магнитите. Краят на пътя се виждал, измерването на света вървяло към приключване. Вселената щяла да бъде разбираема, трудностите от началото на човешкото развитие, като страх, война и експлоатация щели да потънат в миналото [...] Науката щяла да отведе човечеството към епоха на благоденствие и кой знае, нищо чудно един ден да бъде решен дори проблемът със смъртта."

• „Проекти, изпуфтя Гаус. Приказки, планове, интриги. Дрънканици с десет князе и сто академици, и то само за да се получи разрешение някъде си да се постави барометър. Това не е наука.
   Ох, извика Хумболт, а тогава какво е наука?
   Гаус дръпна от лулата. Сам човек до писалището. Лист хартия пред него, до прозореца задължително далекоглед, насочен към ясното небе. Ако, разбира се, въпросният човек не се предаде и откаже, преди да проумее това, към което е тръгнал. Може би това било науката.
   А ако човекът се отправел на пътешествие?
   Гаус сви рамене. Това, което се криело в далечините, в дупките, вулканите или мините, било случайност и изобщо не така важно. По този начин светът съвсем не ставал по-ясен.
   Но човекът до писалището, каза Хумболт, със сигурност се нуждае от грижовна жена, която да му топли краката и да му готви яденето, както и от наследници, които да му чистят инструментите, а също така и от родители, които да продължават да се отнасят към него като към дете. Имал нужда и от къща със сигурен покрив, който да не пропуска дъжда. И от шапка, че да не го болят ушите.
   Гаус попита кого имал предвид.
   Казвал го най-общо.
   В такъв случай: да, имал нужда от всичко това, че и дори още повече. Иначе как човек би издържал на цялото напрежение?"

• „Понякога му се струваше, че не е мерил тази земя [на Гаус – б.м.], а просто я е изнамерил, като че ли тя се бе превърнала в действителност едва благодарение на него.  Където бе имало само дървета, мъх, камъни и треволяк, сега се простираше мрежа от прави линии, ъгли и цифри. Нищо от нещата, които някога бе измерил човек, не можеше да остане същото, каквото е било преди измерването."

• „[...] нещата са такива, каквито са, и даже ние да ги открием, те не се променят, така че все едно дали техни откриватели сме ние, някой друг или изобщо никой."

• „Когато вече влизаха в Берлин и минаха през първите предградия, Хумболт си прадстави как в този момент Гаус стои до телескопа си и гледа към небесните тела, чиито път можеше да представи в съвсем прости формули, и изведнъж разбра, че не би могъл да каже кой от тях двамата е стигнал по-надалеч и кой винаги си е бил у дома."

Публикувана в Дневник
Петък, 03 Март 2017 13:04

Девет враќе железни

Порта в Стария град, Пловдив

Както се пее в забележителната едноименна творба на македонската група Анастасиjа (ТУК), част от саундтрака на филма "Преди дъжда":

Има ли јунак да преоди девет царства велики,
девет рала опинци да искине еј!
Да прерипа ѕидини да извика јуначки,
девет враќе железни отворте се еј!

Архив: май 2013 г.

Публикувана в Дневник

Социална мрежа

Бюлетин

Име:
Имейл:

Приятели и каузи

КЛУБ "ЕКСТРЕМ" koral trans  ЗА ДЕЛФИНИТЕ СТАРИТЕ ГОРИ

 

© 2021 Таня Славова