Трейлър на едноименния филм от 1978 г. Ако имате нужда от нещо освежено,
може да се поинтересувате и от новата версия, която се очаква
да се появи на големия екран в началото на 2022 г.

Понеже "Странният случай с Бенджамин Бътън" се оказа твърде кратка глътка за почивка, все още имам нуждата от някое и друго ненатоварващо, но пък интересно четиво. Сигурна съм, че няма как да сбъркам със "Смърт край Нил" на Агата Кристи. За пръв път романът е публикуван през 1937 г., а екземплярът у мен е издаден от Издателство "Народна младеж" през 1983 г., в превод на Огнян Дъскарев.
От резюмето научавам, че предстои смъртта на богатата и красива Линет Дойл. Това не ме изненадва. Затова през следващите страници с повишено внимание проследявам поредицата от сцени, в които Агата Кристи ни запознава с героите. Опитвам да запомня имената им, диалозите, които водят помежду си, и нещо издайническо в поведението, което ще ми помогне при разплитането на убийството на Линет, все още Риджуей по фамилия. Това упражнения, както по-късно ще се окаже, съвсем не е безполезно, но и не мислете, че ме е довело до окончателния извод.
Е, нека не се бавим повече, а да стягаме багажа за Египет. Там ни чакат, случайно или не, героите, които вече сме срещнали из различни точки на света. Компанията на някои от тях е повече от неприятна за младоженката Дойл, което засилва усещането за надвиснала опасност. Нащрек сме, но и знаем, че с толкова хора наоколо, няма как нещата да са прости.
И ето го първото, неуспешно покушение срещу Линет. Оптимистът в мен ме кара да си мисля, че току-виж пък и се разминало. Но не – макар и не в този момент, скоро след това ще се случи фаталното действие. Сега вече Поаро е на ход. Ще успее ли да се справи и с това заплетено престъпление? Едва ли някой се съмнява, но каква ли ще се окаже истината? Докато я научим, убийството вече няма да е само едно.
"Смърт край Нил" е чудесно четиво за жежките летни дни, досущ като разхладителен коктейл за мисълта. Оставям ви няколко бучки лед от този египетски трип:

• „– Мотивите за убийство понякога са съвсем банални.
   – Кои са обичайните мотиви, мосю Поаро?
   – Най-често парите. Така да се каже, изгодата в най-различните ѝ форми. След това отмъщението, любовта, страхът, обикновената омраза, благотворителсността..."

• „– Мисля, че човешките същества струват повече от камъните.
   – Но не са трайни като тях – отбеляза Поаро.
   – По-приятно ми е да видя сит работник, отколкото което и да е така наречено произведение на изкуството. Бъдещето има значение, не миналото."

• „За да строиш, първо трябва да събаряш и рушиш."

• „Образованието отне жизнеността на бялата раса."

Трейлър на едноименния филм от 2008 г., с участието на Брад Пит и Кейт Бланшет

След последното четиво, за което ви споделих, имах нужда от нещо леко, непретенциозно, а защо не и малко по обем. Нима "Странният случай с Бенджамин Бътън" от Франсис Скот Фицджералд не е перфектният избор? Речено-сторено.Историята вероятно е известна на много от вас и без да сте чели романа или пък гледали филма. Бенджамин Бътън е чаканото първородно дете в уважавано и заможно балтиморско семейство. За зла участ, неговата поява на бял свят ознаменува началото на труден живот. Нашето бебе се ражда в облика и с уменията на 70-годишен старец. Това предизвиква поредица от неприятни събития, само началото на които е реакцията на екипа в родилното. Бащата – Роджър Бътън, дотолкова не приема факта, че купува на своя син облекло и играчки за деца и се държи с него в съответствие с рождената, а не видимата му възраст. Не по-леко е изпитанието и за "малкия" Бенджамин.
С времето обаче нещата се променят в положителна посока и сякаш си идват на мястото. През годините Роджър остарява, Бенджамин се подмладява и след близо две десетилетия, ако не да изглеждат като баща и син, то поне приличат на двама братя, които по-леко споделят компанията си заедно. Нещата се понаместват дори още по-добре до момента, когато махалото не преминава равновесното си положение и подминава в обратна посока.
Оказва се, че младостта не е чак такова благо и живял повече от 60 години на този свят, героят ни достига юношеска, сетне ранна детска, а накрая бебешка възраст. Подобно на старец той губи своята сила, а славните години остават в миналото. Накрая спомените избледняват и настъпва краят.
В книгата няма герои, които да ви спечелят, които да обикнете, намразите или просто запомните. Сюжетът е интересен, но самата книга напомня на кратък преразказ, с бързи спирки на някои по-забележителни етапи от живота на Бенджамин Бътън. В този случай допускам, че дори филмът би ме оставил с по-вълнуващи впечатления.

В това няма пари, но вие сте го знаели, когато сте избрали този път. И ще го следвате, защото знаете, че знанието е красиво и защото ако само сто души споделят вашата страст, това е достатъчно.

"Псевдонауката" на Бен Голдейкър е от онези книги, които престояват достопочтенно в библиотеката ми, преди да освободя достатъчно време и оперативна памет, за да им се посветя пълноценно. Причината, разбира се, е в нехудожествения текст, който изисква цялото ми внимание, за да осмисля всички детайли, примери и идеи, които са изложени между двете корици. Получила обаче препоръки за нея от не едно и две места, разгръщам това христоматийно четиво с голям интерес.
Авторът на книгата е журналист на "Гардиън", също човек с медицинско образование и критична мисъл. Това подсказва и характера на предстоящите страници. Полека колелото се завърта, за да премине от основите на експерименталната проверка към по-задълбочените средства за проверка на твърденията, с които ни заливат убедително и в големи количества хомеопати, нутриционисти, фармацевтични компании, медии. Помага ли наистина захарното хапче, или ефектът му се крие в терапевтичния ефект върху мисълта? Нуждаем ли се от специалист по здравословен живот, или ключът е в простичките правила на храненето, физическата активност и добрия сън? Подлежат ли научните изследвания на цедка преди да стигнат до крайния потребител? Какъв образ създават медиите на науката в обществото? Тези и още много теми разисква Голдейкър в книгата си, разобличавайки пропагандната псевдонаучната фасада, в която са облечени интересите на отделни алтернативни терапевти и цели корпорации.
Не се изненадвам, че на страниците на книгата откривам цитат на Робърт М. Пърсиг от неговата "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет". Помня, когато я четох преди време, се впечатлих от обяснението защо толкова хора се обръщат към алтернативните теории в днешно време. И там, и тук обяснението беше свързано с това, че ако в миналото нещата са били по-прости, човек е успявал да вникне в устройството на заобикалящия го свят – всеки е можел например да обясни как работят уредите, с които си служи, то днес човекът изостава в своите възможности. Това от своя страна провокира завоя от правия път.
Голдейкър не е голословен в своята разобличителна офанзива и подкрепя твърденията си с много примери, към които е дал препратки. Естествено, много от тях са от Великобритания, но не липсват и такива с глобално въздействие, като суматохата с МПР ваксините (тези за морбили, паротит и рубеола) и антиваксърския ефект, който се оказва труден за преодоляване. За щастие, авторът отправя и множество препоръки, с които да изостри бдителността ни при тълкуването на информацията, с която сме заливани ежедневно. Кои са хората, които ни я дават, какви са резултатите, но и как са получени, това ли е цялата истина или е извършен т.нар. "подбор на черешките"? И ако смятаме, че сме преодолели заблудата, то нека не забравяме, че има и други, съвсем естествени фактори в човешката ни природа, които влияят върху преценката ни. Склонни сме да откриваме свързаност, там където такава няма, да създаваме причинно-следствена връзка, която не съществува, да се впечатляваме повече от положителните резултати, податливи сме на твърдения в подкрепа на вече формираното ни мнение, под въздействие сме не забележителните примери, с които се срещаме в ежедневието, и социалното влияние на обкръжаващата ни среда. Ето как хладната обективност на статистиката може да бъде замъглена от интуицията на хомо сапиенса.
"Псевдонауката" на Бен Голдейкър е едно обогатяващо четиво. Дали ще приемете написаното вътре, ще се съгласите отчасти или ще отречете думите му е въпрос на личен избор. Ако определяте себе си като мислещ човек обаче и заблудата не е състоянието на живот, което ви удовлетворява, смятам, че ще прекарате ползотворно времето си с книгата. И като бонус към своето резюме ви споделям връзка към страницата www.badscience.net, която неведнъж се реферира от автора.

Оказва се, пътеписите са не само чудесна развлекателна литература и източник на вдъхновение за бъдещи планове, но и нелоша алтернатива да "попътуваш", когато обстоятелствата ти налагат друго. Независимо какъв е вашият случай, днес представям на вашето внимание една книжка от този тип, която попадна в моето полезрение тези дни. Тя е "Села и туризъм: посоки за пътешествия из България" на авторски колектив, включващ Анна Пелова, Гавраил Гавраилов и Михаил Михов, и издадена от "Сиела" през 2016 г.
В общо 204 страници, книгата има части. Първата от тях е увертюра, целяща разпалване на жарта по пътуванията из страната и посещението на малките населени места. Да се завърнеш към корените, да се заровиш в пръстта, да вдъхнеш аромата, да опиташ аромата на характерните вкусове и да се насладиш на местните забавления. През тази уводна част преминавам без особен интерес.
Втората и основна част е тази, която ме накара да посегна към книгата. В нея са включени разкази от първо лице за 34 локации в страната ни. За някои или повечето от селата вероятно сте чували, но в колко от тях сте спирали за почивка и проучвателна разходка? Още в началото на книгата виждам картата, върху която са боцнати те, а ако следвам последователността, зададена от авторите, ще премина през всяко от тях по азбучен ред. Информацията, която получавам, в никакъв случай не се изчерпва с имената в съдържанието, а разбирайте, по-скоро с тях са обозначени районите, в които предстои да "отседна". Ако пък вие решите да направите това буквално, авторите благоразумно са вметнали детайли относно има или няма къде да се подслоните и ще успеете ли да се нагостите с местен специалитет. Към това се добавят бележки относно интересните места за посещение в района и датите на празници, когато ще е подходящо да се отбиете, в случай че си падате по повечко шумотевица.
"Епилогът" на книгата е най-трудната за изчитане част, защото включва истории на външни автори, които не само че не ме впечатляват, но и в крайна сметка това, за което съм се спряла на нея, вече е зад гърба ми. Прехвърлям я набързо и слагам точка.
В заключение ще препоръчам "Села и туризъм" на всички ентусиазирани пътешественици, които желаят да отбелязват българските села не като точки на транзитно преминаване. Книгата дава добра основа, откъдето да тръгнете, а също и вдъхновение за ваши собствени приключения из малките населени места на страната. Приятно пътуване!

Първата екранизация по едноименния роман, годината е 1968 г.

Изглежда, че доста съм се заземила напоследък и е време да поема на трансгалактическо пътешествие. Космическият кораб, на който се качвам този път, е "Планетата на маймуните" на Пиер Бул. Романът е издаден през 1963 г. Изданието, което чета, е от 1983 г., в превод на Райна Стефанова и заема знаменателния номер 42 в "Библиотека Галактика".
Пътуването не продължава дълго. Още в самото начало на романа аз и тримата ми спътници кацаме на непозната планета близо до звездата Бетелгейзе. Толкова напомня на Земята, че ѝ даваме името Сорор, сиреч "сестра" от латински. Това, разбира се, е крайно подозрително и както можете да се досетите, ще доведе до неприятни изненади, свързани с някои "дребни" несъответствия. Надявам се, че не съм ви оставила твърде много време и ще изпреваря мисълта ви, за да съобщя, че на тази планета себеподобните ни са примитивни същества, изместени от маймунската цивилизация. Кофти, а? И на мен не ми се нрави особено.
В неизгодната позиция, в която се намираме аз и спътниците ми, се налага да бягаме и да се спасяваме от властващия вид. Това не продължава много и вече в намален състав някои от нас се озовават зад решетките. Ако мисълта за стандартен затвор ви стряска, то още по-притеснително е попадането в лабораторната клетка. Именно там прекарваме доста от следващите страници.
Подобно на човешкия натюрел, с който сме свикнали, и маймунските индивиди на Сорор показват известно многообразие. Това е и големият ни шанс да открием нашите в тази чужда цивилизация. Така около ни се заформя кръг с приятели, врагове и някои противоречиви персони, лавирайки между които евентуално бихме могли да отървем кожата. Пътят към спасението никога не е лесен, а драпайки по него научаваме интересни детайли около еволюцията, която се преминали жителите на това далечно място. За всички ни май ще е по-добре да се прибираме там, откъде сме дошли.
Романът на Пиер Бул се чете бързо и леко и представя интересна концепция за разменените роли на човека и маймуната. Въпреки това те не са механично преобърнати, а както ще стане ясно от сюжета, в основата им са заложени някои характерни особености на двата вида. Как би се почувствал един разумен човек, попаднал сред диви себеподобни и цивилизовани маймуни? Май никой "културен" вид не е толкова благоразположен към смятаните от него за по-нисши създания. Осмелете се да стъпите на "Планентата на маймуните" и ще се уверите в това.

Днес няма да бъда много пространна. От една страна и "Аскетика" на Никос Казандзакис не е – едно нищо и никакъв книжле от около 100-тина страница може би. По-голямата драма е обаче, че на мен и този обем ми дойде в повече. Кой ме би по-главата да посягам към неговото творчество, след като прочитайки "Рапорт пред Ел Греко" не мислех да повтарям.
Разбира се, може да обвиним изданието, с което разполагах – преведено от гръцки през 1993 г. от Патос Статоянис, издадено от "Архетип". Но отвлеченото съдържание и характерно словоблудство няма как да снема от плещите на Казандзакис. Тъй де, може пък аз да не съм дорасла, не ли търпението ми. Превъртях набързо есето и е време да го оставя зад гърба си.

Разговор с Виктория Бешлийска в студиото на "Дарик"

В уюта на коледните празници се посветих на книга, за която бях сигурна, че ще допринесе за топлото усещане в душата и сърцето ми. Купих си "Глина" на Виктория Бешлийска на преордър и поради стеклите се обстоятелства, тя скоропостижно предреди не едно и две достойни заглавия. Получих я и с автограф, чието послание ще запазя за себе си, и съм много щастлива да държа дебютния роман на Вики в ръцете си, защото съм страхотен почитател и на нея, и на блога ѝ "По дирите на думите". Обичам начина, по който тя представя избрана, често позабравена или диалектна дума, с цяла една история, често иначе тривиална случка, преобразена през нейната сетивност и разказана по извънредно интригуващ начин. Бях сигурна, че цялото това вдъхновение ще се излее в истинска съкровищница на словото в "Глина".
Действието в книгата се развива в трънското село Бусинче, по днешному Бусинци. Дотук ни отвежда неспокойния път на Зевна, чиято рожба всеки момент ще излезе на бял свят. След като рожденият плач на Жара огласява бачията край селото, a стихията отнася родителите на Велико, реката ще потече в руслото на ежедневните си житейски грижи и ще минат години преди настоящия момент на повествованието. Не са един и двама богато изградените образи, които се открояват в романа, и положително плитката на сюжета, в която са втъкани историите им, е орисана да развълнува читателя. Личните взаимоотношения и терзания се развиват на фона на тъмна сянка, спуснала се над цялото село. Разбойници гнетят майсторите на глината, напуснали домовете си в търсене на пазар за своята стока. Жителите на Бусинче не са воини, а занаятчии, затова и вземат решение да се справят с проблема по свой начин – като изработят прекрасни дарове, с които да спечелят милостта и покровителството на султана. Това пък ни отвежда до един от любимите ми епизоди, подправил романа с феерия от цветове и аромати, каквито само Стамбул може да разпръсне около себе си. А накрая – кръгът ще се затвори, за да отговори и на последното неизяснено "защо".
"Глина" е приказен сандък, който ако понечите да отворите, ще ви озари с богатство на думи, герои и вълнения. Пищното слово на Виктория Бешлийски остави у мен усещане, което само класическите български автори са ми донасяли, и същевременно нито в миг не предизвика желание да прескачам редове. Архаичните думи, вплетени в романа, са умело инкрустирани, а езикът е подбран да бъде разбран без затруднение от съвременния читател. Препоръчвам "Глина" на всеки, който цени диалектните думи, обича легендите, интересува се скътаните съкровища на родината ни или желае да прочете добре написан роман на съвременен български автор.

• „Жената тръгна с такава сила към своето бленувано убежище, с каквато в пролетна утрин първият слънчев лъч пробива небето и стига до гнездата, до кошерите, до мравуняците, до нивите и до сърцата на хората, за да ги запали за новия ден."

• „[...] защото животът дори когато тече като голяма спокойна река, винаги се намира едно камъче, което да събуди водите му, и тогава трябва да се изправи и втвърди брегът, за да го върне в тихото русло."

• „Тревогата се оттегли от него с тихи стъпки като самодива преди изгрев."

• „Колко странно е човешкото сърце – колко малко му трябва, за да се озари от чаяние, понякога даже в нищото го съзира."

• „Колко чудно нещо е човекът – мислеше си старият майстор, – как трудно изстива гърнето, което ври в гърдите му. Голяма сила трябва, за да спре кипежа, и само свитка, за да го събуди отново."

• „Защото мъртъв е само онзи, който не може да плаче."

• „Върху цялата маса цареше съвършен порядък, като че ли Бог бе опънал чисто бяло платно и се канеше отново да нарисува Земята."

• „Устните ѝ бяха полуотворени, като че искаше да каже нещо, но думата се бе спряла на езика ѝ, търкулнала се бе назад и бе цопнала в корема като в бездънен кладенец."

• „Паницата е голяма, колкото човек гледан отвътре. Колкото юмрук е сърцето, колкото шепа – храната, която ни стига. Ако удвоиш това, стигнал си точната мярка. Затуй, защото до сърцето може да стои само още едно сърце и трябва да имаш шепа храна и за другия", така мереше Велико живота и хората за своите двайсет и пет лета."

• „Мисълта води ръката ти, но тя се пълни от две места: от окото и от сърцето [...] колкото повече си видял с очите сии колкото повече си сложил в сърцето си, толкова повече умееш. Събирай свят и хора и чудесата сами ще излизат от ръцете ти!"

• „Ала в човешкото сърце има един малък пезул, отреден за страха, който никога не нощува празен. Ако от него се изниже страх от едно, веднага след туй се провира страх от друго."

• „Ханът бе мястото, където светът, препускал цял ден от единия до другия си край, влизаше, за да си почине, трупясваше се в ъгъла, наливаше се с вино и палеше чибук, ала никога, никога не спеше и с двете си очи."

• „Шепа от калта ако дадеш на някого, всичко си му дал. Ако той ти върне от калта сърце, значи всичко имаш."

• „Разкайващият се е гол човек, той е свлякъл всичките си дрехи, разтворил е гърди и е пуснал душата си да излезе от клетката на тялото му като мокро птиче, чакащо да бъде стоплено."

• „Сухият студ бе прибрал всички по къщите и от комините пушеците излизаха на вълнисти кълбета, които пишеха на мастиления небосвод всичко, що си бяха издумали стопаните край огнището."

Не бива да слушаш.
За да чуеш нещо, не бива да слушаш.
За да видиш нещо, не бива да гледаш.
За да схванеш нещо, не бива да мислиш.
За да кажеш нещо, не бива да мислиш.

Трейлър на едноименния филм от 1984 г.

Последните седмици все "Полет над кукувиче гнездо ми е пред очите". Понеже съм чувала за тежкия ѝ сюжет, а и историята за написването ѝ, умишлено бягам от нея. Подсъзнанието обаче си казва думата и спирам избора си на "Пилето" от Уилям Уортън. Разполагам с версия на "Народна култура" от 1981 г., а самата книга излиза две години по-рано с оригиналното заглавие "Birdy".
Не ми било писано да избягам от клиничната лудост. Още първите страници влизам в болничната обстановка, където срещам въобразяващ се на пиле персонаж и приятел от детството, опитващ се да го върне към реалността. И двамата, все още млади, са белязани от бойното поле през 40-те години на 20-ти век. В допълнение е полуоткаченият полулекар-полувоенен с неясни цели и санитарят, периодично навъртащи се покрай нашите хора. Всичко това ме кара да възклицавам на ум къде се набутах.
Пилето клечи нечуващ, втренчен в единствения прозорец на стаята, но аз постепенно се "заслушвам" в приказките на Ал – Алфонсо Колумбато, приятелят. Заживявам с историите за гълъбарника в гората, падането от резервоара, бягството до крайбрежието, оная работа с кучетата, старата кола, пропукания лед, колелото.
Двамата се срещат в зората на тийнеджърските си години и си стават дружки на принципа "противоположностите се привличат". Ал е здраво стъпил на земята, силен физически, американец по рождение и сицилианец по кръв. Пилето е един такъв рахитичен, отвеян. Отнесен, но за някои неща. За птиците погледът му е строго на фокус. Отблизо изследва тяхната природа, поведението им, летежа, песента им. Пилето осмисля и изживява направените наблюдения. Изпърво цели да пресъздаде птичия образ чрез пернати костюми, преминава полита падайки, а после открива гмуркането като алтернатива на полета.
Последователен до крайност, един ден Пилето просто прекрачва границата на реалността. Ако опитам да преразкажа книгата от тук нататък, навярно някой би се усъмнил и в моя разсъдък, но Уортън се е справил великолепно, така че аз не само продължих хищно да разгръщам страниците, но и се вълнувах дълбоко от развитието на нашия птичар. И внимавах за едно: да не оплета конците при разплитането на сюжета.
Готино, готино свърши романът. И много объркващо, да. Кой, кого, защо – оправиха ли лудия, той ли ги оправи? Или може би истината е друга. След като затворих и последната страница обърнах интернета да нищя какво в крайна сметка се случи, защото мойта уста беше зинала и трябваше някак да я събера. Така разбрах, че "Пилето" си има продължение. "Пеперудата" – книгата за Ал Колумбато може би ще ми даде точния отговор. Една подсказка-въпрос в каква посока са размишленията – защо Пилето така и остана безименен през цялото време?
Да, Уортън успя да ме спечели – писа за смахнати, писа за гълъби, канарчета и тям-подобни и не само, че не ме отегчи, а вдъхнови съзнанието ми. Сравняват романа със "Спасителят в ръжта" и действително "Пилето" носи много от същото онова усещане на срещата между романтичната същност на младостта и житейската реалност. И други луди вече съм срещала из литературата (вж. "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет" на Робърт М. Пърсиг). Обикнах "Пилето" и го препоръчвам на всеки, изкушен от философските внушения в литературните творби.

• „Земята се върти и ние сме впримчени. Тежестта приижда и ние се бъхтим в клетката от тонове, които ни притискат с различна сила."

• „Никой не знае повече от това, което се допуска да знае. Всеки от нас е заграбен в гроба на земното притегляне."

• „В самотата си стигам до познанието, края на умението; надига се въздушно течение, движение към необходимостта."

• „Да нагласиш мачтата или да уловиш вятъра в платното, е нищо. Знание само, не умение. Птицата познава просто без знание."

• „Всичко, което съдържа живот, расте нагоре, но не е свободно. Най-високите клони улавят въздуха и светлината, но само подхранват безкрайната тирания на земята. Растежът сам по себе си е безсмислен."

• „Да летиш, значи да живееш. Нищо не те подпира отдолу. Живееш във всеобемния въздух, около теб само въздух, никаква опора не нарушава пространството. Заслужава си да жертвуваш всичко, за да останеш сам във въздуха, жив."

• „Истински губещите никога не губят."

• „Няма нищо по-мъртво от мъртва птица. Защото птицата е преди всичко движение. Умре ли, остават само пера и въздух."

• „Хората не могат да летят, защото не вярват, че това е възможно. Аке не са те учили да плуваш, нали ще се удавиш, щом те пуснат във водата?"

• „Горе има нещо като люк. Джо го отваря, а всички виждаме пламъците долу. Пускаме кучетата в тоя отвор. Това е достатъчно, за да стане човек религиозен."

• „Това беше песен на същество, което умее да лети."

• „Едно от нещата, с които никога не можах да свикна с казармата, са голите крушки. У дома майка ми не оставя лампа без цветен абажур. Това придава на къщата ни приятен италиански вид; място, в което да ядеш фетучини и зеполи. А по таваните в казармата има само голи крушки. Те правят всичко безлично и още по-потискащо."

• „Малцина са онези, които се интересуват какво мисли или какво има да им каже събеседникът им. В най-добрия случай хората те слушат, за да те накарат и ти да ги слушаш после. Всеки гледа да ти го натресе."

• „Всеки си е по своему луд. Ако това досажда на твърде много хора, тогава те обвиняват за невменяем. А случва се и тъй, че всичко ти става непоносимо, ти казваш някому, че си луд, и хората се съгласяват да се грижат за теб."

• „Сицилианците могат да седят цял ден на една маса и да се усмихват един на друг, да си правят комплименти, да разговарят за времето. Същевременно те знаят, че в чашата вино на един от тях е сложена отрова; и под масата държат готов ножа; а трима насочват пушки към главата на другия. И като правят всичко това, те знаят, че другият им готви същото. У повечето сицилианци има нещо налудничаво, което вероятно се обяснява с всички онези поколения, живели на пек, и с омешването после на финикийци, гърци и римляни. Много лоша комбинация. Така в нас са съчетани притворството на финикийците, лукавството на гърците и коварството на римляните."

• „Каква глупост е това, дето повечето хора добиват навика постоянно да проверяват дали някой не ги гледа, сякаш вършат нещо нередно. Защо е така ли? Някога, когато бяхме още деца, родителите ни и тъпите учители ни караха да се чувствуваме виновни, кажи-речи, за всяко нещо."

• „Според мен единствените съяества, които могат да плачат, да се смеят и да лъжат, са хората. Ние навярно сме единствените, които имаме що-годе представа за смъртта. Наистина повечето животни се мъчат да избегнат смъртта, но те, струва ми се, не правят трагедии от нея."

• „Какво нещо, не внимаваш ли, току-виж, че започнало да ти става жал за всеки и не остава кого да мразиш."

• „Все едно да надничаш в очите на куче или бебе. Само след секунди ставаш противен на самия себе си, понеже разбираш, че ги нараняваш, че прогаряш дупки в душите им. Те хем се плашат, хем не се сещат да се извърнат."

• „–Кой победи? И какво значи да победиш?
   Най-сигурният начин да загубиш е да се насилваш да победиш.
   Аз едно зная: да се скъсаш, не можеш да надвиеш живота."

• „Състезателните игри сме ги измислили, за да забравим, че сме забравили какво значи игра. Да играеш, то значи да вършиш нещо заради самото него."

• „В едно съм сигурен – пеенето е като летенето."

• „Започвам да се питам коя е онази човешка дейност, която отговаря на пеенето при канарчетата. Изглежда, мисленето. Ние сме построили тази клетка, наречена цивилизация, понеже имаме способността да мислим, а сега трябва да мислим, понеже сме хванати в собствената си клетка. Убеден съм, че все още някъде съществува един истински свят, въпросът е само как да се измъкна от клетката. Но дали пък канарчетата ще пеят толкова много, ако им се даде възможност да живеят на открито и да летят на воля? Не зная. Но се надявам един ден да разбера."

• „Нека си поплаче, щом може. Това не е толкова лесно, дори да го искаш."

• „[...] да спиш, без да сънуваш, значи си мъртъв."

• „За да си смел, изглежда,трябва да имаш по-малко мозък; или пък е нужна способността да се самозалъгваш."

• „Уплашен ли си, няма нищо по-успокоително от допира и мириса на земя. Нищ чудно, че някога хората са живели в пещери."

• „Искам целият медицински корпус да дойде и ако ще, да се учи на мен. Искам да ме държат по болниците пет години или колкото там е нужно, докато се свърши тая налудничава война. И ще направя всичко, за да не преживее никой това, което аз съм преживял. И съм готов на всчико, само и само да не се връщам на фронта; нека докторите ме режат на парчета, нищо, това пак ще ме радва, щом няма да ходя на фронта."

• „Млъквам. Каква полза да говоря? Има ли изобщо полза от каквото и да било? И без това никой с никого не говори искрено, макар хората уж да са нормални."

Хей, трала-ла!
Глупци са хоратам
че тичат към смъртта!
Смей се и танцувай, от смърт не
се страхувай.
Пий до пресита, танцувай до насита
и си припявай:
Хей, трала-ла!
И вятър да те смита, и буря да
налита, пей си:
Хей, трала-ла!

Внимание! Видеото разкрива сюжета на книгата... но какво пък,
видеото си е видео, книгата си е книга.

Лятото вече е изтекло между пръстите ми, но октомври е благоразположен и душата ми все още е склонна на някоя и друга волност. Вярно, задачите на ежедневието вървят в ускорения си есенен ритъм, но това няма да ме спре да посегна към следващата книга, посбутвайки графика си.
След няколко превъртания на списъка в електронния четец, вече съм направила своя избор – "Вино от глухарчета" на Рей Бредбъри. Оригиналното заглавие е "Dandelion Wine", издадена през 1957 г., а екземплярът, на който разчитам аз, е този на издателство "Народна младеж" от 1979  г., в превод от Жени Божилова.
Нямам никаква идея какво да очаквам от предстоящото съдържание. Представата ми за Рей Бредбъри се позовава на жанровите характеристики и няколкото заглавия, с които свързвам творчеството му. Затова първите страници, в които лъха на магия, и следващите, изпълнени с живи, детайлни описания, предизвикват притеснение у мен за възможно разочарование – какво ще се случи и ще се се случи ли нещо избощо? Продължавам нататък и като удавник за сламка се хващам за доловените нотки на скрито напрежение. Едно е сигурно: лятото на 2020-та приключи, но това на 1928-ма тепърва започва.
Дъг и Том Споулдинг са ключовите герои, които ме хващат под ръка и ме повеждат по улиците на Грийн Таун, Илинойс. И понеже са хлапета, все още пазаят своя нюх към специалните моменти. Затова през предстоящото лято ще записваме всички събития в специален тефтер в две графи: обреди, повтарящи се всяка година, и нови случки, случващи се за първи път.
Дали чифтът нови гуменки на Дъг не обещава детски забавления и захарен памук? Ще научим след като окачим люлката на верандата и оберем първата реколта от глухарчета за сезона; след като сглобим Машината на щастието, помахаме от Зелената машина и се качим за едно последно возене на трамвая; след като научим, че старите хора никога не са били млади, но имат умението да пътуват във времето; след като раздялата в пространството и времето бележи съзнанието ни, дотолкова да легнем безпомощни и изтощени от морното лято. Тогава наш приятел ще дойде среднощ и ще остави край леглото ни бутилка свежест, която да вдъхнем с цялото си съзнание, за да се изправим отново на крака. Дихание, което не достигна на друг в красивия есенен ден на отминаващия октомври.
"Вино от глухарчета" ми донесе ново чувство, което да добавя към прочетените досега книги. В нея не се случи нищо извънредно и въпреки това всичко беше специално, поставяйки "Вино от глухарчета" на свое собствено място в сърцето ми. Това е книга за усещането, че си жив, за малките детайли, които изграждат деня и живота ни. Тя е и предупреждение да внимаваме с желанието си да задържим частици от други светове за себе си – разместването на света ни ще го разглоби, да натиснем пауза на времето – ще скъса лентата. И все пак изживяването на настоящето и споделянето с ближния, позволяват някои специални модификации на обикновеното "тук и сега".
Оставям ви с няколко "бутилки вино", които подредих на своята "полица", четейки книгата:

• „Стигаше само да скочиш от леглото, да надзърнеш през прозореца и тутакси да разбереш, че ей сега, в този миг, започват свободата и волният живот, че изгрява първото утро на лятото."

• „Имало дни добри за вкусване, други – за пипане. А някои били благоприятни за всички сетива."

• „Сандвич, изяден сред природата, престава да е сандвич. Вкусът му е съвсем друг, нали? Става по-ароматен. Ухае на мента и борова мъзга. Страшно разпалва апетита."

• „– Том! – викна той [Дъглас – б.м.], а сетне прошепна: – Том... всички ли на този свят... всички ли знаят, че са живи?
   – Сигурно. Да, дявол да го вземе!"

• „Нека да се уморя, оставете ме да се изморя. Не бива да забравям, аз съм жив, зная че съм жив, не бива да забравям това нито тази вечер, нито утре, нито пък в други ден."

• „Понеже това лято щеше да бъде лято на незнайни чудеса, той искаше да си го съхрани, да му наслага етикети, че да може всякога, щом поиска, да се промъкне долу в полумрака и да го пипне с пръсти.
   И ето тук, подредено в редици, с мекия блясък на цветове, разтварящи се в ранно утро, със светлината на това юнско слънце, струещо през тънкото прашно покривало, тук ще стои виното от глухарчета. Погледнеш ли го в зимен ден, през снега бързо избуяват треви, дървесата се накичват с птици, с листа и цветове, сякаш рояк от пеперуди отдъхва, понесен от вятъра. И както се взираш, небето се променя от сиво в яснисиньо.
   Вземи лятото в ръка, налей си лято в чашата, в мъничка чашка, разбира се, в най-мъничката детска чашка; смени сезона в своята кръв, като повдигнеш чашата до устните и в тях излееш лято."
• „На света има пет милиарда дървета. Проверил съм го в една книга. Под всяко дърво има и сянка, нали така? Познай тогава, от какво става нощта? Ще ти кажа – сенките изпълзяват изпод петте милиарда дървета! Представяш ли си го? Сенките се понасят из въздуха, мътят му водата тъй да се каже. Да има как да го измислим, че да затиснем тия дяволски пет милиарда сенки под дърветата, тогава ще ни оставят да играем чак до среднощ, разбираш ли, Дъг, просто защото няма да има никаква нощ!"

• „Тежките моменти в живота, какви са те, питаше се той, докато караше колелото – раждане, съзряване, остаряване, смърт. Първият трудно можеше да бъде променен, ала останалите три?"

• „Тя се настани до него на люлката, по нощница, не слаба, усмихна му се – не като нелюбено седемнайстегодишно девойче, нито пък отпусната и дебела като нелюбима петдесетгодишна жена, а точно каквато трябваше да бъде – закръглена, стегната, като всяка истинска жена, на всякаква възраст, когато си я обичаш!"

• „Люляковите храсти струват повече от орхидеите. Глъхарчето и кукувичата прежда – също! Защо ли? Защото те карат да се наведеш, поне за малко да обърнеш гръб на всички хора и на целия град, карат те да се поизпотиш и те смъкват долу до пръстта, където пак си спомняш, че имаш нос. А когато по този начин останеш сам със себе си, ти наистина идваш на себе си за известно време; останал сам, имаш възможност да обмислиш нещата из основи. Градинарството е най-хитрият начин да си пофилосовстваш скришом. Никой не се досеща, никой не те укорява, никой не те подозира, а ти си се потулил тук, един Платон сред божурите, един Сократ, който прекопава боровата си горичка. Човек, помъкнал чувал с тор по своята ливада, е същински Атлас, който оставя Земята да се върти с лекота на неговото рамо.[...] "Копай в земята, рови се в душата."

• „В тревокосачката се крие нещо, което не знам как да ти обясня, но за мен този е най-прелестният звук на света, най-свежият звук на сезона, звукът на лятото, и ако той изчезне, ужасно ще ми липсва, ще ми липсва и мирисът на окосената трева."

• „Най-добре е да не се задават въпроси. Човек, който мисли по този начин, човек, който вечно се пита как върви светът, как стават нещата, такъв човек се сгромолясва от трапеца в цирка, ако е акробат, задавя се, докато се пита как точно се движат мускулите в гърлото му."

• „Ти си направил две неща, които никога не биваше да правиш. Направил си бързите неща да протичат бавно и да не си отиват. Довел си далечни неща в нашия заден двор, там, където не им е мястото, където те постоянно ти напомнят: "Ах, не, ти никога не ще тръгнеш на път, Лина Ауфман, ти никога не ще видиш Париж! Никога няма да отидеш в Рим.“

• „Старостта е ужасно официална. Към нея винаги се обръщат на презиме. Младите не обичат да наричат старите с малките им имена. Струва им се прекалено вятърничаво."

• „Часове наред тази нощ тя остана да лежи будна сред сандъците и джунджуриите си. Погледна към купищата подредени дрехи, кичила и оперни пера и се запита гласно:
   – Нима наистина ми принадлежат?
   Или това беше измамното хитруване на старица, която се опитва да се убеди, че има минало? Всъщност, щом нещо свърши, то си е отишло. Човек живее само в настоящето. Може на времето да е била момиче, ала сега не беше. Детинството ѝ си бе отишло и нищо не бе в състояние да ѝ го върне."

• „Войната никога не носи победа, Чарли. В нея само се губи, а оня, който е загубил последен, той проси примирие."

• „– Училищен автобус! – Чарли стигна до бордюра. – Няма вече да ни оставят и да закъснеем! Ще ни прибират от собствените ни домове. Никога вече да не закъснееш – до края на живота! Представяш ли си този кошмар, а, Дъглас? Представяш ли си го?"

• „Когато тичаш, тича и времето. Ти викаш, крещиш, бягаш и се премяташ и ето ти изведнъж – слънцето залязло, дошло е време да се прибираш и поемаш по дългия път към дома и вечерята. Докато си се помайвал, слънцето се е извъртяло зад гърба ти! Единственият начин да се забави ходът на нещата е всичко да наблюдаваш и нищо да не правиш. Така, като го наблюдаваш, от единия ден ти можеш да си направиш цели три."

• „– Затова ти казвам, не ме напускай и не позволявай да те сполетява нещо лошо.
   – Разчитай на мене – обеща Том.
   – Ама мен не ме е страх от теб самия – обясни Дъглас. – Мен ме е страх от Господ, той да не обърка нещо.
   Том се замисли над тези думи. – Не се страхувай, Дъг – успокои го Том. – И той се старае, доколкото може."

• „О, имах време да размишлявам, да придобия добри маниери, да стана забавна събеседница. Ала понякога си мисля, че с радост бих заменила всякакъв блестящ разговор и всеки високопоставен събеседник срещу един единствен другар, с когото да преживея трийсет спокойни години."

• „– Том, сега отговаряй честно, чу ли?
   – За какво да отговоря честно?
   – Къде изчезнаха щастливите завършеци?
   – На представленията в събота сутрин всички сценки завършват щастливо.
   – Това го знам. Но то не е като в живота – питам те за живота.
   – Мога да ти кажа само, че много обичам вечерта, когато стане време да си лягам, Дъг. Това е щастлив край за един цял ден. На другата сутрин, когато стана, работите може да не тръгнат добре. Но стига ми да си помисля, че вечерта пак ще си легна в леглото, и просто само като си полежа малко, всичко ми се оправя.
   [...]
   – Един здрав нощен сън, един здрав десетминутен ревм един двоен шоколадов сладолед, или трите заедно са идеално лекарство, Дъг. Това ти го казва Том Споулдинг, доктор по медицина, да го знаеш."

• „Не можеше да търпи прахосничеството, защото му беше добре известно, че ненужното за един е безценно за другиго.
   Затова възрастните, но най-вече децата се катереха да тършуват из огромните купчини от съкровища в задната част на фургона.
   – Искам да запомните едно – обясняваше им мистър Джоунъс. – Всемайте всичко, каквото поискате, при условием че наистина го желаете. Ето как ще разберете, Попитайте се: "Искам ли това нещо от цялото си сърце? Бих ли могъл да преживея този ден без него?" И ако усетите, че без него до залез слънце ще сте се повалили мъртви, грабвате скъпоценното нещо и си го отнасяте с вас."

• „Бабо, неведнъж му се бе искало да я запита, кажи ми, оттук ли води началото си този свят? Защото къде другаде би могъл да се зароди освен в място като това? Без съмнение кухнята бе центърът на сътворението, тя беше фронтонът, на който се крепеше храмът."

• „За подслада! Какво прелестно название за този букет от ароматни подправки, сладко размесени в бурканчето с бяло капаче. Какъв чудесен човек ще да е бил оня, съчинил това название. С весел смях на уста, с припрени ръце той е набарл в букет природните наслади, наблъскал ги е в този буркан, а сетне е надраскал с едри букви гръмогласното за подслада! Защото дори самият звук на думата те отърколява в росни уханни ливади, по които весело препускат кестеняви кобили, а от муцуните им висят мустаци от тревам кара те да усещаш, че мушкаш глава във ведрото с прясна вода, тъй надълбоко, сякаш морето връхлита в ушите ти. За подслада!"

• „Слязоха в мазето с дядо си и докато той отделяше цветенцата от стеблата, те се вгледаха в цялото изминало лято, подредено по полиците и пробляскващо в неподвижни потоци – в бутилките с вино от глухарчета. Номерирани от едно до деветдесет и някое, шишетата от доматен сок, почти всичките вече напълнени, грееха в здрача на избата, по бутилките за всеки преживян летен ден.
   – Ех, какъв чудесен начин да се съхранят юни, юли и август. Гениална работа.
   Дядо им вдигна глава, позамисли се над думите и се усмихна."

Миналата година, по това време ще да е било, бях набелязала първата прожекция в рамките на фестивала Cinelibri, която исках да посетя (вж. „Една одисея в космоса през 2001-та година“). В програмата присъстваха поне още няколко интересни заглавия, но имаше едно, което със сигурност нямаше как да пропусна: немско-австрийската продукция от 2011 г. на режисьора Детлев Бък "Измерването на света". Билетите бяха вече у мен, когато в разгара на приветливия есенен следобед, след кратка едночасова среща ни се наложи да прекосим софийския център на бегом, за да стигнем до G8 навреме. Уповавайки се на трейлърите, първите минути от прожекцията бяха започнали, когато заехме местата си, а аз затаих дъх пред Карл Фридрих Гаус и Александър фон Хумболт, все още деца.
Беше сигурно, че няма да си остана само с филма. Заех се с издирването на едноименния роман на Даниел Келман от 2005 г. с оригинално заглавие "Die Vermerssung der Welt" и, за щастие, преведен на български от Жанина Драгостинова и издаден от ИК "Колибри" през 2008 г. Виж това обаче се оказа възтрудна задача и ми отне известно време, защото книгата беше изчерпана навред. Късметът ми все пак се усмихна и в крайна сметка получих заветния екземпляр!
Няколко месеца по-късно Карл Фридрих Гаус и Александър фон Хумболт отново са пред мен. Гаус е крайно недоволен, че му се налага да се отдели от полите на любимите жени и да излезе от Гьотинген, в команията на некадърния си по негово мнение син Ойген. Точка Б на неговото пътуване е Берлин, където го очаква Хумболт, пътувал по морета, джунгли и реки, слизал в пещери и изкачвал непристъпни върхове. Оттук спиралата на времето се завърта в обратна посока и ретроспекцията ни връща в началото на житеския им път. Стъпка по стъпка двамата поемат своята посока в измерването на света – единия без да напуска уюта на обкръжаващия го свят, другият – краен в изпитанието на човешките си възможности в името на науката. Главите, посветени на двамата главни герои, се редуват, но независимо дали сцената се развива сред кротки кокошки или настървени канибали, сюжетът е интригуващ, а хуморът е нескончаем.
Кой всъщност е Гаус ли? Той е роден на 30 април 1777 г. в Брауншвайг. Математическият му талант е забелязан още в ранна ученическа възраст и, както ще прочетете, първоначално му навлича учителския гняв. Студент е в университета в Гьотинген, където по-късно става и професор. Негов пръв забележителен труд е "Disquisitiones arithmeticae" ("Аритметични изследвания"), който, въпреки терзанията му в романа, съвсем няма да се окаже последен. Умира на 23 февруари 1855 г. в Гьотинген.
В противовес на числата и плътските удоволствия в живота на Гаус, е изследователският интерес на Хумболт, в чието име той е готов да подложи своята физика и дух на крайност. Роден е на 14 септември 1769 г. в Берлин, Прусия. Получава добро образование вкъщи, а студентските му години преминават динамично, движени от голямото му любопитство. Голямото приключение в романа описва неговото пътешествие из Латинска Америка заедно с Еме Бонплан, което някои определят като "второто откриване на Америка" – за науката и чрез нея. Умира на 6 май 1859 г. в родния си Берлин.
Чия наука е истинската? Срещата, за която става дума в началото на романа, се осъществява. Гаус и Хумболт имат възможност да споделят вижданията си един с друг. Изживели своя апогей, след нея те често се сещат един за друг и разговора си. В крайна сметка нещата са такива каквито са, а това кой, как и кога ще ги открие няма никакво значение. На финалът на книгата е следващият герой.
Отне ми време, за да завърша романа. Дали беше труден за четене? Не, тъкмо обратното. Наситен с чувство за хумор, прелюбопитни случки и фундаментални събития, исках да попия всеки детайл. Препоръчвам книгата на всеки изкушен от науката, а за колегите геодезисти я вписвам сред заглавията от задължителната литература. Оставям ви с кратка извадка от собствените ми записки:

 • „Гаус заговори за случайността, врага на всяко знание, който той винаги е искал да победи. Погледнато отблизо, зад всяко събитие се забелязва безкрайната фина тъкан на причините и следствията. Но отстъпиш ли достатъчно назад, вече виждаш картината в нейната цялост. Свободата и случайността били въпрос на средно разстояние, били зависими от отстоянието. [...] Обаче правилата на вероятността, продължи Гаус, [...] не важели на всяка цена. Не били природни закони, така че изключенията били напълно възможни."

• „Александър фон Хумболт [...] бе открил естествения канал между Ориноко и Амазонка, бе покорил най-високия известен на света връх, бе събрал хиляди растения и стотици животни, някои живи, повечето мъртви, бе горовил с папагали, бе изкопавал трупове, бе измерил всяка река, хълм или езеро по пътя си, бе се вмъкнал във всяка земна дупка и бе вкусвал много повече горски плодове, и бе се катерил на много повече дървета, отколкото човек би могъл изобщо да си представи."

• „Присъства [Хумболт – б.м.], когато под ситния дъждец на изпотъпканата поляна край града бе извършено последното измерване на градусите на отсечката, свързваща Париж с полюса. Щом привършиха, всички свалиха шапки и си стиснаха ръцете: десетмилионна чатс от измерената отсечка, излята в метал, щеше да се превърне в единица за мярка за всички по-нататъшни измервания. Щяха да я нарекат метър."

• „Хълм, за който не знаел колко е висок, бил обида за разума му и му вдъхвал безпокойство. Човек не би могъл да се движи напред, без непрекъснато да определя собственото си разположение. Ако изникне загадка, колкото и дребна да е тя, не бивало да бъде загърбвана."

• „Занесе книгата на майка си [Гаус – б.м.] с намерението и на нея да ѝ обясни знаците, но тя поклати глава с тъжна усмивка.  В този миг той разбра, че никой не желае да използва разума си. Хората искаха спокойствие. Искаха да ядат и да спят, останалите да са доброжелателни към тях. А да мислят не искаха."

• „Светлината, извика Хумболт, не означава да стоиш на светло, а да знаеш повече!"

• „Искаше му се да я прегърне [на Гаус – б.м.] и да я смъкне на земята и бе напълно сигурен, че тя вече е разчела мислите му. Трябваше ли да ги има задължително всичките тия преструвки? [...] На връщане той се питаше дали ще дойде такъв ден, в който хората ще могат да общуват помежду си, без да се налага да се лъжат. Но преди да му хрумне каквото и да е по този въпрос, му се изясни как е възможно всяко число да бъде представено като сума максимум от три триъгълни числа."

• „[...] и най-после Disquisitiones Arithmeticae излезе от печат. Бе в началото на двайсетте си години [Гаус – б.м.], а трудът на живота му бе вече написан. Знаеше: колкото и дълго още да остане на този свят, нямаше да може да създаде нищо друго, сравнимо с този труд."

• „Между другото животът бил дяволски кратък, защо трбвало да бъде поставен на косъм?
   Тъкмо защото е кратък, отвърна Бонплан."

• „Понякога, рече Бонплан замислено, му се струвало ужасно невероятно, че е тук. Безкрайно далеч от дома, от никого никъде неизпратен, тръгнал само заради някакъв си прусак [Хумболт – б.м.], когото срещнал на стълбите."

• „Да измерят екватора, продължи отец Зеа. Значи да прекарат една линия там, където никога не е имало такава. Дали вече са се огледали навън? Линии можело и да има, но някъде другаде. С кокалестата си ръка той псоочи към прозореца, където имаше само гъсталак и връхлетени от насекоми растения. Линии тук? Не!"

• „Понякога, каза той [Хумболт – б.м.], много се чудел. Имал право да надзирава мини и рудници. Би могъл да живее в немски замък, да създаде деца, неделите да ходи на лов за елени и веднъж месечно да посещава Ваймар. А пък ето на̀, седи тук в потопа под открито небе в очакване някаква лодка да с епояви отново, тя обаче така и няма да се върне.
   Бонплан го попита дали всичко това му се струва грешка. [...]
   Никога не му била минавала подобна мисъл.
   Дори и за секунди?
  Хумболт се наведе напред и затърси с очи крокодила. Замисли се. После поклати открицателно глава."

• „Претърколи се отгоре ѝ [Гаус – б.м.] и тъй като почувства, че тя се уплаши, изчака за момент, тя разтвори крака и обгърна тялото му с тях, но той помоли за извинение, стана, отиде до масата, топна перото и без да запалва светлината, написа: сумата на квадр. на разликата между набл. и пресм. - мин., това беше страшно важно и не биваше да го забравя. Чу я да казва, че не можела да повярва и че наистина не го вярвала, точно сега, във върховния момент, който тя преживява. Но той вече бе готов."

• „Оглупява ли се от щастието? Когато следващите седмици на няколко пъти разгръщаше Disquisitiones, му се стори доста странно, че това го е писал той [Гаус – б.м.]. Трябваше доста да се напъне, за да разбере откъде  се получават всички производни. Попита се дали пък умът му не е слязъл до средното ниво."

• „Наистина ли вярва, че хората ще станат по-умни?
   В известна степен, да, каза той [Гаус – б.м.]. Пристиснати от нуждата."

• „Който изкачва планина, стга до върха. Който не е стигнал до върха, не е изкачил планината."

• „Защо стана землемер [Гаус – б.м.]? За да не си е у дома."

• „Той попита Бонплан що за човек е Хумболт.
   Познавал го по-добре от всеки друг, отвърна Бонплан. По-добре от майка му и от баща му; по-добре от самия себе си. Не искал тъй да се случи, просто така дошло.
   И?
   Бонплан изпъшка. Нямал понятие."

• „Разумът не формира абсолютно нищо и освен това проумява много малко. [...] Светът можел да бъде изчислен, но това ни най-малко не означавало, че може да бъде разбран [Гаус в разговор с Хумболт – б.м.]."

• „Че следването само по себе си не означава нищо, знае всеки: десетилетия наред му се налагало [на Гаус – б.м.]  да гледа тъпите физиономии на студентите."

• „Грешки в петата цифра след запетаята! Че те нямали никакво значение, все едно било какво ще пише там [Ойген в спор с Гаус – б.м.].
   Момент, намеси се Хумболт. Грешките при измерването виаги имат значение."

• „Хоризонталният компонент на магнитната сила е функция на географската ширина и дължина. Вертикалният компонент се променя според реципрочния земен радиус. Проста сферична функция. Той се засмя тихо [Гаус – б.м.].
   Сферична функция. Хумболт се усмихна. Не беше разбрал нито дума."

• „Когато видиш животно, не можеш да разбереш нищо за него от пръв поглед, докато растението разкрива веднага и всекиму същността си. [...] Така животът, преминавайки от стадий в стадий, ставал все по-прикрит и организацията му все по-тайнствена, докато най-после се засливал и за последния си скок, който спокойно можел да се нарече най-големият: гръмотевичната поява на разума."

• „Изучаването на космоса било много напреднало. Вселената можела да бъде наблюдавана с далекогледи, знаели се строежът на Земята, тежината и пътят ѝ, вече била уточнена и скоростта на светлината, известни били морските течения и условията, необходими, за да има живот, скоро щяла да бъде разрешена и последната загадка, а именно силата на магнитите. Краят на пътя се виждал, измерването на света вървяло към приключване. Вселената щяла да бъде разбираема, трудностите от началото на човешкото развитие, като страх, война и експлоатация щели да потънат в миналото [...] Науката щяла да отведе човечеството към епоха на благоденствие и кой знае, нищо чудно един ден да бъде решен дори проблемът със смъртта."

• „Проекти, изпуфтя Гаус. Приказки, планове, интриги. Дрънканици с десет князе и сто академици, и то само за да се получи разрешение някъде си да се постави барометър. Това не е наука.
   Ох, извика Хумболт, а тогава какво е наука?
   Гаус дръпна от лулата. Сам човек до писалището. Лист хартия пред него, до прозореца задължително далекоглед, насочен към ясното небе. Ако, разбира се, въпросният човек не се предаде и откаже, преди да проумее това, към което е тръгнал. Може би това било науката.
   А ако човекът се отправел на пътешествие?
   Гаус сви рамене. Това, което се криело в далечините, в дупките, вулканите или мините, било случайност и изобщо не така важно. По този начин светът съвсем не ставал по-ясен.
   Но човекът до писалището, каза Хумболт, със сигурност се нуждае от грижовна жена, която да му топли краката и да му готви яденето, както и от наследници, които да му чистят инструментите, а също така и от родители, които да продължават да се отнасят към него като към дете. Имал нужда и от къща със сигурен покрив, който да не пропуска дъжда. И от шапка, че да не го болят ушите.
   Гаус попита кого имал предвид.
   Казвал го най-общо.
   В такъв случай: да, имал нужда от всичко това, че и дори още повече. Иначе как човек би издържал на цялото напрежение?"

• „Понякога му се струваше, че не е мерил тази земя [на Гаус – б.м.], а просто я е изнамерил, като че ли тя се бе превърнала в действителност едва благодарение на него.  Където бе имало само дървета, мъх, камъни и треволяк, сега се простираше мрежа от прави линии, ъгли и цифри. Нищо от нещата, които някога бе измерил човек, не можеше да остане същото, каквото е било преди измерването."

• „[...] нещата са такива, каквито са, и даже ние да ги открием, те не се променят, така че все едно дали техни откриватели сме ние, някой друг или изобщо никой."

• „Когато вече влизаха в Берлин и минаха през първите предградия, Хумболт си прадстави как в този момент Гаус стои до телескопа си и гледа към небесните тела, чиито път можеше да представи в съвсем прости формули, и изведнъж разбра, че не би могъл да каже кой от тях двамата е стигнал по-надалеч и кой винаги си е бил у дома."