"Дневник от панелните блокове" – Никола Крумов

"Дневник от панелните блокове" на Никола Крумов е едно книжле от стотина и малко страници, на което не гледам сериозно. Зад него стои добре известният проект "Пощенския кутия за приказки" на Гери Турийска, което ми дава идея за духа на съдържанието. Прелиствам и виждам къси творби от по страница-две – чудесно! ще има с какво да запълвам дупките в графика си. Затова и ни предстои доста време заедно – изчитам други две книги и започвам трета, докато го приключа. Но затова пък е неотменно на ръка разстояние – в дамската ми чанта или жабката на колата.
Прочитам първите редове и съм на земята от смях. Хватката е стабилна и не мога да се събера лаф след лаф, изречение след изречение, история подир история. Основни действащи лица са лирическият герой – разказвачът, неговата любима – Нора, и котката им – Ивелина. Тримата обичайно са забъркани в неволи, предизвикани от несретните добрини на нашето момче. Когато бедата се случи, мяукащото създание си спасява козинката по най-бързия възможен начин (невинаги успешно, но вярвам, че нито едно животно не е пострадало при писането на разказите, дето се вика), а впоследствие мадамата оправя бакиите почти като с вълшебна пръчица и с още по-магическа снизходителност. Ще се запитате какво задържа перфектната жена при този трол. Щастливата развръзка във всеки случай утвърждава отговора: любов.
Към битовите приключения на тези тримата се набъркват и още нещастници. Други разкази съвсем не са за тях, но включват трагикомични стереотипни сюжети по теми, познати на всеки нашенец: институции, гурбетчийство и тъй нататък. Една малка част от тях биха били дори драматични, ако волята на автора не бе друга.
"Дневник"-ът е ясен и прям. Не изисква дълбоко проникновение (с това моля да извините и липсата на подбрани цитати по-долу; жестоките лафове пък преливат и не смогвам да ги отделя), което го прави смилаем навсякъде и по всяко време. Леко циничният изказ е досаден с факта, че в днешно време това е мяра за продаваемост, но абсурдно-реалистичният стил е очарователен.

Публикувана в Дневник
Петък, 10 Август 2018 21:11

Стивън Кинг и "То. Част втора"

"То. Част втора" - Стивън Кинг

Едва-що приключих първи том на "То" от Стивън Кинг и се хвърлих във втората част. Заветната, дългоочаквана среща на вече порастналите хлапета най-сетне се случва. Телефонното обаждане на Майк до всеки един от тях вече е предизвикало някои от спомените им, а първата оперативка на групата 27 години по-късно предизвиква силна вълна на емоции. След като сюжетът вече е набрал скорост от предишестващите 500+ страници, едва ли някой се съмнява, че посрещането им в Дери ще е с подобаваща "гостоприемност". Свръхестественият ужас отново е примесен с дори по-плашещата действителност, а нашите герои изпитват обосновани съмнения в съпротивителните си сили. Затова и се подготвих да стъпвам внимателно към предстоящите страници.
Според мен обаче Кинг отслаби хватката във втората част. Започна стабилно и до момента с вечерята в библиотеката сюжетът вървеше както си му е редът. От там нататъка обаче започна един такъв... да се рее. Намесени бяха герои, от които очаквах да изиграят по-съществена роля. По-голям проблем от това е, че главните персонажи се размиха. Силата на повествованието тръгна надолу и макар че посоката действително беше дълбините на мрака, не това имам предвид. Резултатът от това беше един ужасно дълъг финал, чиято кулминация беше чиста фантасмагория, през която силно желаех да премина възможно най-бързо, гонена от досада. За добро или по-скоро за лошо, сюжетът беше разнообразен с акценти върху ценности, изградени върху противоречиви основи. Сексът в канала ми беше напълно излишен.
Финалът по някакъв начин спаси положението. Щастлива съм от положителната развръзка като цяло, но изпитвам донякъде противоречиви чувства за това как им се наредиха работите на героите.
Въпреки изразените недоволства, "То" запазва култовия си статут в моето съзнание. Страшно много харесвам структурата на романа. В този ред на мисли, следете внимателно повествованието, защото авторът непрекъснато прескача между две основни времена – лятото на 1958 и пролетта на 1985, а помежду им намества бележки от още други моменти.
Харесвам много отправените послания. "[...] вярата е нож с две остриета" – страховете като храна за злото и силата, на която се уповават героите, за да го преборят. Когато срещнах посвещението на Кинг към неговите деца в началото на книгата ("магията съществува"!), изпитвах известно недоумение, но сега съм удовлетворена от духа на историята. Заслужава си да се запознаете с нея.

• "Добрите и лошите чудеса трябва да се вземат предвид, о, да, непременно, ала животът си продължава въпреки тях. Внезапният сблъсък с прекрасното или страховитото в десет часа не изключва един-два допълнителни сандвича със сирене по пладне."

• "Но щом пораснеш, всичко се променя. Вече не лежиш буден в постелята с твърдата мисъл, че нещо се спотайва в шкафа или драска по стъклото... а когато наистина се случи нещо неподвластно на разума – системата блокира".

• "И същевременно бе почнал да схваща великия принцип, който движи вселената, или поне оная ѝ част, свързана с успеха и кариерата:  първо откриваш оня смахнат тип, дето се спотайва в теб и все гледа да ти преебе живота. Гониш го до дупка и най-сетне го набарваш. Обаче не го убиваш. О, не. Смъртта е благодеяние за копеле като него. Мяташ му хомота и подхващаш дълбоката оран. Вкараш ли го в браздатам, смахнатият бачка като демон. От време на време даже ти осигурява по някоя хилка. И толкоз. Повече не ти трябва."

• "За истинската сензация е важно не само какво е станало, но и къде е станало."

• "Някои работи трябва да се вършат въпреки риска. Това е първото важно нещо, което осъзнах сам, без мама."

• "[...] може би това е най-страшното. Че не напускаш детството изведнъж, с оглушителен взрив като някой от ония клоунски балони с идиотските надписи. Хлапето в душата ти просто изтича навън като въздух от спукана гума."

• "Мисля, че за пръв път в живота си изпитвах истинска болка, щеше да каже той на останалите. – Изобщо не беше онова, което си представях. Не ме унищожи като личност. Мисля... мисля, че ми даде основа за сравнение – чрез нея открих, че човек може да съществува и в болката, даже въпреки болката."

• "На скейтборд не можеш да внимаваш, мой човек."

• "Бъди верен, бъди храбър, бори се.
   Останалото е мрак."

Публикувана в Дневник
Петък, 03 Август 2018 14:09

Стивън Кинг и "То. Част първа"

"То. Част първа" – Стивън Кинг

Бяха изминали не 27, но поне 7 години от последната ми среща с него, Краля на ужаса. Тези от вас, които са чели "То" на Стивън Кинг, вече положително са разтълкували смисъла на първото число. Второто се отнася само и единствено до последния път, когато четох негова книга.
Поводът отново да се хвърля в дълбоките води на творчеството му е новата екранизация на романа и съпровождащото преиздание от миналата година. Известно време не се осмелявах, после просто не се сържах и си взех двете части от голямото намаление покрай 24 май. Изчетох някоя и друга книга и ето че дойде най-доброто време за хоръра – безкрайните искрящи дни на лятото. Освен че помага по-лесно да се мине през страшния сюжет, лятото е и основното време, през което се развива действието. Поне на първата част, която тъкмо приключих.
Още от първата страница Кинг е доволно откровен и не се церемони. Книгата започва с конкретна заявка за смърт и макар че сюжетът се накъсва от препратки към различни моменти от време, скоро черната хроника набъбва със статистическа хладнокръвност. Повествованието набира скорост подобно на Силвър, колелото на Бил Пелтека. Бавно и тромаво в началото, събитията се завихрят и емоциите ескалират. Информирана съм от достоверен източник, че втората част е дори по-смазваща в това отношение.
По отношение на жанровите характеристики пълнокръвните картини на ужаса са по-скоро поносими. Намирам обаче за особено въздействащ ужасът от предстоящото. Докато очаквам още в следващия абзац да ме връхлети неизбежното, осъзнавам, че прелиствам страници, изпълнени с напрягаща детайлност на атмосферата.
Ще призная, освен горепосочените, имаше и друга причина да си взема романа, даже може би основната. Преди време някой някъде беше определил "То" като "Библията на приятелството". Хлапетата-несретници, обединени от борбата срещу чудовището от Канала, създават страшно готина атмосфера във филма. Един от любимите ми моменти е боят с камъни, на който пуснаха "Antisocial" на Anthrax – парче, което вовеки ще свързвам с тая история! В книгата спойката помежду им е още по-ясно изразена, като освен това са детайлно развити и индивидуалните им образи. Изпитвам дълбоко задоволство от начина, по който Кинг представя личностите и пресъздава техните взаимоотношения.
Предстои ми да подхвана втората част на романа. Като обем тя е със стотина страници повече от първата, което ме кара да смятам, че още не съм видяла и половината от това, което Кинг е вложил в сюжета. Летвата е вдигната високо, а докато я прескоча, ето ви няколко цитата дотук:

• "Всичко е много по-трудно, когато го правиш наистина."

• "Може би затова Господ най-напред ни прави деца и ни слага по-близо до земята, защото знае, че трябва много падане и кръв, додето човек усвои този простичък урок. Щом си получил нещо, ще плащаш, каквото си платил става твое... и твоето рано или късно се връща при теб."

• "[...] мисля, че инстинктът е железният скелет под всички наши заблуди, че имаме свободна воля."

• "Едно сляпо родено дете просто не знае, че е сляпо, докато някой не му каже. А дори и тогава има само най-повърхностна представа за слепотата; истински я разбират само онези, които някога са били зрящи."

• "Но това щеше да стане по-късно. А засега светът беше сиво-розов и тих като котешка стъпка по килим."

• "[...] от всичките си създания Господ най обичал камъните, мухите, плевелите и бедните хора, затуй ги сътворил толкоз много."

• "Понякога събитията са като  подредени плочки за домино. Първата събаря втората, втората събаря третата – и готово."

• "– Колко се смеехме тогава – мисли тя. Още един спомен, още една светлинка в мрака. – През цялото време треперехме от страх, ала не можехме да удържим смеха, както и аз сега."

 

Публикувана в Дневник
Понеделник, 25 Юни 2018 14:54

"Дивото зове" на Джек Лондон

Нагонът скитнически, стар,
оковите на навика разбива
и в спящия отколе звяр
за нов живот кръвта пробужда дива!

"Дивото зове" – Джек Лондон

Добилото вече устойчивост словосъчетание "дивото зове" ме караше да чувствам едноименната повест на Джек Лондон като прочетена книга. Това обаче съвсем не беше така допреди няколко дни, когато ми се случи да изживея историята.
Срещам Бък - кръстоска между санбернар и овчарка, в слънчевия двор на богато имение. Усещайки, че той ще е в основата на сюжета, се поддавам на лек скептицизъм относно книгата с главен герой куче. Какво пък – все ще премина някак през има-няма стоте страници.
Охолният живот обаче бързо остава зад гърба ни. Не по своя воля заминаваме към северните щати, повлечени от треската за злато. Ето ми приключение! Но за родения и отрасъл като домашно куче Бък се зареждат дълги мили на усилен труд и осъзнаване.
Правилата на Севера са прости и сурови, първични. Животът ти зависи от това дали ще ги приемеш и колко бързо ще ги приложиш. А нашият герой е умник! Удоволствие е да проследиш промяната у него. Сам да се вслушаш в зова на дивото!
Много харесах повестта. Заобичах я – обикновена и истинска, силна. Творбата на Джек Лондон без съмнение се нареди сред любимите ми произведения. Споделям ви полъх от студените ширини, но бъдете сигурни, че цялата повест ще стопли сърцето ви:

• "Беше разбрал веднъж завинаги, че не може да победи човек, въоръжен с тояга. Беше си научил урока и през целия си живот никога не го забрави."

• "Няма честна борба. Паднеш ли веднъж, няма спасение."

• "Беше забележително хитър и умееше да изчаква с търпение, присъщо само на първобитните твари."

• "Много по-властно го завладяха спомените за наследеното минало, които караха никога невидени по-рано неща да изглеждат познати; нагоните (които не бяха нищо друго освен превърнали се в навици спомени за неговите прадеди), загубили силата си в него в по-късни и още по-късни дни, заговориха и се съживиха отново."

• "И често – толкова голяма бе тяхната близост – силата на погледа на Бък караше Торнтън да обърне глава; той мълком отвръщаше на този поглед и в очите му светеше чувството, което светеше в очите на Бък."

• "Убий или ще бъдеш убит; изяж или ще бъдеш изяден – такъв е бил законът той [Бък – б.м.] се подчиняваше на неговата повеля, достигнала до нея от безкрая на времето."

• "Но особено много обичаше да тича в мъждивия здрач на летните нощи, да се вслушва в приглушения и сънен шепот на гората, да чете по знаците и звуците, тъй както човекът може да чете по книга, и да търси туй тайнствено нещо, което го викаше – и буден, и насън, – викаше го по всяко време да дойде."

ПС Със съжаление искам да отбележа, че голямото удоволствие от сюжета на "Дивото зове" беше помрачено от недодяланото издание на издателство "Захарий Стоянов". И друг път съм срещала грешки в книгите, но изобилието им никога не е било такова. Имаше случаи, в които се налагаше да препрочитам изречение, за да схвана смисъла му, заради липсващи или погрешно поставени препинателни знаци. Жалко.

Публикувана в Дневник

"Десет малки негърчета" - Агата Кристи

Получих своята покана за Негърския остров едва преди няколко дни и ето че вече пътувам нататък. За разлика от десетимата свои спътници, аз съм наясно защо съм тръгнала. Предстои ми да изживея популярния криминален роман "Десет малки негърчета" на култовата Агата Кристи и тръпна в очакване.
Оглеждам останалите гости и не откривам причина да сме заедно. Взаимно е и ни полазват тръпки на смътно предчувствие. Бързо забравяме за това и се отдаваме на приказки в бляскавата къща, създадена по последен писък на архитектурната мода, на голия остров, далеч от брега.
Твърде скоро обаче десетимата ще седнат на подсъдимата скамейка, а аз, за мое щастие, ще бъда просто мълчалив свидетел на предстоящото възмездие. И до последно ще пазя гърба си от невидимия съдник.
Един дъх ми е достатъчен от началото до края на малкото книжле. Сюжетът се развива стремглаво, лишен от излишно дълбоки послания, които да ме забавят по пътя към развръзката. Хвърлям ви не една, а две ръкавици, и ви очаквам на острова:

• "Може би е добре, дето човек не знае какво го чака."

• "Това е хубавото на един остров... По-нататък не можеш да отидеш... стигаш до края на нещата..."

Публикувана в Дневник

"Неуговорени срещи" – Аркадий и Борис Стругацки

Причината да си взема научно-фантастичния сборник "Неуговорени срещи" на братя Стругацки е първата поред творба в него – "Пикник край пътя", и по-напред – съветският филм "Сталкер" от 1979 г. на режисьора Андрей Тарковски, създаден по мотиви от повестта. И в двете витае доста мрачна атмосфера, така че се подгответе със специална нагласа, ако убедено желаете да посетите Зоната. Това значи, че имате предварителна идея що е то и не е необходимо да се впускам в допълнителни обяснения. В противен случай ще ви загатна, че това е мястото на може би "пикника край пътя" или може би кой знае какво на някаква по-развита извънземна цивилизация, зарязала разни артефакти при своето посещение на Земята.
Следващите три повести са "Охлюв по стръмното", "Бръмбар в мравуняка" и "Милиард години до свършека на света". "Охлюв по стръмното" е изключително сюрреалистична творба. Действието тръгва от едно село, през Гората към друго после пак през Гората - доста шантави места, дори плашещи на моменти, но като им свикнеш не са. Героите – уж хора (повечето поне) са откачалки, а за диалозите да не говорим. За мен тази повест е по-различна от другите три, но не е особено дълга и макар че на мен не ми хареса особено, е любопитна – не я пропускайте!
Повести #3 и #4 категорично пък хващат вниманието отначало и го държат докрай с пълна мистерия в сюжета.Това ги различава и от първите две, в които не си задавате постоянно въпроса "Какво ли ще се окаже?“ Идеите и в двете са интересни, героите също, взаимоотношенията им.
Нещо, което ме изуми и в четирите творби на Стругацки, е това, че заглавията са изяснени ясно и конкретно. С това авторите могат да спят спокойно, че основните послания са разбрани. Други представям на вашето внимание по-долу, като няма да ги разделям по произведения, защото смятам, че е излишно:

• "Ти си длъжен да правиш добро от злото, защото то няма от какво друго да се прави." - Робърт Пен Уорън

• "Е, нищо, това може да се поправи. Сега всичко може да се поправи. Жив съм."

• "Чудна работа между другото: когато и да отидеш, тези бармани вечно бършат чашите, сякаш от това зависи спасението на душите им."

• "А когато има знания, и богати можем да направим всички, и към звездите да полетим, и докъдето искаме да стигнем."

• "– Правилно, на човек затова му трябват пари, та да не мисли никога за тях..."

• "Разумът е способността на живото същество да постъпва нецелесъобразно или неестествено."

• "Защо нищо да не разбера? Все пак съм инженер..."

• "[...] макар да не бива никога да забравяме, че в нашия евклидов свят всяка пръчка има два края..."

• "Понякога се питам: за какво ли се трепем? Повече пари да изкараме? Ама за какъв дявол са ни парите, като само се трепем и нищо друго не правим?"

• "Да си измислят могат каквото си щат. В действителност никога не става така, както са го измислили."

• "Гадно е да те гледа човек как лапаш, лапаш, а след това тръгваш да обясняваш какво е редно и какво не."

• "И тогава няма много полза от теоретичната подготовка, нито пък стандартните модели на реагиране са достатъчни – трябва сам да минеш през здрачините на морала, да видиш някои неща със собствените си очи, здравата да си опариш пръстите и да натрупаш десетки отвратителни спомени, за да разбереш накрая и даже не просто да разбереш, а да попиеш със своя мироглед тази, някога тривиална мисъл, че на света има носители на разум, които са очевидно много по-лоши от тебе, какъвто и да си ти..."

• "Обаче тази затвореност не била резултат от чувство за малоценност, от усещане за ограниченост или неувереност в себе си. Това било по-скоро затвореност на човек, който винаги е зает. Сякаш не искал да хаби времето си за околните, сякаш бил постоянно и изключително зает със своя собствен свят."

• "– Друг свят, друг свят [...] Нима ви е тясно в този?
   – Ами как да ви кажа... Сигурно е тясно на въображението ни."

• "– Всичко на света е глупост! На света има само един разкош - разкошът на човешкото общуване."

• "Тази проклета интелигентска срамежливост! Не могат ли двама прекрасни хора отведнъж, от пръв поглед да се разкрият един пред друг, да се приемат един друг в душите си, да станат приятели от първия миг."

• "[...] не обичаше нови хора в стари компании, винаги се плашеше, че ще се държат не както трябва и заради тях ще стане неловко."

• "Къде е основният принцип на разума – целесъобразност, икономичност?"

• "Прекалено човешко, значи животинско. Не от разума, от неразумността..."

Публикувана в Дневник
Четвъртък, 03 Май 2018 11:57

"Морт" на Тери Пратчет

"Морт" на Тери Пратчет

Досега не бях се срещала с Тери Пратчет, като изключим това, че е премного популярен, за да нямам представа за творчеството му. Навярно затова в първите страници вложих небивало усилие да схвана всеки отделен детайл от обстановката – мероприятие трагично, което ми коства и време, и ентусиазъм. Оказа се и по-скоро излишно. За щастие славата на автора и собственото ми усърдие ме придвижиха напред, където скоро бях завъртяна от действието.
Доволно завеяният, длъгнест младеж Морт е споходен от късмета да постъпи на работа при героя Смърт. Тяхната среща е основополагаща за сюжета на романа. Като чирак на такава отговорна служба, Морт има за задача да помага безпристрастно за умирането на всеки, чиито час е настъпил. Буйната му младост естествено изпада в противоречие с правилата, което поражда вселенско разцепление на действителността. Възникналите проблеми пък извеждат наяве неговия потенциал и образът му претърпява съществено развитие в хода на книгата.
Морт естествено не е сам в приключенията си. Замесени са както момичета, така и магьосници. Първите съвсем класически са в основата на "драматичната" история. Вторите са ми леко неприятни, защото, оказва се, са големи мърлячи и май повече се насмитат, отколкото да свършат нещо полезно.
Омаяна съм обаче от Смърт. Всеки път е удоволствие да срещам този аристократ и да изследвам напоените с философия разговори, в които е участник. Обаятелен образ, достоен да пребъде във вечността. По-долу ще разпознаете думите му, изписани с главни букви - подобаващ тон за достойната му личност.
Оставям ви с тиха почит към магията на Пратчет:

• "Учените са изчислили, че шансът наистина да съществува такава очебийна нелепост е едно на милион."
   Но магьосниците са пресметнали, че шансовете едно на милион се сбъдват девет пъти от десет."

• "И на твое място няма да се изтърва, че чета, щото хората се разстройват."

• "– Но Вие сте Смърт! Вие се занимавате с убийства на хора!
   – АЗ? С УБИЙСТВА? - видимо се оскърби Смърт. – В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ. ХОРАТА ГИ УБИВАТ, ВЯРНО, НО ТОВА СИ Е ТЯХНА РАБОТА. АЗ САМО ГИ ПОЕМАМ ОТ ТОЗИ МОМЕНТ НАТАТЪК. В КРАЯ НА КРАИЩАТА ЩЯХМЕ ДА ОБИТАВАМЕ СТЪПИСВАЩО ГЛУПАВ СВЯТ, АКО ХОРАТА ГИ УБИВАХА, БЕЗ ТЕ ДА УМИРАТ, НАЛИ?"

• "– Та къде казахте, че е разположена фирмата Ви? - сети се пак Лезек. – Далеч ли е оттука?
   – НЕ ПО-ДАЛЕЧ ОТ ДЕБЕЛИНАТА НА СЯНКА – увери го Смърт. – ТАМ, КЪДЕТО БЕШЕ ПЪРВАТА ПРИМИТИВНА КЛЕТКА, ТАМ БЯХ И АЗ. ТАМ, КЪДЕТО ИМА ЧОВЕК, ТАМ СЪМ И АЗ. И КОГАТО ПОСЛЕДНИЯТ ЖИВОТ ПЪЛЗИ ПОД ЗАМРЪЗВАЩИТЕ ЗВЕЗДИ, ТАМ ЩЕ БЪДА И АЗ."

• "– Аз... ами наблюдавах хората. Гледат Ви, но сякаш не Ви виждат. Правите нещо на умовете им.
   Смърт врътна глава.
   – САМИ СИ ГО ПРАВЯТ. НЯМА НИКАКВА МАГИЯ. ТЕ НЕ МОГАТ ДА МЕ ВИДЯТ, ПРОСТО НЕ СИ ГО ПОЗВОЛЯВАТ. ДОКАТО НЕ МУ ДОЙДЕ ВРЕМЕТО, РАЗБИРА СЕ."

• "– Ти знаеш ли какво става с момчетата, дето задават прекалено много въпроси?
   Морт се замисли.
   – Не знам - отвърна накрая. - Какво?
   Настъпи тишина. Албърт си разкърши гърба и изрече:
   – Да пукна, ако знам. Сигурно научават отговорите. Така им се пада."

• "Хората не искат да зърнат онова, което е немислимо."

• "Прекрачиха през стената. Морт беше по средата ѝ, когато осъзна, че е невъзможно да минава през стени.
   Самоубийствената логика едва не го уби. Усети хладния камък около крайниците си, но един глас изрече в ухото му:
   – ПОГЛЕДНИ ПО ДРУГ НАЧИН НА ПОЛОЖЕНИЕТО. НЕМИСЛИМО Е ТУК ДА ИМА СТЕНА. ИНАЧЕ НЯМАШЕ ДА МИНЕШ ПРЕЗ НЕЯ. НАЛИ, МОМЧЕ?"

• "Тук се продаваше всичко от игли до прозрения за спасението на душата [...]"

• "Имаше нещо във въздуха на града, което не можеше да се сбърка. Веднага налагаше впечатлението за въздух, който доста си е поживял."

• "Беше неудържима като хода на времето."

• "Вярата е сила."

• "Макар и окъпан в алкохол, неговият мозък се опитваше да привлече вниманието му."

• "– И КОЙ Е ТОЗИ КЕФ?
   – Кефът не е някой, кефът е каквото сам си направиш."

• "Гласът ѝ би поддържал млякото прясно поне един месец."

• "Слънцето изпълзя над хоризонта, реши и този ден да си свърши работата и започна да се издига."

• "– Доколкото успях да установя – подхвана посредникът, – не притежавате никаква полезна квалификация или дарби. В такъв случай не сте ли се замислял за учителската професия?"

• "– КАК НАРИЧАТЕ СЪСТОЯНИЕТО, КОГАТО СТЕ СГРЯТ ОТВЪТРЕ И ДОВОЛЕН, И ВИ СЕ ИСКА ВИНАГИ ДА Е ТАКА?
   – Май му викаме щастие."

• "– Толкова ли е просто? Не си ли помогна с магия
   – Само със здравомислие. В края на краищата се оказва, че то заслужава по-голямо доверие."

• "– Какво те подтикна да станеш магьосник? – попита тя глухо, сякаш навличаше нещо през глава.
   – Ами работата е на закрито и не се вдига тежко.  Освен това май исках да науча какво движи света."

• "След жезъла оставаше линия от сияен октарин - осмият цвят в спектъра, присъщ на магията. Оттенъкът на въображението."

• "– Всичко е само в главата ти! - развика му се тя. – Ти си такъв, за какъвто се мислиш!"

• "Вече знаем, че светлината на Диска е мудна заради неимоверното магическо поле. Не е като светлината другаде. Пораснала е, видяла е това-онова и не изпитва потребност да фучи наоколо. Знае добре, че колкото и бързо да скочи в някоя посока, мракът вече я е изпреварил, така че върши всичко полека."

• "Полунощ се плъзгаше над пейзажа като прилеп с кадифени криле."

Публикувана в Дневник
Вторник, 20 Февруари 2018 21:16

"Цар Плъх" на Джеймс Клавел

"Ако ти е писано, бомбата ще те намери където и да си"
- предговор, Михаела Клавел Ричардс

 "Цар Плъх" - Джеймс Клавел

Прочетох "Цар Плъх" за отрицателно време - втората причина е, че го взех от библиотеката, а първата - че романът е жесток. Изданието, с което разполагам има и много хубав предговор от дъщерята на Клавел, който, сега научавам, е бил военнопленник в същия сингапурски лагер - Чанги, в който се развива действието. От тук нататък започва художествената измислица.
Действието ме завърта веднага и бързо се сприятелявам с двама-трима от героите. Те самите се запознават едва сега, въпреки че са в плен от няколко години. Говоря, разбира се, за Царя и Питър Марлоу, чиито невидим спътник ставам - доста голямо предимство, предвид изобилието от ситуации, които преизпъват нервите.
На няколко пъти Клавел дава възможност да вдишаме и далеч от вонята на Чанги - при съпругите на някои от героите, които по свой начин носят теглото на Втората световна война. В тези моменти обаче съм преизпълнена с нетърпение да се върна в Далечния изток, откъдето да следя по тайно радио новините за развоя на събитията.
Лек полъх от нагнетения въздух:

• "- Виж сега, като кажеш, че нещо "не е лошо", значи смяташ, че е изключително. Така правиш комплимент на човека, без да го караш да се чувства неудобно."

• "Японците се държат като деца, но имат духа и силата на мъже. Просто гледат на света с очите на дете. За нас тяхната гледна точка е неясна... и неестествена."

• "Светът е джунгла - оцеляват силните, а слабите трябва да умрат. Или ти, или другият. То така и трябва. Друг начин няма."

• "Хората все искат да вземат, без да дават. Затова трябва да ги накараш да мислят, че те ограбват, че ти си тъпият, а те, клиентите, са сто пъти по-хитри."

• "Не е трудно да доставиш удоволствие на един мъж. Ако си жена. И не се срамуваш да бъдеш жена."

• "[...] щом се доверяваш някому и го наемаш заради ума му, дай му възможност да действа."

• "Без бизнеса светът ще загине. А без пари и стабилна икономика кой ще купува книги?"

• "Убивай, измъчвай, изгаряй! Щом е в името господне, всичко е за добро. Какво лицемерие! Хич не ми говорете за вяра, това е най-голямата глупост."

• "- Войната свърши - задавено рече комендантът. - Вземете радиото и ме последвайте.
     Като в някакъв сън тримата изпълниха нареждането му и излязоха навън. Заля ги слънцето, обгърна ги въздухът и те се почувстваха прекрасно."

• "И властва до деня, в който волята му да бъде цар го напусна. Тогава той умря и нахрани по-силните от него. Защото цар винаги е най-силният - непобедим не само заради силата си, а заради хитростта, късмета и силата, взети заедно. Цар сред плъховете."

Публикувана в Дневник

"Сигурно се шегувате, г-н Файнман!" - Ричард Файнман

Седим си ние с Файнман и той разправя ли, разправя. Току се разсмивам на историите му и аха да го прекъсна с реплика, че няма да се вържа на щуротиите му - добавя имена и факти, с които тушира всяка съпротива на здравия разум. Запазвам мълчание с възхита и тръпна да разбера какви ще ги свърши тоя път.
В действителност не го слушам, а чета. Но книгата върви така леко, че напълно съм забравила страхопочитанието си преди да подхвана автобиографията на големия физик. Вместо това сладкодумен и духовит приятел ми споделя любопитство си към света.
Ако заглавието ви е било на премисъл, но от физиката ви побиват тръпки - спокооойно, под ритъма на перкусии и в компанията на готини мадами, се оказва, че тя съвсем не е злото, представено ни от учебниците. И, между другото, съвсем непретенциозно Файнман ще ви срещне с някoи от големите умове на XX век.
Малък анонс на това, което ви предстои:

• "Не знам какъв е проблемът с хората: не учат чрез разбиране, а по някакви други начини - механично или де да знам как. Знанията им са толкова крехки!"

• "Той не знаеше, че аз не зная - а аз наистина не знаех - какво ми каза, а и не знаеше какво му казах аз. Но какво от това! Беше чудесно! Действаше! [...] Но трябва да се прави абсолютно самоуверено. Прави го както трябва, и всичко ще е наред."

• "За всички отговорът беше съвсем очевиден. Проблемът беше, се според едните момчета беше съвсем очевидно, че ще се върти в едната посока, а според другите - в обратната. Затова и спореха."

• "И така, както става във всички разкази за философи, и този път се стигна до пълен хаос."

• "И така, аз веднага установих нещо за билогията: при нея е много лесно да намериш въпрос, който е интересен и никой не знае отговора му. Във физиката трябва да се заровиш по-надълбоко, преди да намериш интересен въпрос, на който не се знае отговорът."

• "Учебниците опростяваха нещата така, че светът да бъде точно такъв, какъвто те го описваха."

• "Спомням си как след изложението ми дойде мой приятел - Пол Олъм, математик, и каза:
   - Един ден, когато направят филм за това, ще покажат как един учен се връща от Чикаго и запознава екипа от "Принстън" докъде е стигнала работата по бомбата (атомната бомба - б.м.). Ще бъде с костюм, ще носи куфарче с документи и т.н. А ти си застанал тук със смачкана риза и говориш така, сякаш не е сериозно и драматично."

• "Ако може да натрупате твърде много експлозивен материал на едно място, той може да се взриви, нали разбирате?"

• "Затова изпитвам много голямо уважение към военните, защото аз никога не мога да реша нещо много важно за пет минути."

• "Винаги съм бил такъв - никога не обръщах внимание с кого говоря, интересуваше ме само физиката. Ако идеята според мен не струва, го казвам направо. Ако ми се вижда добра, казвам, че според мен е добра. Проста работа.

   Винаги съм живял по този начин. Хубаво е, приятно е, ако можеш да го направиш. Късметлия съм, че можех да живея така."

• "И така, за себе си установих, че преподаването и студентите карат живота да не стои на едно място и никога не бих приел предложение за работа, колкото и добро да е то, ако няма и преподаване. Никога."

• "Човек не носи отговорност да бъде на това ниво, на което го мислят другите. Не беше моя отговорност да бъда това, което те очакваха да бъда. Грешката беше тяхна, не моя."

• "Опитах да се противопоставя - това, което правех, нямаше никакъв смисъл,  но в крайна сметка се оказа, че не е така. Всичките ми научни постижения, за които получих Нобелова награда, тръгнаха от тази глупост с клатушкащата се чиния."

• "Накрая обобщих, че не разбирам как някой може да е образован чрез тази система, при която хората си взимат изпитите, учат другите хора да си взимат изпитите и никой нищо не знае."

• "За мен, виждате ли, беше важно да разбирам света."

• "Когато си млад се тревожиш за много неща: да отидеш ли тук, или тук, какво ще каже майка ти. Мислиш го, опитваш да вземаш решение, после излиза още нещо. Много по-лесно е просто да решиш. Решаваш и толкоз - нищо не може да промени решението ти."

• "Дадохме си сметка, че ако в Америка камериерката внесе закуската, а клиентът стои там чисто гол, ще има малко писъци и голяма суматоха. Но в Япония това беше съвсем наред и ние разбрахме, че те са много по-напреднали и цивилизовани от нас."

• "На едно от посещенията ни заведоха на малко, скромно място в гората, където отсяда императорът, когато идва. Мястото беше прекрасно, обградено с вековна гора и поток - наистина беше специално. Цареше спокойствие и изисканост. Фактът, че императорът идваше тук, говореше за по-голяма чувствителност на японците към природата, отколкото имахме ние на Запад."

• "От тогава не обръщам внимание на това, което казват "експертите". Изчислявам всичко сам."

• "Джери се оказа много добър учител. [...] И продължи в същия дух: използва всичко, което според мен е грешка, за да ме насърчи. Нито веднъж не каза, че някъде съм сбъркал, нито веднъж не ме обезкуражи."

• "Самият Джери обаче не си даваше много зор с физиката. [...] Когато се опитах да му покажа принципа на действие на електромагнита, като направих намотка от електропроводник, закачих пирон на връв, пуснах ток и пиронът влезе в намотката, Джери каза: "Ооо! Точно като чукането!", с което уроците ни приключиха."

• "[...] най-накрая разбрах за какво служи изкуството, поне в някакъв смисъл. То носи удоволствие на някого. Можеш да направиш нещо, което някой да иска толкова силно,че да е тъжен или щастлив от проклетото нещо, което си направил! В науката нещата са по-генерални, по-мащабни: не познаваш хората, които оценяват постиженията ти."

• "Обикновеният глупак не е мошеник, с него всичко си е наред. Но този, който се преструва, че не е глупак, е ужас!"

• "Предполагам, че откакто учените направиха бомбите, които се оказаха толкова важни, военните си дадоха сметка, че и ние все за нещо ставаме."

• "И как можеше да се преподава добре, като учебниците бяха написани от хора, които не разбираха съвсем нещата, за които пишеха - ето това не можех да разбера."

• "[...] съпрузите винаги искат да докажат, че съпругите им грешат, - но откри, както често става, че съпругата му беше права."

Публикувана в Дневник
Четвъртък, 18 Януари 2018 17:17

"Лавина" на Блага Димитрова

Пада, пада. Сняг върху сняг.
...
На утрото осъмвам на друга планета. Бяла, заоблена, тиха. Още неизследвана.

Притаила съм дъх в очакване на неизбежното, но не спирам. Пред мен крачат Найден, Присмехулникът, Деян (и той е тук, чрез Групата), Горазд, Зорка, Асен, Поетът, Бранко, Скулпторът, Зиморничавият, Слав, Момчил, Андро, Дара (и да беше знаела, пак щеше; сякаш всички знаеха), Никифор. Преди лавината настроението е угнетено, но сме готови да извървим пътя докрай. А път дори няма. Сами проправяме пъртина до своята лавина.

Снежната мощ разбърква света за сетивата, но избистря погледа върху живота. Подобно на Поетът се вживявам в чуждите истории, които с падането на лавината тръгват като на лента. Трудно запазвам хладнокръвие, докато Групата е погребана жива в белия сняг. Надявам се Блага Димитрова да спаси героите, та дори и само на книга.

В много голяма степен харесах как е написан романът. Поетичният изказ в "Лавина" издига усещането от простата и искрена философия на алпинизма до прилягащите ѝ висоти. Това съвсем не я прави отнесена и далечна, постижима за рекордьори, а напротив - пасва на обикновените, истински катерачи на житейски върхове.

Някои избрани моменти:

• "Диря остава, когато се върви по неутъпкано".

• "Дори когато те укоряват, осмиват, отричат - пак потвърждават твоето съществуване."

• "Ние сме завладени от планинското притегляне, обратно на земното, не надолу, а нагоре. Може би това е древният стремеж да се противопоставим на земното притегляне."

• "Прекалено пълнолетни сме, за да приемем мисли и образи без верижката на смисъла."

• "Вие, дисциплинираните, сте нарушение на природата!"

• "Силен е не онзи, който може да се изкатери до голяма височина, а онзи, който не допуща да се смъкне по-ниско от веднъж постигнатото."

• "Ето какво е лавината.
   Чист, невинен, натрупан сняг. Спи и сънува най-белите сънища.
   Кротък. Пазѝ се от кротките!"

• "Безбройни стъпки е животът, а пък смъртта - една-единствена, която те отвежда най-далеч."

• "Животът чрез смъртта е изразен."

• "И всички сме свързани с едно невидимо въже, сплотени със стремеж към един връх, пресовани в една лавина."

• "Всеки сам си създава лавината, която ще го погълне."

• "Вече нищо не се случва в този запланиран, научно обяснен и електронно изчислен свят."

• "Всяка скала си има свое излъчване. Една ме успокоява, друга ободрява, трета събужда в мене енергия. А забелязал съм, някои канари в Рила ме променят, правят ме различен от всичко, което предполагам за себе си."

• "Страхът да не станеш смешен - най-отчаяният стимул за човека."

• "В този ден тя избира себе си: колежка на раздрани облаци. Тен с цвят на прегоряла пшеница. Коса, изпръхнала от вятър и слънце, с дъх на чубрица. Навик за самостоятелно мислене."

• "Станцията на връх Ботев. Слънце над облаци. Облаци под тебе. Върхът изглежда откъснат от земята, плуващ в безкрая. Като че ли това е някаква космическа междупланетна станция. Рупорни параболични антени като огромни уши, обърнати на всички посоки, подслушват вселената."

• "В сивото утро будилникът дебне, за да забие звънтяща бургия право в сърцето на топлия сън."

• "Всичко в тебе е бегло, преходно и все закъсняващо.
   Все си "ще бъда" и "щях да бъда", никога истински "аз съм"."

• "Страхът от живота е по-голям от страха от смъртта."

• "Камък да стисне, вода ще пусне - за да ѝ поднесе в шепа да пие."

• "Откупът на независимостта на жената е самотата."

• "Асен обгръща рамото ѝ с ръка и шепне поверително в ухото ѝ:

   - Единици от жените са способни на най-голямата близост между мъжа и жената!

   Дара се отдръпва:

   - Има ли такава?

   Асен я изчаква да се приближи отново до него:

   - Приятелството! Любовите минават-заминават, приятелството си остава!"

• "Любов - тя иде и всичко обръща наопаки,
   и хаосът се подрежда най-после във мене."

• "Защото върхът се измерва от най-дълбоката пропаст под него."

• "Враждебните сили са наши приятели. Те моделират от гранит характера ни."

• "Как е мечтал да види разкопките на Помпей. Не е могъл да отиде в Италия. Само с въображение е бродил по някогашния град, затрупан от лавината на вулкана. Видял е повече от другите, които са го посетили и кръстосали с уморени, сънени туристически крачки."

• "Снежен човек.
   Гори гняв в очите от въглен. Надигнал си дълга метла, та преспите да пометеш, наивнико снежен човек!
   Въставаш срещу мразовете, а топлата, искрена пролетнадушваш с носа си от морков, мечтателю снежен човек.
   Ще дойде тя, русата пролет с небеснозелени очи, и ще те погали с южняка, мой влюбен снежен човек.
   И ти ще заплачеш от радост, че злостният мраз е сразен, и ще се стопиш цял от нежност, мой храбър снежен човек.
   Ти сам си поиска това!"

• "Той се кълне в себе си: не искам никого така да измъчвам със своята преданост. Най-противното е да накараш някого да ти бъде задължен за нещо."

• "Има ли по-лошо от това да натрапваш някому своята добрина?"

• "Пролетната привечер е локвено-свежа.
   В такава вечер трябва да се появи едно момиче. Цялото му същество трябва да е искрящо от очакване. Ако не се появи, ще го измислиш, ще го създадеш от този прозрачен въздух, наситен с копнеж."

• "Всъщност всяка стъпка е към смъртта. Само че зависи от стъпката: ако е по-дръзновена, тя върви по-пряко към смъртта и живата памет. Ако е по-предпазлива, повтаряща чужди стъпки все из отъпкани пътища, тя удължава разстоянието, но върви към по-сигурна смърт, към пълна забрава. Избирай!"

• "Една лавина ме причаква, отдето и да мина - една лавина е в засада.
   Това е моята лавина.
   Със собствените свои стъпки ще я подсека.
   Отдето и да я заобикалям, и все да се озъртам, знам, всички пътища ме водят към моята лавина. Право там."

• "- Иска ли жертви изкуството?
   Поетът реагира живо, сякаш се е борил с тази мисъл:
   - Не! Решително не! Ако ти се струва, че правиш жертви, значи преследваш някаква цел: успех, слава, забогатяване, награди, титли. Изкуството не иска от тебе отделни жертви. То те иска цял-целеничък. А това не е жертва, а призвание."

 • "Щом есента остарее, градът се превръща в гола, ветровита, мъглива, мокра сивота. Най-хубавото време за съсредоточаване навътре в себе си."

• "Всъщност долу в града е затворен свят, сам за себе си. Заграден от студа и вятъра със стени. Отделен от земята и камъните с асфалт. Захлупен за дъжда и звездите с покриви. Човек от човека разделен със стени, заключен в килийките на апартаментите и колите. Енергията, която е дадена на живите същества да се борят със суровата природа, се изразходва в изкривена посока: боричкане между хората, завист, изтласкване с лакти. Смелостта се подменя с лукавство."

• "Човекът може всичко да загуби по пътя: младост, здраве, сила, вяра, памет, име. Запази ли смеха си, той остава човек."

• "Ако бяхме знаели, пак щяхме..."

• "Смазваща е тази тишина - абсолютна, лунна и безлюдна."

• "Доброто име не се "пази", не се заключва зад седем врати. То се създава всеки ден, всеки час."

• "Остарявам! Най-страшната форма на измяната. Самоизмяна. Дезертирам от своя път, избран в младините. С поведението си на предпазлив, ненамесващ се човек опровергавам своята младост."

• "Хората гледат: скала. Спират. Връщат се. Няма път. А и скалата е път."

• "Умората е велико благо за човека! Само когато си уморен, усещаш сладостта на глътката вода от една пряспа, нежността на вятъра от един полъх, силата на любовта от един поглед."

• "Всичко свое нося със себе си! Нищо повече не ми трябва! Нямам нищо за губене. Никой, дори смъртта, не може да ми отнеме нищо. И затова не се боя от нея. Смел е оня, който няма какво да губи, няма какво да стиска в шепа!"

• "Паметта - най-хубавият свят, достъпен за човека."

Публикувана в Дневник

Бюлетин

Име:
Имейл:

Календар

Август 2019
П В С Ч П С Н
1 2 3 4
5 6 7 8 9 10 11
12 13 14 15 16 17 18
19 20 21 22 23 24 25
26 27 28 29 30 31

Приятели и каузи

КЛУБ "ЕКСТРЕМ" koral trans  ЗА ДЕЛФИНИТЕ СТАРИТЕ ГОРИ

 

© 2019 Таня Славова