Хей, трала-ла!
Глупци са хоратам
че тичат към смъртта!
Смей се и танцувай, от смърт не
се страхувай.
Пий до пресита, танцувай до насита
и си припявай:
Хей, трала-ла!
И вятър да те смита, и буря да
налита, пей си:
Хей, трала-ла!

Внимание! Видеото разкрива сюжета на книгата... но какво пък,
видеото си е видео, книгата си е книга.

Лятото вече е изтекло между пръстите ми, но октомври е благоразположен и душата ми все още е склонна на някоя и друга волност. Вярно, задачите на ежедневието вървят в ускорения си есенен ритъм, но това няма да ме спре да посегна към следващата книга, посбутвайки графика си.
След няколко превъртания на списъка в електронния четец, вече съм направила своя избор – "Вино от глухарчета" на Рей Бредбъри. Оригиналното заглавие е "Dandelion Wine", издадена през 1957 г., а екземплярът, на който разчитам аз, е този на издателство "Народна младеж" от 1979  г., в превод от Жени Божилова.
Нямам никаква идея какво да очаквам от предстоящото съдържание. Представата ми за Рей Бредбъри се позовава на жанровите характеристики и няколкото заглавия, с които свързвам творчеството му. Затова първите страници, в които лъха на магия, и следващите, изпълнени с живи, детайлни описания, предизвикват притеснение у мен за възможно разочарование – какво ще се случи и ще се се случи ли нещо избощо? Продължавам нататък и като удавник за сламка се хващам за доловените нотки на скрито напрежение. Едно е сигурно: лятото на 2020-та приключи, но това на 1928-ма тепърва започва.
Дъг и Том Споулдинг са ключовите герои, които ме хващат под ръка и ме повеждат по улиците на Грийн Таун, Илинойс. И понеже са хлапета, все още пазаят своя нюх към специалните моменти. Затова през предстоящото лято ще записваме всички събития в специален тефтер в две графи: обреди, повтарящи се всяка година, и нови случки, случващи се за първи път.
Дали чифтът нови гуменки на Дъг не обещава детски забавления и захарен памук? Ще научим след като окачим люлката на верандата и оберем първата реколта от глухарчета за сезона; след като сглобим Машината на щастието, помахаме от Зелената машина и се качим за едно последно возене на трамвая; след като научим, че старите хора никога не са били млади, но имат умението да пътуват във времето; след като раздялата в пространството и времето бележи съзнанието ни, дотолкова да легнем безпомощни и изтощени от морното лято. Тогава наш приятел ще дойде среднощ и ще остави край леглото ни бутилка свежест, която да вдъхнем с цялото си съзнание, за да се изправим отново на крака. Дихание, което не достигна на друг в красивия есенен ден на отминаващия октомври.
"Вино от глухарчета" ми донесе ново чувство, което да добавя към прочетените досега книги. В нея не се случи нищо извънредно и въпреки това всичко беше специално, поставяйки "Вино от глухарчета" на свое собствено място в сърцето ми. Това е книга за усещането, че си жив, за малките детайли, които изграждат деня и живота ни. Тя е и предупреждение да внимаваме с желанието си да задържим частици от други светове за себе си – разместването на света ни ще го разглоби, да натиснем пауза на времето – ще скъса лентата. И все пак изживяването на настоящето и споделянето с ближния, позволяват някои специални модификации на обикновеното "тук и сега".
Оставям ви с няколко "бутилки вино", които подредих на своята "полица", четейки книгата:

• „Стигаше само да скочиш от леглото, да надзърнеш през прозореца и тутакси да разбереш, че ей сега, в този миг, започват свободата и волният живот, че изгрява първото утро на лятото."

• „Имало дни добри за вкусване, други – за пипане. А някои били благоприятни за всички сетива."

• „Сандвич, изяден сред природата, престава да е сандвич. Вкусът му е съвсем друг, нали? Става по-ароматен. Ухае на мента и борова мъзга. Страшно разпалва апетита."

• „– Том! – викна той [Дъглас – б.м.], а сетне прошепна: – Том... всички ли на този свят... всички ли знаят, че са живи?
   – Сигурно. Да, дявол да го вземе!"

• „Нека да се уморя, оставете ме да се изморя. Не бива да забравям, аз съм жив, зная че съм жив, не бива да забравям това нито тази вечер, нито утре, нито пък в други ден."

• „Понеже това лято щеше да бъде лято на незнайни чудеса, той искаше да си го съхрани, да му наслага етикети, че да може всякога, щом поиска, да се промъкне долу в полумрака и да го пипне с пръсти.
   И ето тук, подредено в редици, с мекия блясък на цветове, разтварящи се в ранно утро, със светлината на това юнско слънце, струещо през тънкото прашно покривало, тук ще стои виното от глухарчета. Погледнеш ли го в зимен ден, през снега бързо избуяват треви, дървесата се накичват с птици, с листа и цветове, сякаш рояк от пеперуди отдъхва, понесен от вятъра. И както се взираш, небето се променя от сиво в яснисиньо.
   Вземи лятото в ръка, налей си лято в чашата, в мъничка чашка, разбира се, в най-мъничката детска чашка; смени сезона в своята кръв, като повдигнеш чашата до устните и в тях излееш лято."
• „На света има пет милиарда дървета. Проверил съм го в една книга. Под всяко дърво има и сянка, нали така? Познай тогава, от какво става нощта? Ще ти кажа – сенките изпълзяват изпод петте милиарда дървета! Представяш ли си го? Сенките се понасят из въздуха, мътят му водата тъй да се каже. Да има как да го измислим, че да затиснем тия дяволски пет милиарда сенки под дърветата, тогава ще ни оставят да играем чак до среднощ, разбираш ли, Дъг, просто защото няма да има никаква нощ!"

• „Тежките моменти в живота, какви са те, питаше се той, докато караше колелото – раждане, съзряване, остаряване, смърт. Първият трудно можеше да бъде променен, ала останалите три?"

• „Тя се настани до него на люлката, по нощница, не слаба, усмихна му се – не като нелюбено седемнайстегодишно девойче, нито пък отпусната и дебела като нелюбима петдесетгодишна жена, а точно каквато трябваше да бъде – закръглена, стегната, като всяка истинска жена, на всякаква възраст, когато си я обичаш!"

• „Люляковите храсти струват повече от орхидеите. Глъхарчето и кукувичата прежда – също! Защо ли? Защото те карат да се наведеш, поне за малко да обърнеш гръб на всички хора и на целия град, карат те да се поизпотиш и те смъкват долу до пръстта, където пак си спомняш, че имаш нос. А когато по този начин останеш сам със себе си, ти наистина идваш на себе си за известно време; останал сам, имаш възможност да обмислиш нещата из основи. Градинарството е най-хитрият начин да си пофилосовстваш скришом. Никой не се досеща, никой не те укорява, никой не те подозира, а ти си се потулил тук, един Платон сред божурите, един Сократ, който прекопава боровата си горичка. Човек, помъкнал чувал с тор по своята ливада, е същински Атлас, който оставя Земята да се върти с лекота на неговото рамо.[...] "Копай в земята, рови се в душата."

• „В тревокосачката се крие нещо, което не знам как да ти обясня, но за мен този е най-прелестният звук на света, най-свежият звук на сезона, звукът на лятото, и ако той изчезне, ужасно ще ми липсва, ще ми липсва и мирисът на окосената трева."

• „Най-добре е да не се задават въпроси. Човек, който мисли по този начин, човек, който вечно се пита как върви светът, как стават нещата, такъв човек се сгромолясва от трапеца в цирка, ако е акробат, задавя се, докато се пита как точно се движат мускулите в гърлото му."

• „Ти си направил две неща, които никога не биваше да правиш. Направил си бързите неща да протичат бавно и да не си отиват. Довел си далечни неща в нашия заден двор, там, където не им е мястото, където те постоянно ти напомнят: "Ах, не, ти никога не ще тръгнеш на път, Лина Ауфман, ти никога не ще видиш Париж! Никога няма да отидеш в Рим.“

• „Старостта е ужасно официална. Към нея винаги се обръщат на презиме. Младите не обичат да наричат старите с малките им имена. Струва им се прекалено вятърничаво."

• „Часове наред тази нощ тя остана да лежи будна сред сандъците и джунджуриите си. Погледна към купищата подредени дрехи, кичила и оперни пера и се запита гласно:
   – Нима наистина ми принадлежат?
   Или това беше измамното хитруване на старица, която се опитва да се убеди, че има минало? Всъщност, щом нещо свърши, то си е отишло. Човек живее само в настоящето. Може на времето да е била момиче, ала сега не беше. Детинството ѝ си бе отишло и нищо не бе в състояние да ѝ го върне."

• „Войната никога не носи победа, Чарли. В нея само се губи, а оня, който е загубил последен, той проси примирие."

• „– Училищен автобус! – Чарли стигна до бордюра. – Няма вече да ни оставят и да закъснеем! Ще ни прибират от собствените ни домове. Никога вече да не закъснееш – до края на живота! Представяш ли си този кошмар, а, Дъглас? Представяш ли си го?"

• „Когато тичаш, тича и времето. Ти викаш, крещиш, бягаш и се премяташ и ето ти изведнъж – слънцето залязло, дошло е време да се прибираш и поемаш по дългия път към дома и вечерята. Докато си се помайвал, слънцето се е извъртяло зад гърба ти! Единственият начин да се забави ходът на нещата е всичко да наблюдаваш и нищо да не правиш. Така, като го наблюдаваш, от единия ден ти можеш да си направиш цели три."

• „– Затова ти казвам, не ме напускай и не позволявай да те сполетява нещо лошо.
   – Разчитай на мене – обеща Том.
   – Ама мен не ме е страх от теб самия – обясни Дъглас. – Мен ме е страх от Господ, той да не обърка нещо.
   Том се замисли над тези думи. – Не се страхувай, Дъг – успокои го Том. – И той се старае, доколкото може."

• „О, имах време да размишлявам, да придобия добри маниери, да стана забавна събеседница. Ала понякога си мисля, че с радост бих заменила всякакъв блестящ разговор и всеки високопоставен събеседник срещу един единствен другар, с когото да преживея трийсет спокойни години."

• „– Том, сега отговаряй честно, чу ли?
   – За какво да отговоря честно?
   – Къде изчезнаха щастливите завършеци?
   – На представленията в събота сутрин всички сценки завършват щастливо.
   – Това го знам. Но то не е като в живота – питам те за живота.
   – Мога да ти кажа само, че много обичам вечерта, когато стане време да си лягам, Дъг. Това е щастлив край за един цял ден. На другата сутрин, когато стана, работите може да не тръгнат добре. Но стига ми да си помисля, че вечерта пак ще си легна в леглото, и просто само като си полежа малко, всичко ми се оправя.
   [...]
   – Един здрав нощен сън, един здрав десетминутен ревм един двоен шоколадов сладолед, или трите заедно са идеално лекарство, Дъг. Това ти го казва Том Споулдинг, доктор по медицина, да го знаеш."

• „Не можеше да търпи прахосничеството, защото му беше добре известно, че ненужното за един е безценно за другиго.
   Затова възрастните, но най-вече децата се катереха да тършуват из огромните купчини от съкровища в задната част на фургона.
   – Искам да запомните едно – обясняваше им мистър Джоунъс. – Всемайте всичко, каквото поискате, при условием че наистина го желаете. Ето как ще разберете, Попитайте се: "Искам ли това нещо от цялото си сърце? Бих ли могъл да преживея този ден без него?" И ако усетите, че без него до залез слънце ще сте се повалили мъртви, грабвате скъпоценното нещо и си го отнасяте с вас."

• „Бабо, неведнъж му се бе искало да я запита, кажи ми, оттук ли води началото си този свят? Защото къде другаде би могъл да се зароди освен в място като това? Без съмнение кухнята бе центърът на сътворението, тя беше фронтонът, на който се крепеше храмът."

• „За подслада! Какво прелестно название за този букет от ароматни подправки, сладко размесени в бурканчето с бяло капаче. Какъв чудесен човек ще да е бил оня, съчинил това название. С весел смях на уста, с припрени ръце той е набарл в букет природните наслади, наблъскал ги е в този буркан, а сетне е надраскал с едри букви гръмогласното за подслада! Защото дори самият звук на думата те отърколява в росни уханни ливади, по които весело препускат кестеняви кобили, а от муцуните им висят мустаци от тревам кара те да усещаш, че мушкаш глава във ведрото с прясна вода, тъй надълбоко, сякаш морето връхлита в ушите ти. За подслада!"

• „Слязоха в мазето с дядо си и докато той отделяше цветенцата от стеблата, те се вгледаха в цялото изминало лято, подредено по полиците и пробляскващо в неподвижни потоци – в бутилките с вино от глухарчета. Номерирани от едно до деветдесет и някое, шишетата от доматен сок, почти всичките вече напълнени, грееха в здрача на избата, по бутилките за всеки преживян летен ден.
   – Ех, какъв чудесен начин да се съхранят юни, юли и август. Гениална работа.
   Дядо им вдигна глава, позамисли се над думите и се усмихна."