"Чародейката {Тайните на безсмъртния Никола Фламел}" от Майкъл Скот

Ето я и нея – държа в ръцете си последната, шеста книга от поредицата "Тайните на безсмъртния Никола Фламел" на Майкъл Скот. След "Алхимикът", "Магьосникът", "Вълшебницата", "Некромантът" и "Вещерът", вече имам основание за злорадо хихикане, защото знам какво се случва и "Чародейката" ("Хермес", 2012; превод от английски: Иван Иванов). И не защото съм придобила способностите на добре познатия герой Авраам Мага, а защото преди броени минути затворих финалните страници на романа.
За да стигна дотам, въпреки първоначалните ми намерения за галоп през съдържанието, преминах съвсем чинно и почти напълно задълбочено. Причината се корени в динамиката на повествованието и сюжета, които за разлика от предишните книги, бяха особено вълнуващи. Честите превключвания между сцените в различно време и пространство бяха доста интересни и съвсем естествено водеха любопитството ми напред към батъла на батълите.
В "Чародейката" не се появяват нови герои. Поне не буквално. Преносно – някои от старите муцуни минават през катарзис и се изявяват в ново амплоа. Ще е любопитно да разберете кои са и защо. Пернел и Никола са си общо взето същите, но тук най-сетне действат в тандем. Това малко отнема от чара на Пернел, но пък добавя към Никола, който има по-смислена роля, отколкото в предишните книги. Били Хлапето и Николо Макиавели трайно затвърждават топ позицията в сърцето ми – не че правят нещо велико, просто са пичове на място. Появяват се и някои персонажи потънали леко в забвение. Какво става с близнаците ли? Ще кажа само, че совите не са това, което са, и ще добавя с радост, че Джош не е смотльото от предишните части.
Финалът на книгата – интересен е и се отблагодарява на читателя. Ако като мен, сте напреднали с поредицата и се чудите дали да я завършите, последната книга със сигурност дава основание да го направите. Чете се бързо и е най-интересна от всички шест.
В обобщение на цялата поредица мога да кажа, че е добра. За моите читателски търсения е твърде лековато четиво и ми дойде в повече отношението обем страници към дълбочина на съдържанието. Следващата ми книга вероятно също няма да е нкакъв литературен хардкор, защото не му е моментът, но със сигурност обещавам нещо по-така. А сега ви оставям с мъдростите, които в "Чародейката" се оказаха учудващо много:

  • "Не всички чудовища имат звероподобен облик."

 • "Човек трябва да се тревожи само за неща, над които има някакъв контрол."

 • "Тя бе научила, че ако иска да оцелее, трябва да се слее с околните, да стане такава част от хората, че да е като невидима."

 • "Има приключения, които не си заслужава да преживееш."

 • "– Знаете ли кой е най-големият дар на един родител към децата му? [...] – Независимостта. Да им позволи да навлязат в света и да взимат собствени решения, да вървят по соствени пътища."

 • "– Знаете ли коя е най-голямата грешка, която може да допусне един родител? [...] – Да вярва, че децата му са същите като него."

 • "Всички наказания за излишно строги, Предназначението им е да държат хората под контрол, Това е начинът малцинството да управлява мнозинството. Със страх."

 • "Във войната нямаше чест, още по-малко в убиването и никаква в умирането. Но имаше истинско достойнство в това как се държат мъжете в битка. И винаги можеше да открие чест в подкрепянето на справедлива кауза и в защитаване на беззащитните."

 • "Воинът с кауза е най-опансият от всички."

 • "Опитът ми подсказва, че съжаляваме само за неща, които не сме направили."

Публикувана в Дневник

"Вещерът {Тайните на безсмъртния Никола Фламел}" от Майкъл Скот

"Вещерът" ("Хермес", 2011; превод от английски: Иван Иванов) е предпоследният, пети роман от поредицата "Тайните на безсмъртния Никола Фламел" от Майкъл Скот. Казвам това с голямо облекчение от приближаващия финал на сагата, защото подобно лековато четиво продължаващо вече над 1000 страници започва вече да ми идва твърде много в повече. С известни колебания все пак преминах и през тази част.
Смея да твърдя, че тя е най-добрата от всички дотук. За разлика от предишните, където има две основни групи опоненти и сюжетът обичайно се развива в посока на кулминационната битка помежду им, тук настъпва сложно разслоение. Обособяват се няколко отделни компании, всяка от които си действа по своите задачи. Това се случва не само на различни места, но, забележете, и в различни времена, в интервал от едно десетина хиляди години помежду им.
В лагера на лошите също настъпва разделение. Джон Дий си е все същият маниакален злодей, поел по пътя на крайностите, откъдето връщане няма. Рамо до рамо с него е амбициозната Вирджиния, чиито характер буди смътни симпатии. Уж от тяхната страна на барикадата, но не съвсем, е сформиралият се по-рано тандем между Макиавели и Били. Връзката помежду им се затвърждава, а комбинацията от техните противоположни, но принципни характери, е очарователна.
Персонажите в лагера на добрите са все същите блудкави образи. В техните редици обаче се присъединяват нови и интересни герои, като ще издам, че някои известни епизодични лица ще влязат в нови, доста по-съществени роли. Както се казва: "Совите не са това, което изглеждат". Изненадите са както в хода на самата книга, така и, както можете да очаквате, на самия финал. Но аз повече нищо няма да кажа.
И понеже много бързах да приключа този роман, а и той не изобилства от дълбоки мъдрости, списъкът с цитати е съвсем скромен:

 • "– Има една стара келтска поговорка, която много обичам: "По-добре е да живееш, без зкаонът да знае за теб."

 • "[...] всяка империя е обречена."

Публикувана в Дневник

"Некромантът {Тайните на безсмъртния Никола Фламел}" от Майкъл Скот

С поредната, четвърта книга от поредицата "Тайните на безсмъртния Никола Фламел" на Майкъл Скот започна да ме наляга нетърпение по-скоро да приключа с нея. Дали защото обстоятелствата ме принудиха да я чета с прекъсвания, или пък, по-вероятно, заради липсата на дълбок смисъл, отметнах последните страници на "Некромантът" ("Хермес", 2010; превод от английски: Иван Иванов) с облекчение. Затова и ще ми е трудно да предам някакво цялостно усещане от романа.
В тази книга добрите по принуда са разделени на няколко групи навред из нашия и други светове. Близнаците правят опит да се приберат при леля си, но не им се получава особено. Скати и Жана са заседнали нейде във времето, а Франсис, Паламед и Шекспир се мъчат да ги открият. Пернел запазва самообладание, но Никола тотално сдава багажа.
От друга страна, Дий също го е закъсал здраво и стига до крайност – не просто за да отърве кожата, той самият си има планове за завладяване на света. В този критичен момент кой друг да му помогне, ако не някое старо гадже. На Николо и Били също не им е лесно и замалко също да бъде прекратен договорът им за безсмъртие. Това би била най-голямата загуба, защото ако има моменти, които са наистина любопитни, това са разговорите между двамата.
Кои са новите герои и в кой отбор попадат ще разберете, ако прочетете книгата. Въпреки отегчението, не се предавам и продължавам към книга номер пет. Имам уверение, че към средата ще стане много интересно. Очаквайте следващо включване, а дотогава ви оставям няколко цитата от "Некромантът":

 • "И тъй като не знаеха смисъла на понятието време, търпението им бе безгранично."

 • "Каза ми, че е грешка да се биеш срещу воини с белези. Те умеели да оцеляват. [...] Също така ми каза никога да не влизам в битка, ако има начин да я избегна."

 • "Не осъзнавах, че съм станал човек на навика и рутината. [...] Няма нищо по-опасно за това от един воин."

 • "Сълзите никога не му бяха пречили: те му напомняха, че все още е човек."

 • "Те са очаквали да загубят. И затова са загубили."

 • "Хора, които потъват в дълбоки и мрачни мисли насред война, започват да очакват загубата. И накрая умират, защото не мислят ясно, не са съсредоточени."

Публикувана в Дневник

"Вълшебницата {Тайните на безсмъртния Никола Фламел}" от Майкъл Скот

Неусетно преминах през "Алхимикът" и "Магьосникът" и ето ме на "Вълшебницата" ("Хермес", 2010; превод от английски: Иван Иванов) – трета книга от поредицата "Тайните на безсмъртния Никола Фламел" на Майкъл Скот. При последната ни среща се наложи Никола, Софи и Джош да напуснат Париж скоропостижно. Намирам ги във влака на път към следваща им дестинация. Столицата на Великобритания – Лондон, оказва се е главен град и за Тъмните древни. Това със сигурност е обещание за големи проблеми.
Още с пристигането си тримата са посрещнати "радушно" от други трима. Злодеите, изпратени от Дий, са готови да ги излапат с парцалките. В същото време са малка хапка за нашите герои. Уловката е в това, че близнаците не бива да използват суперхарактерните си аури, които биха подействали като маяк за куцо и сакато, или казано иначе – биха привлекли всеки много, много лош, лош Тъмен древен обитател наоколо към себе си. Тук Фламел успява да се прояви и да извърши ефективно бойно действие като използва малък трик. Така се измъкват (едва ли ви спойлвам много – можете да се досетите, че ще се спасят, все пак е едва началото на третата от общо шест книги, а и в духа на предните две...) и успяват да срещнат съюзници.
Книгата обаче се казва "Вълшебницата" и това поставя фокуса върху Пернел Фламел. Тя е все така заточеник на Алкатраз, но макар в изолация, там екшънът не липсва. Дамата се справя със завидна за годините си ловкост, а силният ѝ дух е ключов в спечелването не само на битки, но и на съюзници. Пери без съмнение е най-силният образ, с което печели и личните ми симпатии.
Историята се накъсва от динамични прескачания между острова и Острова, а в един от епизодите дори става контакт между двете локации. Комуникацията, разбира се, не просъществува дълго, като разпадането ѝ преминава в борба за оцеляване и при двете страни. Дали всички герои ще оцелеят и дали всички ще съумеят да запазят своя статус предстои да разберете. Ще ви призная обаче, че на тази книга леко зациклих и го отдавам на това, че "Вълшебницата" май е най-слабата в поредицата дотук. Това със сигурност няма да ме откаже да продължа със следващите, надявам се и вас, а дотогава ви оставям с традиционните цитати:

 • "[...] душата на всяка магия и чародейство е въображението."

• "Битките се печелят от мъже. Войните се печелят от стратези."

• "После млъкна и зачака. [...] От опит знаеше, че хората често говорят, за да запълнят мълчанието."

• "Бе израсъл във времена на чудовища и именно страхът и малодушието го бяха опазили жив през хилядолетията."

• "Винаги е по-добре да водиш битките си една по една, синко – бе казал той. – Така ще спечелиш повече."

• "Историята го бе научила, че почнат ли веднъж бранителите да отстъпват, обсадата е към края си."

• "Винаги казвам, че като се събудиш сутрин, никога не можеш да кажеш как ще свърши денят. Това ми харесва: поддържа ме млад."

• "[...] често истината се разкрива не от това, което хората казват, а от онова, което не казват."

• "Винаги беше по-добре – по-безопасно – да си незабележим."

• "Ние хората сме просто набор от спомени."

Публикувана в Дневник

"Магьосникът {Тайните на безсмъртния Никола Фламел}" от Майкъл Скот

Ако сте тук, то вероятно и вие като мен сте прочели и одобрили първата книга от поредицата "Тайните на безсмъртния Никола Фламел" (ако не сте – вж. "Алхимикът") на Майкъл Скот и точите зъбки на следващата – "Магьосникът" ("Хермес", 2009; превод от английски: Иван Иванов). Досещате ли се кой е той? Не си губете времето да гадаете дълго, защото аз съм по-напред и скоро ще публикувам материала за книга #3.
Какво ще кажете за Софи, Джош, Скати, Никола и Пери? Аз се забавлявам с мегапотенциала на близнаците, пред който всички ахват, но реално още не са свършили кой знае какво с него. Петте сетива на горката Софи са на шест и това по всичко личи, че е голяма мъка. Не стига това, ами и паметта ѝ е препълнена с чужди спомени. Непробуденият Джош пък се лута между братската обич и съпричасност и желанието за сила и мощ. Много е досаден с това си колебание. Категоричната и бойна Скатах в противовес е любимият ми образ. Ако и на вас ви допада, ще ви зарадва да ви споделя, че в "Магьосникът" тя среща своя близка приятелка, която също е доста бойна мадама. Да не забравяме и мадам Пернел, която е друг достоен представител на категорията. А Никола? Старчето не успя да ме грабне, нито с дух, нито със сили. Какво пък, явно за ролята на бавачка на близнаците е нужна софт алхимията му.
От страна на злодеите мъжките персонажи са далеч по-силни. Във втората книга много лошите са вече двама. Към доктор Дий се присъединява злият гений на легендарна личност от времето на Борджиите. Какви ще ги сътворят безсмъртните в услуга на своите тъмни господари, тепърва предстои да научите. Арена на действието им е европейска столица с пет букви, а културното наследство, с което се слави, много ще пострада. Цитатите оттук пък са само четири, вижте ги:

• "Това е проклятието на безсмъртието: да гледаш как светът се променя и как всичко, което познаваш, гине."

• "[...] най-добрата лъжа е онази, която е обвита около зрънце истина."

• "[...] хората са майстори в пренебрегването на онова, което се намира точно под носовете им."

• "А в стремежа си да създават чудеса са пренебрегнали чудесата, които ги заобикалят отвсякъде, пренебрегнали са загадките, красотата. Митовете и легендите крачат невидими сред тях, незабелязвани, неразпознати."

Публикувана в Дневник

"Алхимикът {Тайните на безсмъртния Никола Фламел}" от Майкъл СКот

Доскоро, ако някой ме попиташе какво място отреждам на фентъзито сред жанровете, към които посягам, едва ли щях да го поставя на висока позиция. Едно, защото действително не се самоопределям като фен на тази категория, и, още повече, защото се считам всеядна и такава класация изобщо нямам. Но с това, че подхванах поредица от непознат автор, която попада в горепосочения клас, усещам, че затъвам все повече. И то в съвсем положителен смисъл.
В своя защита ще кажа, че шестте книги от поредицата "Тайните на безсмъртния Никола Фламел" от Майкъл Скот не се озоваха вкъщи случайно. Бяха горещо препоръчани и взети назаем. Второто беше и един от двата катализатора, които подействаха да предредят много други в списъка ми за прочит. И ето че първата от тях – "Алхимикът" ( "Хермес", 2009; превод от английски: Иван Иванов), се озова в книгоподвързията ми.
Бих казала, че започва мирно и кротко в едно кафене в Сан Франциско, но екшънът споходи толкова бързо отсрещната книжарница, че не съм сигурна дали имаше дори страница време преди това да се случи. За да си дадете сметка за вихрушката от събития, ще ви издам само, че сега, когато пиша този текст, вече съм на третата книга от поредица, а случилите се събития до момента са концентрирани в по-малко от седмица. Освен че действието е много интензивно, затова си има и друга причина – крайният срок на двамина изтича. Средно обхватът на всяка част е по две денонощия. На практика обаче времевият интервал се разтяга до древността, тъй като една част от героите си датират баш оттогава. Други пък са само на няколкостотин години.
Допада ми, че фантасмагориите присъстват съвсем разумно. Озаптени от човешкото присъствие и реално съществуващи места и обекти, фантазия и действителност се преплитат по много готин начин. В началото се притеснявах, че постоянно изникващите митологични образи и легенди ще претоварят повествованието, но впоследствие картината се нареди чудесно. А накрая... Накрая дори се оказва, че истината е повече от очакваното.
Много ми се искаше да порежа романа в оценката си, но в действителност ми хареса. Няма въведение, което да тежи, защото то се случва между другото, на фона на събитията. Героите са пълнокръвни, действието е наситено, атмосферата е плътна. И като всяка книга от подобен характер, липсват дълбоки и постранни размишления, но си има своите прозрения:

• "Да останеш анонимен в съвременния свят е голяма сила."

• "Владеенето на каквато и да е сила има цена."

• "Големите промени винаги се пораждат от действията на една личност."

• "А след като промяната започне, няма връщане назад."

• "От хиляди поколения вие, човеците, умишлено страните от онова, което с насмешка наричате магия.  Но магията всъщност е просто оползотворяването на целия диапазон от възможностите на сетивата. Сега те виждат само малка част от видимия спектър, чуват само най-силните звуци, обонянието им е потресаващо слабо и могат да различат единствено най-сладкия и най-киселия вкус."

• "Да влезеш първи в битка, винаги бе лоша идея. Войниците в задните редици бяха тези, които обикновено оцеляваха."

• "Ако съм научила нещо от пътуванията си, то е, че ние сами създаваме собственото си бъдеще. Виждала съм разтърсващи събития, да идват и да си отиват, без никой да ги е предрекъл, а съм виждала и пророчества – обикновено свързани с края на света – да се провалят."

• "Най-добрите воини са не само тези, които не познават страх, но и тези, които не изпитват гняв."

 

Публикувана в Дневник

Социална мрежа

Бюлетин

Име:
Имейл:

Приятели и каузи

КЛУБ "ЕКСТРЕМ" koral trans  ЗА ДЕЛФИНИТЕ СТАРИТЕ ГОРИ

 

© 2020 Таня Славова