„Действителността, както винаги, ще се окаже много по-странна.“

Миналогодишното издание на фестивала Cinelibri ме подкани да се присъединя с повече от една прожекции на филми по книги с вълнуващи за мен сюжети. Наложи се дори да редуцирам списъка, за да не злоупотребявам с придружителя по неволя. Първите билети, които взех обаче, и то съвсем категорично и безапелационно, бяха тези за „2001: Космическа одисея“ на режисьора Стенли Кубрик.
Над двата часа научнофантастична еуфория държаха сетивата ми будни през цялото време, за да не пропусна детайл, който би ми коствал разплитането на сюжета. От кресливата зора на човечеството, през първите сечива – костта на мъртвото животно, „еволюирала“ в сателит 3 млн. г. по-късно, космически кораби, изкуствен интелект и, в крайна сметка, до... Срвъхчовек? Основна музикална тема на филма е базирана на „Also sprach Zarathustra” („Тъй рече Заратустра“) – емблематичната музикална поема на немския композитор Рихард Щраус, композирана през 1896 г., вдъхновена от своя страна от едноименното философско произведение на Ницше, публикувано през 1885 г.
Неволно успявайки да прескоча между милионите години и да се фокусирам върху няколко исторически момента, редно е да спомена, че препратката към 2001-ва в заглавието на космическата одисея има отношение само и единствено към научнофантастичния характер на повествованието. Филмът излиза през 1968 г. и, да, представя по феноменален аудиовизуален начин идеите на сценария, зад чието създаване стоят умовете и на Кубрик, и на Артър Кларк.
Първото действие на книгата, там отдавна в миналото, за мен остава един от най-специалните моменти в историята. Блогоговея пред случайността, шанса еволюцията да направи крачка в посоката на правилния, но дълъг, ужаааасно дълъг път, по който предстои да се решават още много неизвестни, най-вече от страна на естествения отбор. Историята на Муун-Уочър – човекът маймуна, който без сам да съзнава, става първият на Земята, отправил поглед към небето. Изобретяването на сечивата – съвсем примитивни – пак плод на случайността, което ще окаже ключова роля за благоденствието на племето. Пак те, милиони години по-късно, може би ще се превърнат в заплаха за него? Появата на речта, която добавя към настоящето миналото и даде бъдеще. В тази първа част Кларк спира вниманието си върху всички онези елементи на днешния живот, с които разполагаме наготово, но коствали хилядолетни стъпки на бавно надигащата се човешка цивилизация.
Във второ действие вече пътуваме към Луната. Там се срещаме с екипа от първите заселници, пребиваващи в силно ограничените, но приспособени за живот пространства на иначе мъртвия земен спътник. Тук вече авторовите нагласи изпреварват актуалния ни прогрес. Още по-напредничава (може би) е находката в кратера Тихо – сигурен знак за наличието на извънземен разум! Това е вече познатият ни монолит от първа част, явяващ се и своеобразен двигател на еволюцията в романа на Артър Кларк.
Може буквално да се каже, че получаваме сигнали от кораба майка. Защо да не пратим някой да провери? А помните ли историята с кучето Лайка? В трета част летим към Сатурн. Как и кога ще се върнем – ясно е, най-вече на хартия. Екипажът на космическия кораб „Дискавъри“ включва трима души в хибернация, двама, които обгрижват апаратурата и държат връзка със Земята по време на пътуването, и един шести член има грижа нещата да се вършат под конец. Без съмнение тук най-любопитен е образът на Хал 9000 – изкуственият интелект на мисията. Дали той е топ инструментът в ръцете на хората, или сам той е върховният човек? Последното твърдение би прозвучало еретично, но познавайки личността на Хал и склонността му не само да мисли, но и да чувства, в представите ми го отдалечава от идеята за сечиво и го слага редом с хората. Въпреки това той допусна своите грешки и титлата „Свръхчовек“ все още остава вакантна.
Нервната криза на кораба е основна тема на четвърта част. На Боумън – последния оцелял човек от екипажа, му се налага да извърши своеобразна лоботомия на блестящия, но болен ум на Хал. След това остава сам и потъва във все по-плътно обгръщащия го сюрреализъм с приближаването на Япет – един от спътниците на Сатурн и цел на мисията. Психеделичните изживявания преливат от страниците на пета и шеста част, за да свърши всичко там, където е започнало.
Искате още от същото, така ли? „Една одисея в космоса през 2001-та година“ е първа книга от цяла една тетралогия. Втора в поредицата е „Втора одисея: 2010“, излязла през 1982 г. и екранизирана през 1984 г. Следваща е „Одисея в космоса 2016“ (1988 г.) и накрая – „3001: Последната одисея“ (1997 г.). От моето първо пътешествие в света на Артър Кларк пък получавате няколко „картички“ със следното съдържание:

• „От всички създания, които досега бяха тъпкали Земята, първи хората-маймуни се загледаха в Луната. И въпреки че не би могъл да си спомни това, в ранната си младост Муун-Уочър понякога протягаше ръка и се опитваше да докосне това призрачно лице, което се издигаше зад хълмовете.“

• „В душата му обаче се бе промукнало недоволство и той беше съкратил с една малка крачка разстоянието, което отделяше маймуната от човека.“

• „Това беше бавен, мъчителен процес, но кристалният монолит беше търпелив. Както той, така и подобните нему копия, разпръснати по половината земно кълбо, не очакваха да постигнат успех от всички хора маймуни, участващи в експеримента. Дори и стотици неуспехи нямаше да имат значение, докато само един-единствен успех можеше да промени съдбата на света.“

• „Сега времената се бяха променили и наследената мъдрост от миналото се бе превърнала в глупост.“

• „По планетата се разспространяваше бавно ново животно. То изхождаше от сърцето на Африка и беше толкова рядко, че трудно можеше да бъде забелязано сред гъмжилото от милиарди същества, бродещи по сушата и населяващи моретата. Не съществуваше доказателство дали то ще преуспее и дори дали ще оцелее: на този свят, където толкова много по-силни животни бяха измрели, съдбата му все още стоеше колебливо на везните на живота.“

• „Тези, които правеха сечива, бяха преобразувани от собствените си сечива.
Защото употребявайки тояги, боздугани и кремъци, ръцете им бяха добили сръчност, която не се срещаше никъде другаде сред животинския свят и която им позволяваше да си изработват нови, по-добри сечива, които пък на свой ред още повече развиваха крайниците и мозъците им. Всичко това представляваше ускорителен кумулативен процес; и като краен резултат се появи Човекът.“

• „И някъде дълбоко в мрака на изминалите векове те бяха изобретили най-важното от всички сечива, въпреки че то не можеше да бъде нито видяно, нито докоснато: те бяха се научили да говорят и по този начин бяха спечелили първата си голяма победа над Времето. Сега познанията на едно поколение можеше да бъдат предадени на следващото, така че всяка епоха можеше да се възползва от постиженията на хората, живели преди това.
За разлика от животните, които познаваха само настоящето, Човекът се бе сдобил с минало и бе започнал вече да гледа към бъдещето.“

• „Копието, лъкът, пушката и накрая направляваният снаряд бяха оръдие с голям район на действие, но не и с безкрайна мощ.
Без тези оръдия човекът никога нямаше да завоюва свя свят, въпреки че често ги използваше и срещу себеподобните си. Той беше вложил в тях сърцето и душата си и в продължение на стотици години те му бяха служили вярно.
Но днес, докато тези оръжия съществуват, неговите дни ще бъдат преброени.“

• „Необходимостта от международно сътрудничество беше по-наложителна от когато и да било, но въпреки това съществуваха толкова граници, колкото и по-рано. В продължение на милион години човешката раса бе изгубила твърде малко от своите агресивни инстинкти […]”

• „Аз съм само бивш астроном; от години не съм се занимавал с истински научни изследвания. Сега съм научен експерт; това означава, че нищо не знам за каквото и да било.“

• „Колкото по-чудни бяха комуникационните средства, толкова по-тривиални, безвкусни или потискащи изглеждаха представянието от тях информации. Злополуки, престъпления, природни бедствия, заплахи от конфликт, мрачни уводни статии – всичко това като че ли беше главната цел на милионите думи, излъчвани в етера. И все пак Флой се запитваше дали положението наистина бе толкова лошо, защото утопичнитевестници, както той отдавна смяташе, щяха да бъдат ужасно скучни.“

• „Наближаващите лунни планини коренно се различаваха от тези на Земята. Липсваха им ослепително белите снежни шапки, зелените, плътно прилепнали одежди от растителност, движещите се корони от облаци. Въпреки това острият контраст между светлината и сянката им придаваше странна своеобразна красота. Тук законите на земната естетика не намираха приложение. Този свят бе оформен и изваян от сили, различаващи се от земните, действали през епохи, непознати на младата, тънеща в зеленина Земп с нейните бързо сменящи се ледени периоди, бързо покачващи се и спдадащи морета и нейните планински вериги, разтапящи се като мъгли в ранна утрин. Тук възрастта бе нещо незабележимо – но не и смъртта, защото Луната никога не бе живяла – поне до настоящия момент.“

• „Всъщност разговорът продължаваше, но той се извършваше от машините, които си разменяха импулси, хиляда пъти по-бързи от разговора на бавно мислещите им създатели.“

• „Разумни същества с много нисък ръст са нещо недопустимо. Необходим е един минимален размер на мозъка.“

• „Само на варварина е присъщо да унищожи нещо, което не е в състояние да разбере.“

• „Фина мрежа от антени приемаше минаващите край него радиошумуве непрекъснато съскане и пукот на онова, което Паскал преди много години наивно бе нарекъл „тишината на безкрайното пространство“.

• „Това беше част от истинското съкровище на човечеството, по-ценно от всичкото злато, заключено (без всякаква полза) в хранилищата на банките.“

• „Изкуствени мозъци можеха да се получат чрез процес, поразително аналогичен на развитието на човешкия мозък. Точните подробности при всеки даден случай никога нямаше да бъдат изучени, но дори и това да станеше, те биха били толкова сложни, че щяха да бъдат извън възможностите на човешкото разбиране.
Но какъвто и да беше механизмът на тяхното действие, крайният резултат бе една разумна машина, която можеше да възпроизвежда – някои философи все още предпочитат да употребяват думата „имитира“ – по-голямата част от дейността на човешкия мозък, и то с много по-голяма скорост и прецизност.“

• „Дали Хал можеше действително да мисли, бе въпрос, на който отговори британският математик Алън Тюринг още през 1940 г. Тюринг изтъкна, че ако можем да проведем продължителен разговор с една машина – било чрез пишещо устройство, или чрез микрофон, без да можем да забележим някаква разлика между нейните отговори и отговорите, които би дал човек, то машината наистина мисли в пълния смисъл на думата. Хал можеше лесно да издържи теста на Тюринг.“

• „Това бе странен, зловещ звук, защото нямаше нищо общо с човека, също така самотен и безсмислен, както шепотът на вълните на брега или далечният трясък на гръмотевицата някъде отвъд хоризонта.“

• „Въпреки всички електронни записи имаше случаи, когато добрият, старомоден печатен материал представляваше най-добрата форма на записване.“

• „В Космоса лекомислието е най-добрият начин за самоубийство.“

• „Често се е твърдяло, че една напреднала култура трябва да е доброжелателна, обаче […] историята на нашата собствена планета съдържа толкова много примери за първобитни раси, които не са могли да оцелеят след срещата си с по-висши цивилизации.“

• „Трудът е най-доброто лекарство срещу всеки шок […]”

• „[…] фактът, че конструкторите на Хал не бяха успели напълно да разберат психологията на собственото си творение, показваше колко трудно би било да се установи контакт с истински извънземни същества.“

• „[…] при особени обстоятелства всеки човек може да бъде дехуманизиран от паниката.“

• „Няколко учени – повечето от тях търсачи по дивите брегове на теоретичната физика – задаваха тревожния въпрос „Сигурни ли сме, че скоростта на светлината е непреодолима бариера?“

• „На критиците, които твърдяха, че тези идеи са прекалено фантастични, за да се погледне сериозно на тях, те припомняха думите на Нилс Бор: „Вашата теория е налудничава и все пак недотам налудничава, за да бъде вярна.“

• „Базирайки се на много религии, те смятаха, че разумът накрая ще се освободи от материята. Тялото-робот подобно на тялото от плът и кръв не е нищо повече от мост, водещ към  нещо, което отдавна хората са наричали „дух“
А ако има нещо отвъд това, то неговото име може да бъде само бог.“

• „И понеже в цялата галактика не са открили нищо по-ценно от Разума, те са насърчавали навсякъде неговото появяване.“

• „Тя [Земята – б.м.] бе един от милионите мълчаливи светове, от които малко щяха някога да проговорят.“

• „На една стена висеше картината „Мост в Арл“ от Ван Гог, а на другата – „Светът на Христина“ от Уайът. Беше уверен, че ако дръпне чекмеджето на писалището, ще намери в него Библия...“

Публикувана в Дневник

Социална мрежа

Бюлетин

Име:
Имейл:

Приятели и каузи

КЛУБ "ЕКСТРЕМ" koral trans  ЗА ДЕЛФИНИТЕ СТАРИТЕ ГОРИ

 

© 2020 Таня Славова