Светлина и Мрак!

Изтощена от безкрайния "Шантарам" от Грегъри Дейвид Робъртс, подбирам следващата си аудиокнига с критерий да бъде бързо "четиво". Решавам да е първата книга от "Патрулите" на Сергей Лукяненко – около 3 пъти по-къса, но... с уловката, че се залавям с поредица. Какво пък толкова, казвам си, фентъзито обикновено е "пивко", и едва по-късно научавам, че книгите са общо шест! Длъжна съм все пак да отбележа, че поне за момента в Storytel са налични само първите пет от тях.
Е, като съм се хванала на хорото... Нека видим кой го води! Натискам бутона за стартиране на "Нощен патрул". Началото на поредицата е поставено. В ушите ми зазвучава гласът на Момчил Степанов, а пред мен се ширят 14 часа и 47 минути.
Първите впечатления смътно ми напомнят поредицата "Софийски магьосници" от Мартин Колев. Вместо по софийските сокаци обаче крача по улиците на Москва, годината е 1998. Затаила дъх, следвам по петите Егор, а редом с мен върви и надвисналото над него безпокойство. Само минути по-късно ще се разиграе първата сцена, развоят от която ще стане ясен по-нататък. Междувременно авторът ни запознава с първите герои от Нощния патрул – радетели на доброто, a.k.a. Светлината, сред които е и главният персонаж – Антон Городецки, програмист, неженен, със средни способности. Изпратен по работа "на терен", по случайност той се натъква на Светлана – както ще се окаже впоследствие, ключов герой в сюжета. Шефът на Патрула е Борис Игнатичевич, или Хесер, наглед 40-годишен, но всъщност доста по-възрастен, вероятно присъствал на сключването на договора между Светлината и Мрака; ще запомните и Олга – видимо млада жена, затворена в тялото на сова за наказание; харизматичният Игнат, Мечката и Тигърчето и т.н., и т.н. Героите на Лукяненко са детайлно изградени както във физически аспект, така и в духовен план посредством действията и споделените разсъждения.
Сюжетът се завърта около няколко персонажа, извън редиците на Нощния патрул, които са ключови фигури в трите, на пръв поглед независими истории, разказани в книгата. Притовниковият лагер е известен като Дневен патрул, а над тях стои арбитражна организация под наименованието Инквизиция. Съобразно нормите на фентъзи жанра, страниците са напълнени със солидна доза вампири, вещици, върколаци и тям подобни. За разкош се споменават места като московските метростанции, Кремъл и кулата Останкино.
Както може да се досетите от написаното дотук, основна тема са доброто, злото и нюансите помежду им. Размислите върху тях нееднократно тормозят ума на нашия Антошка, защото ударът срещу злото не минава без последствия, а доброто често коста жертви, които помътняват белотата му. Общото благо поставено над индивидуалното злочестие буди смътна асоциация между дейността на Нощния патрул и тази на Вечните от "Краят на Вечността" от Айзък Азимов.
Първата книга от поредицата "Патрулите" е ненатоварваща и леко плоска като замисъл. Чудесна за разтоварване, но ако търсите по-задълбочено четиво, не ще откриете нещо по-смислено от поредния прочит на "нещата не са само черно-бели" и страстоубийствен развой на историите. Разполагам с оперативна информация, че нататък нещата се подобряват, но от "Нощен патрул" не очаквайте много.

Често започвам ревютата си с коментар за книгата, която държа в ръцете си. Този път това е крайно неуместно. Причината: за първи път подхващам "четиво" в аудио формат! Не от влечение към експеримента, а защото това е най-подходящият вариант според обстоятелствата в момента. Избирам книга по препоръка, която не съм планирала да купя. Нека бъде "Шантарам" от Грегъри Дейвид Робъртс, издателство Storyside, 2019 г., в превод от Светлана Комогорова. Зареждам се с търпение и натискам бутона за начало на дългия 44 часа и 26 минути запис с гласа на Георги Георгиев - Гого.
Само след секунди се озовавам на летището в Бомбай. Кацнала. Следвам по петите лирическия герой, беглец от закона. Историята е промотирана като биографична за автора, затова и  следя с документален интерес всяка негова стъпка, впечатление и срещите, които предстоят. Не отнема много време и първият досег с местната култура е налице – един от многото, които ще натрупам с напредването на книгата.
"Шантарам" ни отвежда по улиците на Бомбай през 80-те години. Една много съществена част от книгата се развива именно там. Многомилионен, многолик и пъстроцветен са думи, които лесно мога да прикача за индийския мегаполис, но Грегъри Дейвид Робъртс ни въвежда отвъд завесата на клишето. Това става не без помощта на ярки и интересни образи, които биха могли да виреят само там – приятелят му Прабакер (Прабу), компанията от "При Леополд" – няма как да не спомена поименно Дидие, Викрам и Лети, Модена и Ула, Маурицио и Карла... Да, Карла, в която героят ни се влюбва страстно.
Не се тревожете, че историята ще остане на социално-битово ниво, защото скоро към нея ще се присъединят не кои да е, а видни представители на бомбайската мафия. Централно място заемат Абдел Кадер хан – пръв сред доновете, и Абдула Тахери, на който авторът не неочаквано прави визуалното сравнение с "Омар Шариф на 30-тия му рожден ден". Замесването на лирическия герой с елитния криминален контингент е прелюдия към своеобразна следваща част на романа – участието във войната на муджахидините в Афганистан срещу Съветския съюз. Това пък е преломният момент за мен, в който се пречупвам почти да удвоя скоростта на слушане, защото... е, защото просто наистина не ми беше интересен този етап.
Заключителната част на книгата ни връща отново в Бомбай. Някои от героите вече ги няма, с други е време за сбогуване, а кръгът се затваря, както си му е редът – за финал на бомбайското приключение, започнало със срещата с Прабакер, последна е и срещата със семейството му, чиято заслуга е и името Шантарам. Тук е моментът да спомена, че е редно да гледате на книгата не като на биографична, за каквато е промотирана, а като на фикция. Допирните точки с житейския път на автора са налице, но в хода на повествованието неизбежно сами ще подложите на съмнение достоверността на много от събитията и персонажите. И в това няма нищо лошо. Книгата е увлекателна, а детайлите са напоителни. Без заблудата, че всички събития действително са факти от и без това впечатляващата съдба на избягалия от затвора Грегъри Дейвид Робъртс, ще можете да се насладите пълноценно на разказа.

Любовта ми към теб е без юзди. Обичам те свободно.

Пред мен е книга от непознат автор. Корицата не ми харесва, въпреки че нещо в нея смътно ме привлича. Резюмето потвърждава някои от подозренията, които вече имам – сюжетът ще се завърти около двама червенокоси и кутия "Кемъл". Амии! Това е "Натюрморт с кълвач" от Том Робинс, издание на "Алтера" от 2011 г., в превод от Димитър Коцев – Шошо. Корицата, оказва се, е дело на любим художник – ето на защо не останах безразлична, пък било то и пред ранната Капка Кънева.
Единият от двамата (червенокоси) е принцеса Лий–Шери, дъщеря на прокудения монарх на Му, Макс, и съпругата му Тили ("О-о, спагети-о!"), понастоящем (последната четвърт на двадесети век) обитаващи къща в Пюджит Саунд. Своя дом те споделят с още двама придворни, единият от които е Чък – нескопосаният "таен агент" на ЦРУ, а вторият е последната поданичка на кралското семейство, леко смахнатата Жулиета. Да се присъединят към домакинството пък постоянни напъни имат околните къпинови храсти.
Принцесата е млада, красива, умна (така да се каже) и обществено активна. Именно последната ѝ характеристика я отвежда на еко-био-гео-хомо-еманци-конференция на Хаваите. Това мероприятие я среща с чаровния бомбаджия и духовит философ Бърнард Мики Ренгл, по прякор Кълвача, отишъл там по работа, сиреч да взривява. Също червенокос. Помежду им пламва страстна любов, продължаваща дори и зад решетките, които нашият "човек извън закона" за зла участ насмалко да успее да отърве. Дълбока съпричастност завладява принцесата и доброволно тя заживява в отшелничество сходно с това на своя любим – затваря се на таванската стая на дома си, лишена от удобства и лукс, където лунната светлина достига само благодарение на малкото останало необядисано квадратче на прозореца ѝ. Лий-Шери обаче не скучае, защото времето и мислите ѝ са всепогълнати от пакета "Кемъл", с какъвто и Бърнард разполага в килията си. Това поражда лавина от разсъждения, много от които ми е трудно да понеса. Историята обаче не свършва дотук, а връзката е подложена на изпитания, които не можем да бъдем сигурни дали ще устоят на изпитанията на времето, така както пирамидите, заели достопочтенно място в романа.
Книгата за мен започва бавно и безинтересно. Първите стотина страници са повече хаос и по-малко смислен сюжет, но за късмет, с връщането на героите в Щатите, сюжетът се завръзва истински. Остроумниченето и хумористични напъни на автора често ми идва в повече, но от шеметната вихрушка, напомняща донякъде "Чемширово дърво" от Камило Хосе Села, изхвърчат и немалко интригуващи мъдрости. Цялата лудост на книгата все пак притежава смътно очарование и си давам сметка, че не бих могла да не обикна нещо толкова откачено. Не бих препоръчала това безумно очарование на всеки, но ако у вас се крие смел читател с експериментаторски дух, дерзайте – това е книга, която няма да ви остави равнодушни и ще запишете с лъскавко мастило в читателското си портфолио.
Ето и няколко искри, с които може би ще запаля фитила на вашия интерес:

• „Човечеството е прогресирало (когато е прогресирало) не защото е било трезво, отговорно и предпазливо, а защото е било игриво, бунтовно и незряло."

• „За последната четвърт на двадесети век може да се каже следното: възприе се очевидната истина, макар и не напълно разбрана от многобройно малцинство, че ако желаем по-добър свят, ще трябва да бъдем по-добри хора."

• „Разликата между престъпник и човек извън закона е,че докато престъпниците често са жертви, хората извън закона никога не са такива. Всъщност първата стъпка към превръщането в истински човек извън закона е отказът да се пожертваш."

• „Обичам магията на динамита. Колко красноречив е неговият говор!"

• „Можеш да си мислиш, че обръщаш внимание на едно, друго или трето, но нашите сънища ни казват какво всъщност ни интересува. Сънищата никога не лъжат."

• „На този свят винаги има еднакво количество добър и лош късмет. Ако един човек не се сдобие с лош късмет, някой друг ще се сдобие вместо него."

• „Няма смисъл да спасяваш Земята, ако това означава да загубиш Луната."

• „[...] ние все още не знаем къде отива страстта, когато си отива."

• „Но както добре знае всеки полуосъзнат материалист, това, което държиш, държи теб."

• „Самият Кълвач я бе учил, че законите са като копчета, които трябва да се разкопчават, когато назрее моментът, а ако не можеш да нарушиш собствените си правила, чии ще можеш да нарушиш?"

• „Пирамидите са построени, за да останат вечно, създадени са, за да въстанат срещу времето и човечеството."

• „Тъпанарите спазват законите, защото са избрали да не избират. Хората извън закона, които по-малко се боят от объркващото разнообразие на действието, които са всъщност малко луди по ситуации нови и крайни, ще търсят начин да избират, дори когато изборът не им се предоставя."

• „[...] всяко тоталитарно общество, колкото и да е строго, си е имало свой ъндърграунд. Всъщност, два ъндърграунда. Единият е ъндърграундът на политическата съпротива, а другият е този, зает със запазването на красотата и радостта, или, иначе казано, запазването на човешкия дух."

• „Когато загадката на една връзка си отива, и любовта си отива."

• „1) Всичко е част от романтиката
   2) Никога не е прекалено късно да имаш щастливо детство."