Статии филтрирани по дата: Октомври 2020
Четвъртък, 29 Октомври 2020 22:21

"Вино от глухарчета" на Рей Бредбъри

Хей, трала-ла!
Глупци са хоратам

че тичат към смъртта!
Смей се и танцувай, от смърт не

се страхувай.
Пий до пресита, танцувай до насита

и си припявай:
Хей, трала-ла!
И вятър да те смита, и буря да

налита, пей си:
Хей, трала-ла!


Внимание! Видеото разкрива сюжета на книгата... но какво пък,
видеото си е видео, книгата си е книга.

Лятото вече е изтекло между пръстите ми, но октомври е благоразположен и душата ми все още е склонна на някоя и друга волност. Вярно, задачите на ежедневието вървят в ускорения си есенен ритъм, но това няма да ме спре да посегна към следващата книга, посбутвайки графика си.
След няколко превъртания на списъка в електронния четец, вече съм направила своя избор – "Вино от глухарчета" на Рей Бредбъри. Оригиналното заглавие е "Dandelion Wine", издадена през 1957 г., а екземплярът, на който разчитам аз, е този на издателство "Народна младеж" от 1979  г., в превод от Жени Божилова.
Нямам никаква идея какво да очаквам от предстоящото съдържание. Представата ми за Рей Бредбъри се позовава на жанровите характеристики и няколкото заглавия, с които свързвам творчеството му. Затова първите страници, в които лъха на магия, и следващите, изпълнени с живи, детайлни описания, предизвикват притеснение у мен за възможно разочарование – какво ще се случи и ще се се случи ли нещо избощо? Продължавам нататък и като удавник за сламка се хващам за доловените нотки на скрито напрежение. Едно е сигурно: лятото на 2020-та приключи, но това на 1928-ма тепърва започва.
Дъг и Том Споулдинг са ключовите герои, които ме хващат под ръка и ме повеждат по улиците на Грийн Таун, Илинойс. И понеже са хлапета, все още пазаят своя нюх към специалните моменти. Затова през предстоящото лято ще записваме всички събития в специален тефтер в две графи: обреди, повтарящи се всяка година, и нови случки, случващи се за първи път.
Дали чифтът нови гуменки на Дъг не обещава детски забавления и захарен памук? Ще научим след като окачим люлката на верандата и оберем първата реколта от глухарчета за сезона; след като сглобим Машината на щастието, помахаме от Зелената машина и се качим за едно последно возене на трамвая; след като научим, че старите хора никога не са били млади, но имат умението да пътуват във времето; след като раздялата в пространството и времето бележи съзнанието ни, дотолкова да легнем безпомощни и изтощени от морното лято. Тогава наш приятел ще дойде среднощ и ще остави край леглото ни бутилка свежест, която да вдъхнем с цялото си съзнание, за да се изправим отново на крака. Дихание, което не достигна на друг в красивия есенен ден на отминаващия октомври.
"Вино от глухарчета" ми донесе ново чувство, което да добавя към прочетените досега книги. В нея не се случи нищо извънредно и въпреки това всичко беше специално, поставяйки "Вино от глухарчета" на свое собствено място в сърцето ми. Това е книга за усещането, че си жив, за малките детайли, които изграждат деня и живота ни. Тя е и предупреждение да внимаваме с желанието си да задържим частици от други светове за себе си – разместването на света ни ще го разглоби, да натиснем пауза на времето – ще скъса лентата. И все пак изживяването на настоящето и споделянето с ближния, позволяват някои специални модификации на обикновеното "тук и сега".
Оставям ви с няколко "бутилки вино", които подредих на своята "полица", четейки книгата:

• „Стигаше само да скочиш от леглото, да надзърнеш през прозореца и тутакси да разбереш, че ей сега, в този миг, започват свободата и волният живот, че изгрява първото утро на лятото."

• „Имало дни добри за вкусване, други – за пипане. А някои били благоприятни за всички сетива."

• „Сандвич, изяден сред природата, престава да е сандвич. Вкусът му е съвсем друг, нали? Става по-ароматен. Ухае на мента и борова мъзга. Страшно разпалва апетита."

• „– Том! – викна той [Дъглас – б.м.], а сетне прошепна: – Том... всички ли на този свят... всички ли знаят, че са живи?
   – Сигурно. Да, дявол да го вземе!"

• „Нека да се уморя, оставете ме да се изморя. Не бива да забравям, аз съм жив, зная че съм жив, не бива да забравям това нито тази вечер, нито утре, нито пък в други ден."

• „Понеже това лято щеше да бъде лято на незнайни чудеса, той искаше да си го съхрани, да му наслага етикети, че да може всякога, щом поиска, да се промъкне долу в полумрака и да го пипне с пръсти.
   И ето тук, подредено в редици, с мекия блясък на цветове, разтварящи се в ранно утро, със светлината на това юнско слънце, струещо през тънкото прашно покривало, тук ще стои виното от глухарчета. Погледнеш ли го в зимен ден, през снега бързо избуяват треви, дървесата се накичват с птици, с листа и цветове, сякаш рояк от пеперуди отдъхва, понесен от вятъра. И както се взираш, небето се променя от сиво в яснисиньо.
   Вземи лятото в ръка, налей си лято в чашата, в мъничка чашка, разбира се, в най-мъничката детска чашка; смени сезона в своята кръв, като повдигнеш чашата до устните и в тях излееш лято."
• „На света има пет милиарда дървета. Проверил съм го в една книга. Под всяко дърво има и сянка, нали така? Познай тогава, от какво става нощта? Ще ти кажа – сенките изпълзяват изпод петте милиарда дървета! Представяш ли си го? Сенките се понасят из въздуха, мътят му водата тъй да се каже. Да има как да го измислим, че да затиснем тия дяволски пет милиарда сенки под дърветата, тогава ще ни оставят да играем чак до среднощ, разбираш ли, Дъг, просто защото няма да има никаква нощ!"

• „Тежките моменти в живота, какви са те, питаше се той, докато караше колелото – раждане, съзряване, остаряване, смърт. Първият трудно можеше да бъде променен, ала останалите три?"

• „Тя се настани до него на люлката, по нощница, не слаба, усмихна му се – не като нелюбено седемнайстегодишно девойче, нито пък отпусната и дебела като нелюбима петдесетгодишна жена, а точно каквато трябваше да бъде – закръглена, стегната, като всяка истинска жена, на всякаква възраст, когато си я обичаш!"

• „Люляковите храсти струват повече от орхидеите. Глъхарчето и кукувичата прежда – също! Защо ли? Защото те карат да се наведеш, поне за малко да обърнеш гръб на всички хора и на целия град, карат те да се поизпотиш и те смъкват долу до пръстта, където пак си спомняш, че имаш нос. А когато по този начин останеш сам със себе си, ти наистина идваш на себе си за известно време; останал сам, имаш възможност да обмислиш нещата из основи. Градинарството е най-хитрият начин да си пофилосовстваш скришом. Никой не се досеща, никой не те укорява, никой не те подозира, а ти си се потулил тук, един Платон сред божурите, един Сократ, който прекопава боровата си горичка. Човек, помъкнал чувал с тор по своята ливада, е същински Атлас, който оставя Земята да се върти с лекота на неговото рамо.[...] "Копай в земята, рови се в душата."

• „В тревокосачката се крие нещо, което не знам как да ти обясня, но за мен този е най-прелестният звук на света, най-свежият звук на сезона, звукът на лятото, и ако той изчезне, ужасно ще ми липсва, ще ми липсва и мирисът на окосената трева."

• „Най-добре е да не се задават въпроси. Човек, който мисли по този начин, човек, който вечно се пита как върви светът, как стават нещата, такъв човек се сгромолясва от трапеца в цирка, ако е акробат, задавя се, докато се пита как точно се движат мускулите в гърлото му."

• „Ти си направил две неща, които никога не биваше да правиш. Направил си бързите неща да протичат бавно и да не си отиват. Довел си далечни неща в нашия заден двор, там, където не им е мястото, където те постоянно ти напомнят: "Ах, не, ти никога не ще тръгнеш на път, Лина Ауфман, ти никога не ще видиш Париж! Никога няма да отидеш в Рим.“

• „Старостта е ужасно официална. Към нея винаги се обръщат на презиме. Младите не обичат да наричат старите с малките им имена. Струва им се прекалено вятърничаво."

• „Часове наред тази нощ тя остана да лежи будна сред сандъците и джунджуриите си. Погледна към купищата подредени дрехи, кичила и оперни пера и се запита гласно:
   – Нима наистина ми принадлежат?
   Или това беше измамното хитруване на старица, която се опитва да се убеди, че има минало? Всъщност, щом нещо свърши, то си е отишло. Човек живее само в настоящето. Може на времето да е била момиче, ала сега не беше. Детинството ѝ си бе отишло и нищо не бе в състояние да ѝ го върне."

• „Войната никога не носи победа, Чарли. В нея само се губи, а оня, който е загубил последен, той проси примирие."

• „– Училищен автобус! – Чарли стигна до бордюра. – Няма вече да ни оставят и да закъснеем! Ще ни прибират от собствените ни домове. Никога вече да не закъснееш – до края на живота! Представяш ли си този кошмар, а, Дъглас? Представяш ли си го?"

• „Когато тичаш, тича и времето. Ти викаш, крещиш, бягаш и се премяташ и ето ти изведнъж – слънцето залязло, дошло е време да се прибираш и поемаш по дългия път към дома и вечерята. Докато си се помайвал, слънцето се е извъртяло зад гърба ти! Единственият начин да се забави ходът на нещата е всичко да наблюдаваш и нищо да не правиш. Така, като го наблюдаваш, от единия ден ти можеш да си направиш цели три."

• „– Затова ти казвам, не ме напускай и не позволявай да те сполетява нещо лошо.
   – Разчитай на мене – обеща Том.
   – Ама мен не ме е страх от теб самия – обясни Дъглас. – Мен ме е страх от Господ, той да не обърка нещо.
   Том се замисли над тези думи. – Не се страхувай, Дъг – успокои го Том. – И той се старае, доколкото може."

• „О, имах време да размишлявам, да придобия добри маниери, да стана забавна събеседница. Ала понякога си мисля, че с радост бих заменила всякакъв блестящ разговор и всеки високопоставен събеседник срещу един единствен другар, с когото да преживея трийсет спокойни години."

• „– Том, сега отговаряй честно, чу ли?
   – За какво да отговоря честно?
   – Къде изчезнаха щастливите завършеци?
   – На представленията в събота сутрин всички сценки завършват щастливо.
   – Това го знам. Но то не е като в живота – питам те за живота.
   – Мога да ти кажа само, че много обичам вечерта, когато стане време да си лягам, Дъг. Това е щастлив край за един цял ден. На другата сутрин, когато стана, работите може да не тръгнат добре. Но стига ми да си помисля, че вечерта пак ще си легна в леглото, и просто само като си полежа малко, всичко ми се оправя.
   [...]
   – Един здрав нощен сън, един здрав десетминутен ревм един двоен шоколадов сладолед, или трите заедно са идеално лекарство, Дъг. Това ти го казва Том Споулдинг, доктор по медицина, да го знаеш."

• „Не можеше да търпи прахосничеството, защото му беше добре известно, че ненужното за един е безценно за другиго.
   Затова възрастните, но най-вече децата се катереха да тършуват из огромните купчини от съкровища в задната част на фургона.
   – Искам да запомните едно – обясняваше им мистър Джоунъс. – Всемайте всичко, каквото поискате, при условием че наистина го желаете. Ето как ще разберете, Попитайте се: "Искам ли това нещо от цялото си сърце? Бих ли могъл да преживея този ден без него?" И ако усетите, че без него до залез слънце ще сте се повалили мъртви, грабвате скъпоценното нещо и си го отнасяте с вас."

• „Бабо, неведнъж му се бе искало да я запита, кажи ми, оттук ли води началото си този свят? Защото къде другаде би могъл да се зароди освен в място като това? Без съмнение кухнята бе центърът на сътворението, тя беше фронтонът, на който се крепеше храмът."

• „За подслада! Какво прелестно название за този букет от ароматни подправки, сладко размесени в бурканчето с бяло капаче. Какъв чудесен човек ще да е бил оня, съчинил това название. С весел смях на уста, с припрени ръце той е набарл в букет природните наслади, наблъскал ги е в този буркан, а сетне е надраскал с едри букви гръмогласното за подслада! Защото дори самият звук на думата те отърколява в росни уханни ливади, по които весело препускат кестеняви кобили, а от муцуните им висят мустаци от тревам кара те да усещаш, че мушкаш глава във ведрото с прясна вода, тъй надълбоко, сякаш морето връхлита в ушите ти. За подслада!"

• „Слязоха в мазето с дядо си и докато той отделяше цветенцата от стеблата, те се вгледаха в цялото изминало лято, подредено по полиците и пробляскващо в неподвижни потоци – в бутилките с вино от глухарчета. Номерирани от едно до деветдесет и някое, шишетата от доматен сок, почти всичките вече напълнени, грееха в здрача на избата, по бутилките за всеки преживян летен ден.
   – Ех, какъв чудесен начин да се съхранят юни, юли и август. Гениална работа.
   Дядо им вдигна глава, позамисли се над думите и се усмихна."

Публикувана в Дневник

 

 

Миналата година, по това време ще да е било, бях набелязала първата прожекция в рамките на фестивала Cinelibri, която исках да посетя (вж. „Една одисея в космоса през 2001-та година“). В програмата присъстваха поне още няколко интересни заглавия, но имаше едно, което със сигурност нямаше как да пропусна: немско-австрийската продукция от 2011 г. на режисьора Детлев Бък "Измерването на света". Билетите бяха вече у мен, когато в разгара на приветливия есенен следобед, след кратка едночасова среща ни се наложи да прекосим софийския център на бегом, за да стигнем до G8 навреме. Уповавайки се на трейлърите, първите минути от прожекцията бяха започнали, когато заехме местата си, а аз затаих дъх пред Карл Фридрих Гаус и Александър фон Хумболт, все още деца.
Беше сигурно, че няма да си остана само с филма. Заех се с издирването на едноименния роман на Даниел Келман от 2005 г. с оригинално заглавие "Die Vermerssung der Welt" и, за щастие, преведен на български от Жанина Драгостинова и издаден от ИК "Колибри" през 2008 г. Виж това обаче се оказа възтрудна задача и ми отне известно време, защото книгата беше изчерпана навред. Късметът ми все пак се усмихна и в крайна сметка получих заветния екземпляр!
Няколко месеца по-късно Карл Фридрих Гаус и Александър фон Хумболт отново са пред мен. Гаус е крайно недоволен, че му се налага да се отдели от полите на любимите жени и да излезе от Гьотинген, в команията на некадърния си по негово мнение син Ойген. Точка Б на неговото пътуване е Берлин, където го очаква Хумболт, пътувал по морета, джунгли и реки, слизал в пещери и изкачвал непристъпни върхове. Оттук спиралата на времето се завърта в обратна посока и ретроспекцията ни връща в началото на житеския им път. Стъпка по стъпка двамата поемат своята посока в измерването на света – единия без да напуска уюта на обкръжаващия го свят, другият – краен в изпитанието на човешките си възможности в името на науката. Главите, посветени на двамата главни герои, се редуват, но независимо дали сцената се развива сред кротки кокошки или настървени канибали, сюжетът е интригуващ, а хуморът е нескончаем.
Кой всъщност е Гаус ли? Той е роден на 30 април 1777 г. в Брауншвайг. Математическият му талант е забелязан още в ранна ученическа възраст и, както ще прочетете, първоначално му навлича учителския гняв. Студент е в университета в Гьотинген, където по-късно става и професор. Негов пръв забележителен труд е "Disquisitiones arithmeticae" ("Аритметични изследвания"), който, въпреки терзанията му в романа, съвсем няма да се окаже последен. Умира на 23 февруари 1855 г. в Гьотинген.
В противовес на числата и плътските удоволствия в живота на Гаус, е изследователският интерес на Хумболт, в чието име той е готов да подложи своята физика и дух на крайност. Роден е на 14 септември 1769 г. в Берлин, Прусия. Получава добро образование вкъщи, а студентските му години преминават динамично, движени от голямото му любопитство. Голямото приключение в романа описва неговото пътешествие из Латинска Америка заедно с Еме Бонплан, което някои определят като "второто откриване на Америка" – за науката и чрез нея. Умира на 6 май 1859 г. в родния си Берлин.
Чия наука е истинската? Срещата, за която става дума в началото на романа, се осъществява. Гаус и Хумболт имат възможност да споделят вижданията си един с друг. Изживели своя апогей, след нея те често се сещат един за друг и разговора си. В крайна сметка нещата са такива каквито са, а това кой, как и кога ще ги открие няма никакво значение. На финалът на книгата е следващият герой.
Отне ми време, за да завърша романа. Дали беше труден за четене? Не, тъкмо обратното. Наситен с чувство за хумор, прелюбопитни случки и фундаментални събития, исках да попия всеки детайл. Препоръчвам книгата на всеки изкушен от науката, а за колегите геодезисти я вписвам сред заглавията от задължителната литература. Оставям ви с кратка извадка от собствените ми записки:

 • „Гаус заговори за случайността, врага на всяко знание, който той винаги е искал да победи. Погледнато отблизо, зад всяко събитие се забелязва безкрайната фина тъкан на причините и следствията. Но отстъпиш ли достатъчно назад, вече виждаш картината в нейната цялост. Свободата и случайността били въпрос на средно разстояние, били зависими от отстоянието. [...] Обаче правилата на вероятността, продължи Гаус, [...] не важели на всяка цена. Не били природни закони, така че изключенията били напълно възможни."

• „Александър фон Хумболт [...] бе открил естествения канал между Ориноко и Амазонка, бе покорил най-високия известен на света връх, бе събрал хиляди растения и стотици животни, някои живи, повечето мъртви, бе горовил с папагали, бе изкопавал трупове, бе измерил всяка река, хълм или езеро по пътя си, бе се вмъкнал във всяка земна дупка и бе вкусвал много повече горски плодове, и бе се катерил на много повече дървета, отколкото човек би могъл изобщо да си представи."

• „Присъства [Хумболт – б.м.], когато под ситния дъждец на изпотъпканата поляна край града бе извършено последното измерване на градусите на отсечката, свързваща Париж с полюса. Щом привършиха, всички свалиха шапки и си стиснаха ръцете: десетмилионна чатс от измерената отсечка, излята в метал, щеше да се превърне в единица за мярка за всички по-нататъшни измервания. Щяха да я нарекат метър."

• „Хълм, за който не знаел колко е висок, бил обида за разума му и му вдъхвал безпокойство. Човек не би могъл да се движи напред, без непрекъснато да определя собственото си разположение. Ако изникне загадка, колкото и дребна да е тя, не бивало да бъде загърбвана."

• „Занесе книгата на майка си [Гаус – б.м.] с намерението и на нея да ѝ обясни знаците, но тя поклати глава с тъжна усмивка.  В този миг той разбра, че никой не желае да използва разума си. Хората искаха спокойствие. Искаха да ядат и да спят, останалите да са доброжелателни към тях. А да мислят не искаха."

• „Светлината, извика Хумболт, не означава да стоиш на светло, а да знаеш повече!"

• „Искаше му се да я прегърне [на Гаус – б.м.] и да я смъкне на земята и бе напълно сигурен, че тя вече е разчела мислите му. Трябваше ли да ги има задължително всичките тия преструвки? [...] На връщане той се питаше дали ще дойде такъв ден, в който хората ще могат да общуват помежду си, без да се налага да се лъжат. Но преди да му хрумне каквото и да е по този въпрос, му се изясни как е възможно всяко число да бъде представено като сума максимум от три триъгълни числа."

• „[...] и най-после Disquisitiones Arithmeticae излезе от печат. Бе в началото на двайсетте си години [Гаус – б.м.], а трудът на живота му бе вече написан. Знаеше: колкото и дълго още да остане на този свят, нямаше да може да създаде нищо друго, сравнимо с този труд."

• „Между другото животът бил дяволски кратък, защо трбвало да бъде поставен на косъм?
   Тъкмо защото е кратък, отвърна Бонплан."

• „Понякога, рече Бонплан замислено, му се струвало ужасно невероятно, че е тук. Безкрайно далеч от дома, от никого никъде неизпратен, тръгнал само заради някакъв си прусак [Хумболт – б.м.], когото срещнал на стълбите."

• „Да измерят екватора, продължи отец Зеа. Значи да прекарат една линия там, където никога не е имало такава. Дали вече са се огледали навън? Линии можело и да има, но някъде другаде. С кокалестата си ръка той псоочи към прозореца, където имаше само гъсталак и връхлетени от насекоми растения. Линии тук? Не!"

• „Понякога, каза той [Хумболт – б.м.], много се чудел. Имал право да надзирава мини и рудници. Би могъл да живее в немски замък, да създаде деца, неделите да ходи на лов за елени и веднъж месечно да посещава Ваймар. А пък ето на̀, седи тук в потопа под открито небе в очакване някаква лодка да с епояви отново, тя обаче така и няма да се върне.
   Бонплан го попита дали всичко това му се струва грешка. [...]
   Никога не му била минавала подобна мисъл.
   Дори и за секунди?
  Хумболт се наведе напред и затърси с очи крокодила. Замисли се. После поклати открицателно глава."

• „Претърколи се отгоре ѝ [Гаус – б.м.] и тъй като почувства, че тя се уплаши, изчака за момент, тя разтвори крака и обгърна тялото му с тях, но той помоли за извинение, стана, отиде до масата, топна перото и без да запалва светлината, написа: сумата на квадр. на разликата между набл. и пресм. - мин., това беше страшно важно и не биваше да го забравя. Чу я да казва, че не можела да повярва и че наистина не го вярвала, точно сега, във върховния момент, който тя преживява. Но той вече бе готов."

• „Оглупява ли се от щастието? Когато следващите седмици на няколко пъти разгръщаше Disquisitiones, му се стори доста странно, че това го е писал той [Гаус – б.м.]. Трябваше доста да се напъне, за да разбере откъде  се получават всички производни. Попита се дали пък умът му не е слязъл до средното ниво."

• „Наистина ли вярва, че хората ще станат по-умни?
   В известна степен, да, каза той [Гаус – б.м.]. Пристиснати от нуждата."

• „Който изкачва планина, стга до върха. Който не е стигнал до върха, не е изкачил планината."

• „Защо стана землемер [Гаус – б.м.]? За да не си е у дома."

• „Той попита Бонплан що за човек е Хумболт.
   Познавал го по-добре от всеки друг, отвърна Бонплан. По-добре от майка му и от баща му; по-добре от самия себе си. Не искал тъй да се случи, просто така дошло.
   И?
   Бонплан изпъшка. Нямал понятие."

• „Разумът не формира абсолютно нищо и освен това проумява много малко. [...] Светът можел да бъде изчислен, но това ни най-малко не означавало, че може да бъде разбран [Гаус в разговор с Хумболт – б.м.]."

• „Че следването само по себе си не означава нищо, знае всеки: десетилетия наред му се налагало [на Гаус – б.м.]  да гледа тъпите физиономии на студентите."

• „Грешки в петата цифра след запетаята! Че те нямали никакво значение, все едно било какво ще пише там [Ойген в спор с Гаус – б.м.].
   Момент, намеси се Хумболт. Грешките при измерването виаги имат значение."

• „Хоризонталният компонент на магнитната сила е функция на географската ширина и дължина. Вертикалният компонент се променя според реципрочния земен радиус. Проста сферична функция. Той се засмя тихо [Гаус – б.м.].
   Сферична функция. Хумболт се усмихна. Не беше разбрал нито дума."

• „Когато видиш животно, не можеш да разбереш нищо за него от пръв поглед, докато растението разкрива веднага и всекиму същността си. [...] Така животът, преминавайки от стадий в стадий, ставал все по-прикрит и организацията му все по-тайнствена, докато най-после се засливал и за последния си скок, който спокойно можел да се нарече най-големият: гръмотевичната поява на разума."

• „Изучаването на космоса било много напреднало. Вселената можела да бъде наблюдавана с далекогледи, знаели се строежът на Земята, тежината и пътят ѝ, вече била уточнена и скоростта на светлината, известни били морските течения и условията, необходими, за да има живот, скоро щяла да бъде разрешена и последната загадка, а именно силата на магнитите. Краят на пътя се виждал, измерването на света вървяло към приключване. Вселената щяла да бъде разбираема, трудностите от началото на човешкото развитие, като страх, война и експлоатация щели да потънат в миналото [...] Науката щяла да отведе човечеството към епоха на благоденствие и кой знае, нищо чудно един ден да бъде решен дори проблемът със смъртта."

• „Проекти, изпуфтя Гаус. Приказки, планове, интриги. Дрънканици с десет князе и сто академици, и то само за да се получи разрешение някъде си да се постави барометър. Това не е наука.
   Ох, извика Хумболт, а тогава какво е наука?
   Гаус дръпна от лулата. Сам човек до писалището. Лист хартия пред него, до прозореца задължително далекоглед, насочен към ясното небе. Ако, разбира се, въпросният човек не се предаде и откаже, преди да проумее това, към което е тръгнал. Може би това било науката.
   А ако човекът се отправел на пътешествие?
   Гаус сви рамене. Това, което се криело в далечините, в дупките, вулканите или мините, било случайност и изобщо не така важно. По този начин светът съвсем не ставал по-ясен.
   Но човекът до писалището, каза Хумболт, със сигурност се нуждае от грижовна жена, която да му топли краката и да му готви яденето, както и от наследници, които да му чистят инструментите, а също така и от родители, които да продължават да се отнасят към него като към дете. Имал нужда и от къща със сигурен покрив, който да не пропуска дъжда. И от шапка, че да не го болят ушите.
   Гаус попита кого имал предвид.
   Казвал го най-общо.
   В такъв случай: да, имал нужда от всичко това, че и дори още повече. Иначе как човек би издържал на цялото напрежение?"

• „Понякога му се струваше, че не е мерил тази земя [на Гаус – б.м.], а просто я е изнамерил, като че ли тя се бе превърнала в действителност едва благодарение на него.  Където бе имало само дървета, мъх, камъни и треволяк, сега се простираше мрежа от прави линии, ъгли и цифри. Нищо от нещата, които някога бе измерил човек, не можеше да остане същото, каквото е било преди измерването."

• „[...] нещата са такива, каквито са, и даже ние да ги открием, те не се променят, така че все едно дали техни откриватели сме ние, някой друг или изобщо никой."

• „Когато вече влизаха в Берлин и минаха през първите предградия, Хумболт си прадстави как в този момент Гаус стои до телескопа си и гледа към небесните тела, чиито път можеше да представи в съвсем прости формули, и изведнъж разбра, че не би могъл да каже кой от тях двамата е стигнал по-надалеч и кой винаги си е бил у дома."

Публикувана в Дневник

Социална мрежа

Бюлетин

Име:
Имейл:

Приятели и каузи

TanyArts КЛУБ "ЕКСТРЕМ" koral trans  СТАРИТЕ ГОРИ

 

© 2024 Таня Славова